Р Е Ш Е Н И Е
№ 423
С о ф и я, 10 октомври 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 26 с е п т е м в р и 2011 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при секретар Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 2029/2011 година.
Производството пред касационната инстанция е образувано по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци Е. Б Н, Р. Х. М. и В. Х. М. адв.В.М. от АК-Л. против решение № 95 от 11.04.2011 г., постановено по ВНОХД № 85/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, което се атакува с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК в подкрепа на искането за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора за повдигане на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, алтернативно, за увеличаване на размера на наложеното на подсъдимия наказание до максимално предвидения за престъплението, за което е признат за виновен, както и постановяване ефективното му изтърпяване, както и уважаване на гражданските искове в пълния им предявен размер.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в производството пред ВКС от повереника на жалбоподателите.
Подсъдимият Н. М. В. от Т., лично и чрез защитника си адв.Р.К. от АК-Л. моли жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – в сила.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 2 от 27.01.2011 г., постановена по НОХД № 750/2010 г. на окръжен съд-Ловеч подсъдимият М. В. от Т. е признат за виновен в това, че на 26.07.2010 г. в Т., по непредпазливост вследствие умишлено нанесена лека телесна повреда е причинил смъртта на Х. М. Н. от същия град и на основание чл.124, ал.1, пр.3-то от НК при условията на чл.58а, ал.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание от 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години, считан от влизане на присъдата в законна сила, като на основание чл.67, ал.3 от НК е определена пробационна мярка по чл.42а, ал.2, т.2 от НК – “задължителни периодични срещи с пробационен служител” през целия изпитателен срок.
Приспаднато от наказанието лишаване от свобода е времето на предварителното му задържане от 28.07.2010 г. до датата на промяна на мярката му за неотклонение “задържане под стража” в по-лека – 27.01.2011 г.
С присъдата са уважени предявените от пострадалите граждански искове за причинените им неимуществени вреди от престъплението, като подсъдимият е осъден да им заплати сумите от 70 000 лв на бившата съпруга на починалия Х. Н. – Е. Н и по 40 000 лв на дъщерите му Р. М. и В. М., както и сумата от 1000 лв на трите за репариране на имуществените им вреди като направени от тях разноски по погребението на близкия им роднина, ведно със законната лихва върху горните суми от датата на увреждането на ищците – 26.07.2010 г. до окончателното им изплащане, като исковете в останалата им част до пълните предявени размери са отхвърлени като неоснователни.
Присъдени в тежест на подсъдимия са направените по водене на делото разноски и е разпоредено с веществените доказателства по делото.
Присъдата е била протестирана от представителя на Ловешката окръжна прокуратура в частта досежно срока на наказанието по чл.42а, ал.2, т.2 от НК като постановен в нарушение на материалния закон и с искане за изменяването й с намаляване на този срок до законовия максимум за този вид наказание.
Обжалвана е и от повереника на частното обвинение с оплаквания за незаконосъобразността й – неправилното приложение на материалния закон относно квалификацията на деянието, заради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание с искане за отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора със задължителни указания за отстраняване на сочените процесуални нарушения и за правилното квалифициране на деянието като престъпление по чл.116, ал.1, т.11 от НК, със съответните законови последици от това. Изразено е било недоволство и от присъденото по предявените от ищците граждански искове, без конкретни доводи за неправилността й, включително и в съдебните прения пред въззивната инстанция.
Присъдата не е била обжалвана от подсъдимия или от защитника му, като последният в съдебните прения е подкрепил протеста на окръжния прокурор.
С решение № 95 от 11.04.2011 г., постановено по ВНОХД № 85/2011 г. Великотърновският апелативен съд е изменил обжалваната присъда в частта й досежно срока на наказанието по чл.42а, ал.2, т.2 от НК, намалявайки го до законовия максимум за този вид наказание – “на 3 години в рамките на петгодишния изпитателен срок” по чл.66, ал.1 от НК, а в останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена като правилна.
Касационната жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци повтаря доводите им за неправилното приложение на материалния закон досежно правната квалификация на деянието, за допуснати съществени процесуални нарушения и от въззивната инстанция и за явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, включително и след неговата корекция от апелативния съд и претенцията за отмяна на въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда и връщане на делото на прокурора с указания за повдигане на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, алтернативно – “най-малкото наложеното наказание да бъде в максимален размер и да се изтърпи ефективно”, а “гражданските искове да бъдат уважени съгласно практиката на ВКС”.
Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, намира жалбата за подадена в законния срок, от лица, имащи право на жалба, срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК и като такава за процесуално допустима, но по същество – за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Доводите на повереника на частните обвинители и граждански ищци основно третират ролята на пострадалия като обвинител в процеса и значението му за правилното формиране на обвинението срещу виновния деец и развитие на процеса в двете му фази за достигане до обективната истина за случилото се и за ефективното му наказване, включително за обезвредата на пострадалия за причинените му от деликта вреди. Те обаче не са съобразени със законовите рамки на установената в страната ни наказателноправна система.
Изхождайки от традициите и зрелостта на обществото ни, още конституционният законодател е дал правото на обвинител по дела от общ характер единствено на прокурора, като пострадалият има правото и независимо от него да поддържа, но в рамките на предявеното от прокурора обвинение, дори и когато последният не намира повече основания за това. Доколкото фигурата на пострадалия като обвинител е субсидиарна, нему не е предоставено правото сам да повдига и поддържа обвинение по дела от общ характер. Законодателят е изхождал от разбирането, че прокурорът като обвинител от името на Държавата, с правомощията си на ръководител на досъдебното производство и основна страна в съдебната фаза на процеса, при съблюдаване стриктното прилагане на законите от всички е достатъчен гарант за правилното му протичане за постигане визираните в чл.1 от НПК задачи. Прокуратурата, съобразно правомощията й по чл.126 и чл.127 от Конституцията на Република България, следи за спазване на законността от всички участници в наказателния процес, включително законосъобразността на действията на всеки прокурор, като е осигурена в НПК възможност, съобразно структурирането й, по-горният прокурор в хода на досъдебното производство да коригира грешки на по-долния, включително и по инициатива на пострадалия. Предоставените на последния права в съдебната фаза на процеса обезпечават запазването на постигнатата в предишната му фаза законосъобразност на обвинението, т.е. дори и когато прокурорът не намира основания да поддържа изцяло или частично повдигнатото обвинение, за това да настоява пред съда пострадалият в качеството си на частен обвинител. Законодателното утвърждаване на съдебното производство като централно място в процеса не променя ролята на съда в качеството на арбитър да осигури равенството на правата на страните, да обезпечи принципа на състезателност между тях при защита на тезите им на основата на утвърдените в глава втора от НПК основни принципи на процеса. Той не може да изземе функциите на прокурора като основен обвинител в процеса, нито да го принуди да предяви по съответния ред друго, различно от внесеното в съда обвинение. В това отношение правомощията на съда да върне делото за ново разглеждане на прокурора са очертани в : - чл.249, ал.2 вр.чл.248, ал.2, т.3 и чл.288, т.1 от НПК – за съдията-докладчик и за първоинстанционния съд, при установяване на отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник, а съдията-докладчик констатира такова и за правата на пострадалия или неговите наследници; - чл.335, ал.1, т.1 и чл.337, ал.1, т.2 от НПК за въззивния съд – при констатация за отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник, освен ако сам не може да отстрани нарушението или да измени обжалваната присъда, като приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление и чл.354, ал.2, т.2 от НПК - за касационната инстанция, която може да измени присъдата и приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление. Само в тези случаи съдът може да повлияе на обвинението, като извън виждането на прокурора, в рамките на релевантните факти (които се очертават в обстоятелствената част на обвинителния акт) приложи правилно материалния закон, когато с това не се утежнява положението на обвиненото лице. По този начин е ограничена значително възможността на съда да връща делото на прокурора, включително с указания за правилното приложение на материалния закон. Затова няма как да се уважат доводите на защитата на жалбоподателите, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са нарушили основните принципи на процеса по чл.13 и чл.14 от НПК, както и правилата на чл.305, ал.3 от НПК относно дължимите се от съда съображения по извличане на правно релевантните факти по чл.102 от НПК и правилното приложение на материалния закон.
Относно фактите, при протеклото съкратено съдебно следствие по глава 27 от НПК, следва да се имат предвид и тълкуванията в ТР № 1 от 06.04.2009 г. по т.д.№ 1/2008 г. на ОСНК на ВКС за стойността на направеното от подсъдимия признание на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, без да се събират доказателства за тях, при подкрепата им от доказателствената основа, събрана на досъдебното производство и задължението на съда да ги вложи в основата на присъдата си при провеждане на диференцираната процедура по чл.373, ал.3, вр.ал.2 вр.чл.372, ал.4 вр.чл.371, т.2 от НПК, както и дължи ли се претендирания от защитата подробен анализ на доказателствата и доказателствените средства при извличане на тези факти. Именно в т.4 и т.8 от това решение ОСНК е изяснил, че : 1. самопризнанието на подсъдимия за извършеното от него деяние, включващо и признание на фактическите твърдения на прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт трябва в достатъчна степен да бъдат подкрепени от събраните по надлежен ред доказателства на досъдебното производство, без те да се абсолютизират и отъждествяват с изключителна еднопосочност, като в достатъчна степен удовлетворяват критерия по чл.303 от НПК за доказаност на обвинението; и 2. при тази диференцирана процедура на съкратено съдебно следствие подсъдимият доброволно и съзнателно, с помощта на защитник, се лишава от възможността да релевира обстоятелства, оспорващи фактическото обвинение и да претендира обезпечаването им с доказателствени искания, като защитата му остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт и в тези предели може да установява и противопоставя правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с правилното приложение на материалния закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност. Частният обвинител, бидейки от страната на прокурора, е обвързан от обсега на изложените в обвинителния акт фактически обстоятелства и не разполага с процесуалната възможност да претендира от съда да реши делото на основата на различна от така очертаната от прокурора фактическа обстановка, така и да настоява за приложението на материалния закон по начин, който влошава положението на направилия признание подсъдим.
С оглед на изложеното следва да се отхвърлят възраженията на защитата на жалбоподателите, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, накърнили правото им да постигнат осъждане за по-тежко наказуемо престъпление, каквото те виждат в чл.116, ал.1, т.11 от НК, тъй като съдът в тази процедура на съкратено съдебно следствие не извършва “всички следствени действия” и не “събира и проверява необходимите доказателства и доказателствени средства”, а ползва събраните на досъдебното производство годни такива. Той е длъжен да се обоснове кои обстоятелства от кои доказателствени източници се извличат, т.е. кои от признатите от подсъдимия факти са доказателствено обезпечени в достатъчна степен. Това е направил въззивният съд, изложил е съображенията си по признатите за установени факти и по приложимото право (като не може да се приеме оплакването за липса на мотиви) и не е допуснал визираните от частното обвинение нарушения на задълженията си по чл.13, 14 и 305, ал.3 от НПК, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Всъщност, навеждайки това основание, повереникът на жалбоподателите не конкретизира какви обстоятелства от приетите за установени превратно са ценени или игнорирани от съда и в какво се състои порока при формиране на вътрешното му убеждение по фактите.
Както бе посочено по-горе, съдът не може да излезе извън рамките на предявеното от прокурора обвинение, освен при съществено нарушение на процесуалните правила на досъдебното производство, довело до ограничаване правото на защита и на пострадалия, което е основание на съдията-докладчик от първоинстанционния съд да върне делото за ново разглеждане на прокурора, но без да може да му дава указания за правилното приложение на материалния закон. В досъдебното производство пострадалият разполага с процесуални възможности да постигне квалификация на деянието според фактите и вижданията си за приложимото право. Внесеното в съда обвинение обаче вече ограничава и него, и съда да приложат правото, очертано от установените факти, вкл. доказателствено подкрепените и признати от подсъдимия факти по обвинителния акт при съкратено съдебно следствие. В конкретния случай съдът не само не се е съгласил с претенциите на частното обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, но изхождайки от начина на причиняване на телесното увреждане на пострадалия, всички други обстоятелства, имащи отношение към умисъла му за целената или допускана телесна повреда и реално причинения резултат законосъобразно е защитил извода да се квалифицира деянието като причиняване на смърт по непредпазливост вследствие на умишлено нанесена лека телесна повреда. Вярно е, че същата вечер подс.В. безпричинно е малтретирал неколкократно друго лице, но тези му действия не могат да обосноват умисъл за причиняване смърт на подстрадалия Н.. Ако, хулиганствайки, е целял да убие някой “циганин”, то с успех е могъл да причини такава на три пъти бития от него св.И., а не да чака случайно появилия се край него Н.. Безспорно е, че е нанесъл на последния само един удар с ръка, било то и в юмрук, изяснена е причината за мозъчната му увреда и така ангажираните от прокурора факти могат да обосноват само непредпазлива вина у подсъдимия към крайния резултат – смъртта на Н.. Състоянието на последния не е било такова, че подсъдимият да е съзнавал щото от удара той ще падне и ще се удари толкова сериозно, че да бъде застрашен живота му, за да се приеме наличие на умисъл за причиняване на по-тежка по характер телесна повреда или пък ще последва смъртта му, към което да се е отнесъл безразлично. Както е посочил ВСР и в цитираното от съда решение № 8/20.03.1990 г. по н.д.№ 85/89 г. на ОСНК, за деянието по чл.124, ал.1 от НК е необходимо да се установи непредпазливото причиняване на смърт на едно лице от какъв вид увреждане деецът съзнателно е причинил и щом тя може да настъпи от различни по характер увреждания, изключено е да се изхожда само от най-тежкия резултат на телесно увреждане, а от решаващо значение е да се установи какъв е характерът и резултатът на външното въздействие на дееца върху пострадалото лице, от което е настъпила смъртта му. Именно признаците на телесната увреда като пряк резултат на умишлено виновно деяние е определящо за квалификацията на деянието. Съдът се е съгласил, че с действията си спрямо св.И. тази вечер подс.В. е хулиганствал, като обаче е изключил тези действия да са продължили и при осъществяване на инкриминираното деяние. Но дори и да се приеме извършването на деянието спрямо Н. по хулигански подбуди, както настоява повереникът на частните обвинители, при установената форма на вина на дееца към крайния резултат и квалификацията на деянието му по чл.124, ал.1, предл.последно от НК това има значение само като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Съдът е отговорил и на довода за търсене на отговорност за тези хулигански действия – няма предявено обвинение на подсъдимия по чл.325, ал.1 или 2 от НК, като това отново е в прерогативите на прокурора. При това положение, при правилно установените факти от кръга на чл.102 от НПК материалният закон е приложен правилно. Не е налице касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за отмяна или корекция на обжалваното решение.
За разлика от въззивната жалба, която в основната си част е копирана в касационната жалба и писмените бележки, представени на ВКС от повереника на жалбоподателите, оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е доразвито с довода, че е “несправедливо и обидно (малък размер и условно осъждане)”, като се претендира отмяна на решението и връщане на делото (очевидно на съда) за налагане на наказание в максимален размер и ефективното му изтърпяване. Всъщност, отново не се навеждат конкретни доводи срещу размера на наказанието и “условното” осъждане на подс.В., извън контекста на тези за квалификацията на деянието като относими към обществената опасност на деянието.
Въззивният съд се е съгласил с определяне на санкцията на подсъдимия при отегчаващи отговорността му обстоятелства, каквото е становището на първоинстанционния съд и смекчаването й на основание чл.58а, ал.1 от НК като последица от самопризнанието му в проведеното съкратено съдебно следствие. Той е доразвил съображенията на окръжния съд защо тнаказанието, определено на 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, не следва да бъде изтърпяно ефективно. Вярно е, че от неразумните действия на подсъдимия е настъпил крайно тежък за частните обвинители резултат, но тази проява е изолирана в живота му, няма данни той да е конфликтна личност, да е “бабаит” и дори полицаите, които са го предупредили малко преди деянието да престане да тормози св.И. и да се прибира у дома не са предположили ескалация на агресията му. Отдавайки всичко на пияното му състояние, отчитайки чистото му съдебно минало, младостта му, семейното му положение и новородено дете, добрите му характеристични данни, както и признанието на вината му от самото начало на процеса съдът е направил компромис в негова полза да не търпи определеното му наказание лишаване от свобода, а в един по-продължителен изпитателен срок, при съпътстваща го възпитателна мярка по чл.42а, ал.2, т.2 от НК да докаже, че си е извлякъл поука от извършеното и да възстанови причинените на ищците вреди. ВКС намира, че този компромис не е неоправдан и бъдещето ще покаже дали подсъдимият го оценява и докаже с поведението си стореното да е грешка на младостта и лекомислието му, както и да овъзмезди пострадалите от смъртта на Н. негови близки. Вярно е, че такова поведение като това на подс.В. не следва да се толерира, но в конкретния случай реалното изтърпяване на остатъка от наказанието му (след 6 месеца предварително задържане) не ще спомогне за постигане на целената от частните обвинители справедливост. Поради това и в тази му част обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Извън посоченото, ВКС намира за необходимо да маркира грешка на въззивния съд, която обаче не може да бъде отстранена от касационната инстанция и с връщане на делото за ново разглеждане. По протест на прокурора в полза на подсъдимия съдът е намалил срока на съпътстващата “условното” му наказание лишаване от свобода пробационна мярка по чл.42а, ал.2, т.2 от НК на “три години в рамките на петгодишния изпитателен срок”, в който смисъл е изменена първоинстанционната присъда. Само от тази формулировка става ясно колко това е невярно. Пробационните мерки по чл.42а, ал.2, т.1-4 от НК, като съвкупност от мерки за контрол и въздействие, могат да се налагат заедно или поотделно, както като самостоятелно наказание, така и за допълнително въздействие върху осъдения в рамките на определения от съда изпитателен срок по чл.66, ал.1 от НК. В първия случай тяхната продължителност е определена изрично в закона – чл.42а, ал.3, т.1 от НК, докато във втория на съда е предоставена възможност да прецени необходимостта от постановяването на такава мярка за допълнително въздействие, но не и да определя срок, различен от изпитателния срок, в който тя да се осъществява. Това е така, защото ако в този срок условно осъденият не изпълнява без основателна причина определената му на основание чл.67, ал.3 от НК пробационна мярка, съдът може да я замени с друга или да постанови той да изтърпи изцяло или отчасти отложеното наказание лишаване от свобода – чл.68, ал.3 от НК. Касационната проверка, инициирана от частните обвинители обаче не третира незаконосъобразност на решението в тази му част, а жалбата им определя обхвата на тази проверка и в случая ВКС няма правомощието да върне делото за ново разглеждане на апелативния за влошаване на положението на осъдения (чл.355, ал.2 от НПК).
Няма основание за корекция на решението и в гражданско-осъдителната му част. Предявените от ищците претенции са били уважени в справедлив размер, като на болната съпруга на Н. са присъдени 70 000 лв, а на пълнолетните дъщери – по 40 000 лв, ведно със законната лихва от датата на увреждането им. Доводите за завишаване на размерите на обезщетенията, защото дъщерите били безработни, са неоснователни най-малкото защото те са трудоспособни и няма основание да са били издържани от починалия, а и исковете им са предявени за репариране на друг вид вреди. Поради това ВКС намира, че завишаване на присъдените обезщетения до пълния размер на исковете не съответства на изискването за справедливост в чл.52 от ЗЗД и следва и в тази насока жалбата на повереника на гражданските ищци да бъде оставена без уважение.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 95 от 11.04.2011 г., постановено по ВНОХД № 85/2011 г. от Великотърновския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |