Ключови фрази





О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 294

София, 08.05.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2191/2019 година

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на: Ш. К. Б., И. К. Б., Ф. К. и А. К., граждани на Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 431 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3890/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав, с което е потвърдено решение № 1248 от 05.08.2014 г. по т.д. № 772/2013 г. на Софийски градски съд, VIт.о., 1 състав, в обжалваните части – за отхвърляне на обективно съединени искове с правно основание чл.694 ТЗ за установяване по отношение на длъжника „Смартпартнерс-БГ” ЕООД /н/ съществуването на вземане за сумата 21 860 евро, с левова равностойност от 42 754 лв., претендирана като неустойка за забава за периода от 13.08.2010 г. до 17.01.2012 г. по чл.4.2. от сключено на 07.09.2009 г. допълнително споразумение към предварителен договор от 27.03.2006 г. и на вземане за сумата от 49 876 евро, с левова равностойност от 97 548 лв., претендирана като неустойка за забава по чл.5.7, вр. с чл.6.2 от същия предварителен договор, за периода от 02.05.2010 г. до 17.01.2012 г.
В касационната жалба се поддържат доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон – чл.79, чл.81 и чл.92 ЗЗД. Оспорва се становището на съда за правна невъзможност за изпълнение на задължението на дружеството по предварителния договор за прехвърляне на собствеността, настъпила с апортирането на имота в друго дружество – „Мениджмънт Комплекс” ЕООД. В тази връзка се твърди, че невъзможност за изпълнение не е налице, т.к. изпълнението на предварителния договор е обективно възможно както от апортния приобретател, така и от ответника, който, от една страна контролира изцяло дъщерното си дружество, а от друга, все още разполага с обективна възможност да осигури обещания от него облигационен резултат чрез съответно договаряне с „Мениджмънт Комплекс” ЕООД. Касационните жалбоподатели считат, че след като невъзможност за изпълнение не е налице, длъжникът – ответник е бил и все още е в забава. Изразява се несъгласие и с изводите на съда, че след като е настъпила правна или фактическа невъзможност за реално изпълнение, кредиторът не може да претендира обезщетение за мораторни вреди, вкл. и под формата на мораторна неустойка, а само обезщетение за пълно неизпълнение, респ. компенсаторна неустойка, ако такава е била уговорена в договора. Твърди се, че ТРОСГТК на ВКС № 7/2013 г., на което се е позовал въззивният съдебен състав, е неотносимо. В жалбата са развити и доводи относно елементите на компенсаторното обезщетение, с оспорване на извода на САС относно обхвата на компенсаторното обезщетение по см. на чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Извършеното от продавача по сключен предварителен договор апортиране на обещания недвижим имот преди купувачът по предварителния договор да впише искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД, представлява ли хипотеза на невъзможност за изпълнение на предварителния договор или само поставя длъжника-прехвърлител в забава за изпълнение; 2. Включва ли интегралното компенсаторно обезщетение по чл.79 ЗЗД /обезщетението за неизпълнение/ „мораторен елемент”, изразяващ се в компенсирането на вредите от късното престиране на паричния сурогат на първоначално дължимото или това обезщетение се изчерпва от паричната равностойност на първоначално обещаната престация и 3. В случай, че изпълнението е станало невъзможно по вина на длъжника и кредиторът претендира компенсаторно обезщетение по чл.79 ЗЗД, може ли кредиторът да търси – като елемент на компенсаторното обезщетение – и уговорената неустойка за забава или тази неустойка е дължима единствено в хипотезите, в които реалното изпълнение е все още възможно. Допълнителният селективен критерий по първия въпрос – т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е обоснован с ТР № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС и решение по т.д. № 4429/2013 г. на ВКС, II т.о., а по останалите въпроси е налице позоваване на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, подробно мотивирано. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се поддържа с твърдения за очевидна неправилност на дадения от въззивния съд отговор на първия материалноправен въпрос.
От ответника по касация – „Смартпартнерс-БГ” ЕООД и от синдика на дружеството не са постъпили писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касаторите, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.
За да постанови атакуваното решение по реда на чл.294 ГПК, решаващият съдебен състав на Апелативен съд – София, е приел, че: по отношение на ответното дружество – „Смартпартнерс-БГ” ЕООД е открито производство по несъстоятелност с решение от 18.01.2012 г. по т.д. № 1249/2011 г. на СГС, като жалбоподателите са предявили в производството по несъстоятелност процесните вземания за: неустойка в размер на 49 896 евро за забавено изпълнение на задължението за предаване на имота по чл.5.7, вр. с чл.6.2 от предварителен договор от 27.03.2006 г., включено от синдика в списъка на неприетите вземания и оставено без уважение, от съда по несъстоятелността, възражение на касаторите срещу неприемането му и за 21 860 евро – неустойка, уговорена в т.4.2 от допълнително споразумение то 07.09.2009 г. към предварителния договор, за забавено изпълнение на задължението на ответното дружество за снабдяване на сградата, в която се намира имотът, с разрешение за ползване, включено от синдика в списъка на приетите вземания, но при уважено възражение от друг кредитор на несъстоятелността, вземането е изключено от списъка на приетите вземания. Констатирано е, че на 09.02.2010 г. /преди изтичане на продължения с анекса срок за снабдяване на сградата с разрешение за ползване/, по силата на решение на едноличния собственик на капитала на „Мениджмънт Комплекс” ЕООД - „Смартпарнерс-БГ” ЕООД, е увеличен капиталът на първото дружество с непарична вноска – апорт на недвижими имоти, вкл. и на процесния имот, вписан в ТР на 10.02.2010 г. Предвид вещноправното транслативно действие на апорта по отношение на имота, и липсата на предявен иск от ищците по чл.19, ал.3 ЗЗД, с вписана искова молба преди вписването на апорта, те не могат да противопоставят на „Мениджмънт Комплекс” ЕООД правата си по предварителния договор, нито успешно да проведат иска за обявяването му за окончателен, доколкото продавачът по предварителния договор не е собственик на имота.
Решаващият състав на САС, преценявайки данните по делото, с оглед претендираните мораторни неустойки, е изложил подробни правни съображения относно правото на кредитора да претендира обезщетение за забава само заедно с реално изпълнение на задължението, или докато съществува възможност за такова изпълнение, с позоваване на ТР № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и относно възможността да се претендира обезщетение вместо изпълнение /компенсаторно обезщетение/ по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, като паричен сурогат на неполучената насрещна престация, при запазване действието на договора и при задължение на кредитора да изпълни задължението си по него. Съобразявайки мотивите към посоченото ТР е прието, че закъснително обезщетение е мислимо да се претендира само в съчетание с изпълнението. Според съда, след като е настъпила правна или фактическа невъзможност за реално изпълнение, макар и по вина на длъжника, кредиторите не могат да претендират обезщетение за мораторни вреди, вкл. мораторна неустойка, а само обезщетение за пълно неизпълнение, респ. компенсаторна неустойка, каквато не е уговорена и не се претендира. Изведен е и извод, че ищците не могат да търсят реално изпълнение на задължението за предаване на владението, т.к. собственик на имота е дружеството, в чийто капитал е апортиран същият, а не дружеството – продавач по предварителния договор.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Първият правен въпрос не удовлетворява основния селективен критерий, т.к. мотивите към решението, в частта им, в която е изведен извод за невъзможност на дружеството да изпълни поето с предварителния договор задължение за прехвърляне на собствеността върху имота, са основани както на вещноправното транслативно действие на апорта, така и на невъзможност за купувачите по предварителния договор да проведат успешно конститутивния иск по чл.19, ал.3 ЗЗД /очевидно с оглед проверката по чл.363 ГПК, която дължи съдът/. Що се отнася до прецененото от въззивния съд действие на вписването на евентуална искова молба по чл.19, ал.3 ЗЗД, спрямо вписването на апорта, обосноваването на въпроса по този начин не би могло да се възприеме като обуславящо, доколкото не се твърди от ищците, а и липсват данни да е предявен иск за обявяване на предварителния договор за окончателен. Решаващият състав не е формирал решаваща правна воля и по въпроса в частта му: доколко извършеното от продавача по предварителния договор апортиране на обещания недвижим имот го поставя в забава за изпълнение. Изразеното от апелативния съд становище относно възможността за кредитора да претендира закъснително обезщетение само в съчетание с изпълнението, е съобразено изцяло с мотивите към Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитирани дословно. Независимо, че този акт на нормативно тълкуване е постановен по въпроса: „Дължи ли се неустойка за забава по чл.92, ал.1 ЗЗД, когато договорът е развален поради виновно неизпълнение на длъжника”, то следва да се има предвид, че и приетите мотиви към ТР имат задължителен за всички съдилища характер. Независимо от неустановяване на основната селективна предпоставка, като недоказано следва да се прецени и поддържаното допълнително основание, доколкото САС не е извел решаващи изводи за нищожност на предварителния договор поради невъзможен предмет, нито се касае за встъпване в дълг на трето лице.
Останалите два въпроса, относими към компенсаторното обезщетение по чл.79 ЗЗД и доколко то включва и „мораторен елемент” , не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на спора /съгласно разясненията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Въззивният съдебен състав е разграничил предвидените в чл.79, ал.1 ЗЗД хипотези, като е възприел, че в случая не се претендира компенсаторно обезщетение, а и такова не е договорено между страните. Невъзприемането на поддържани от ищците доводи за дължимост на мораторни неустойки, основани на чл.92 ЗЗД /развити в писмена защита при първоначалното обжалване пред ВКС, поддържани и в настоящата касационна жалба/, е и пряко съотносимо към правилността на атакувания съдебен акт. Всъщност, самите касатори поддържат, че исковете, по които е висящо производството /след необжалване от ответника на първоинстанционното решение в частта за уважаване на положителните установителни искове по чл.694 ТЗ за извършени от ищците плащания по предварителния договор, и на осн. чл.92 ЗЗД – за неизпълнение на задължението за прехвърляне на правото на собственост, съгл. чл.6.2 вр. с чл.2.3/ не са претендирани като елемент на компенсаторното обезщетение. Горното води до категоричен извод за неустановеност на основната селективна предпоставка, поради което не следва да се преценява доколко произнасянето по въпроси №№ 2 и 3 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Не се установява наличие и на поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация. Касаторът твърди, че даденият от въззивния съд отговор на първия правен въпрос е очевидно неправилен, като доводите в изложението са релевантни към хипотезата за нищожност по чл.26, ал.2, пр.1 ЗЗД, която не е преценявана от САС.
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК, е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, който може да се констатира, без да е необходим анализ и преценка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. По така възприетите в практиката на ВКС критерии, въззивното решение не би могло да се определи като очевидно неправилно.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение


О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 431 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3890/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, трети състав.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: