Р Е Ш Е Н И Е
№ 449/12
гр.София 16.05.2013г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1393/2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни срещу въззивно решение № 359/07.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 753/2010 г.
С него въззивната инстанция е осъдила Прокуратурата на Република България да заплати на В. Д. Д. обезщетения за причинените му от незаконно привличане като обвиняем по сл.д. № 295/2001 г. вреди – 3000 неимуществени за причинените душевни болки и страдания и 1423,50 лв.- пропуснати доходи от трудово правоотношение. Присъдени са лихви върху главниците, считано от 14.07.2006 г. до окончателното им изплащане.
Исковете са отхвърлени до пълните предявени размери.
Ищецът В. Д. обжалва решението на Софийски апелативен съд в частта,с която исковете му са отхвърлени за разликата над 3000 лв. до 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 1 423,50 лв. до 18 000 лв. обезщетение за имуществени вреди.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Ответникът Прокуратурата на Република България чрез прокурор от Софийски апелативен съд обжалва същото решение в частта, с която исковете са уважени по съображения за неправилност.
С определение № 907/24.07.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по двете жалби – на В. Д. Д. и на Прокуратурата на Република България по приложението на чл. 52 ЗЗД поради противоречие със съдебна практика – разрешения по аналогични случаи, както и по въпроса за необходимата степен на вероятност при обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България за причинени му имуществени и неимущестени вреди от повдигане на 14 обвинения в извършване на престъпление, впоследствие прекратени. Всички са за вносна митническа контрабанда за което, като помагач и подбудител умишлено В. Д. склонил и улеснил други лица да внесат през границата на страната на Република Гърция дизелово гориво без знанието и разрешението на митниците, като това е извършено с използване на официални документи с невярно съдържание – престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 1, б.”б” НК. Всички предварителни производства са образувани през октомври 2001 г., Д. е привлечен като обвиняем през юли 2003 г. по тях, като му е наложена мярка за неотклонение гаранция от по 400 лв. по всяко дело, а през ноември 2005 г. и забрана за напускане на страната. По сл.д. № 311/2001 г. е осъществено и полицейско задържане. Следствено дело № 329/2001 г. е прекратено през декември 2006 г., а останалите 13 – през месец юли 2006 г. след искане на Д. по чл. 368 НК делата да бъдат разгледани от съд. Д. е искал, също така по всяко едно от следствените дела разрешение от прокурора да бъде пуснат да излезе извън страната във връзка с командировка, свързана с извършване на трудовите му задължения, но му било отказано. Обжалвал отказите пред съд, който уважил всички жалби, отменил наложената по всяко едно от следствените дела наложената забрана да напуска страната /съдебните определения са постановени през април и май 2006 г./. По отношение на следствени дела №№ 304, 294 и 291 отмяната на забраната е ограничена до три месеца.
Предвид различните периоди на разрешаване по жалбите, Д. е можел да напусне страната едва на 05.04.2006 г., докато на 12.04.2006 г. изтича срока на по-рано дадените разрешения.
В. Д. е предявил иск в размер на 40 000, уточнен на 33 960 за претърпените в резултат на прекратените наказателни производство имуществени вреди – пропуснати доходи от трудово възнаграждение, заплатените адвокатски хонорари, заем от 8 000 лв., взет за внасяне на паричните гаранции.
Претендира още и неимуществено увреждане от накърнената чест и достойнство, ограниченията на придвижване, отдалечаването от семейството, проблеми със съпругата, несигурност и притеснение за неудобствата, които причинява на съпругата си и родителите си, липсата на ефективни действия от разследващите органи и прокуратурата по образуваните дела, както и тежестта на повдигнатото обвинение.
Сезираният Софийски градски съд оставил производството без движение с искане ищецът да посочи размера на търсеното обезщетение за имуществени и за неимуществени вреди по всяко едно следствено дело. Ищецът е изпълнил указанието, като е посочил суми, равняващи се на 1/14 част от посочените по-горе парични обезщетения.
След това, съдът разделил производството в четиринадесет самостоятелни дела, които са изпратени по подсъдност на Софийски районен съд.
Делото относно исковете във връзка със сл.д. № 295/2001 г. е образувано в гр.д. № 9339/2008 г. по описа на Софийски районен съд. След допуснато изменение на исковете чрез увеличаване на размера им, делото е изпратено по подсъдност на Софийски градски съд.
С решение от 18.06.2010 г. по гр.д. № 4009/2009 г. съдът осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. Д. Д. обезщетение от 10 000 лв. за причинените му неимуществени вреди, както и лихва за забава считано от 21.07.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, а също и 650 лв. съдебноделоводни разноски. Отхвърлил е изцяло исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – 18 000 лв. неполучено трудово възнаграждение, 400 лв. – заем със 100 лв. лихва по него, 100 лв. адвокатско възнаграждение.
С обжалваното решение въззивният Софийски апелативен съд приел, че дължимото по справедливост обезщетение за причинените на Д. неимуществени вреди е в размер на 3000 лв., поради което като отменил частично съдебния акт на първата инстанция, отхвърлил иска за разликата над 3000 лв. до 10 000 лв.
Искът за имуществени вреди от неполучени трудови възнаграждения е уважен в размер на 1 423,50 лв. и е отхвърлен за разликата до 18 000 лв.
Въззивната инстанция, за да постанови своето решение е установила, че предварителното производство срещу В. Д. е образувано с постановление от 18.10.2001 г. за това, че на 02/03.08.2001 г. на митница Кулата умишлено е склонил и улеснил К. С. П. да пренесе през границата на страната от Република Гърция без знанието и разрешението на Митниците, чрез използване на официални документи с невярно съдържание 25 9090 кг петрол на стойност около 38 000 лв. , предоставяйки комплект документи, в които се декларира внос на 25 990 кг газьол за промишлени и комунални цели. С постановление от 03.07.2003 г. на О. – Б. Д. е привлечен като обвиняем за посочените престъпления по чл. 242, ал. 4, пр. 1, във връзка с ал. 1, б. „б”, пр. 3 НК и във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК и му е взета мярка за неотклонение „Парична гаранция” в размер на 400 лв. С постановление от 02.11.2005 г. на прокурор от П. районна прокуратура на Д. е наложена забрана по сл. дело № 295/2001 г. да не напуска страната без разрешение на прокурор или алтернативно да напусне страната за периода 01.03. до 12.06.2006 г.
С определение от 11.04.2006 г. съдът, след отмяна постановлението на РП П., с което на В. Д. е отказано да напуска пределите на РБ, е дадено разрешение да напусне страната за срок от три месеца, считано от датата на постановяване на определението.
През април 2006 г. следственото дело е приключено и е изпратено на РП П. с мнение за спиране.
Районна прокуратура П. върнала делото за допълнително разследване.
С определение от 04.05.2006 г. Петричкият районен съд уважил молба на В. Д. по чл. 368, ал. 1 НПК /отм./ и е върнал делото на прокуратурата, като е дал двумесечен срок, считано от датата на получаване на определението, да прекрати наказателното производство или да внесе делото в съда.
Със заключително постановление от 07.07.2006 г. следовател от О. Б. е изпратил досъдебното производство на ОП Б. с мнение за прекратяване на наказателното производство по сл.д. № 291/2001 г., водено срещу К. П. и В. Д.. В заключителното постановление следователят е посочил, че по отношение на Д. не е налице съставът на престъплението „контрабанда”, а само неправомерното деяние „митническа измама”, за която може да се търси само административна отговорност.
С постановление от 14.07.2006 г. на ОП Б. производството по сл.д. № 291/2001 г. е прекратено, отменена е взетата мярка за неотклонение „парична гаранция”. В постановлението като причина за прекратяването по отношение на Д. е посочено, че е недоказано по несъмнен начин, че деянието, извършено от него съставлява престъпление „контрабанда”; при разследването не е събрано нито едно доказателство, установяващо знание от декларатора на стоката, за евентуално невярно съдържание на ползваните от него документи.
Съдът установил още, че Д. е с висше икономическо образование и в България е работил като митнически агент. При повдигане на обвинението той е живеел със семейството си постоянно в Б., където е учил и работил на срочен трудов договор (продължен за една година), задържан е на аерогарата при посещение в България. По време на наказателното производство му се е родило дете, за което след забраната да напуска страната не е могъл да се грижи; отношенията със съпругата му се обтегнали; родителите му също понесли тежко повдигнатите обвинения; бил отстранен и от работа.
Съдът приел, че Д. е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Стресът поради нарушаването на обичайния начин на живот, невъзможността за осъществяване на желаната от него лична и професионална реализация и чувството за несигурност, както и другите негативни изживявания са резултат от всички водени срещу него разследвания. Съдът приел, че не могат да се разграничат процесното от другите, едновременно водени разследвания, като преценил, че обезщетение в размер на 3000 лева е справедлив еквивалент за претърпените неимуществени вреди от разследването, предмет на настоящото дело. Във въззивното решение е прието също така, че към момента на налагане на забраната да напуска територията на Република България Д. е бил в трудовоправни отношения с „Делхайзе Хроеп”, които били прекратени на 02.11.2005 г., преди изтичане на срока по трудовия договор. Прието е за установено, че трудовото правоотношение на В. Д. Д. е прекратено именно поради неявяването му на работа в резултат на ограничението за пътуване. Неполученото трудово възнаграждение за периода 02.11.2005 г. – 04.05.2006 г., изчислено на база брутно възнаграждение, получавано през периода май-октомври 2005 г., в размер на 10 1989,55 евро с левова равностойност 19 929,03 лв. Прието е, че пропуснатият доход съставлява вреда - резултат от всички 14 досъдебни дела, както и от наложените по тях ограничения на Д., да напуска страната. В заключение, а и с оглед претенцията на самия ищец по делото за обезщетяване на 1/14 част от общия размер на вредата, е присъдено обезщетение в размер на 1 423,50 лв.
По правните въпроси, за чието разглеждане е допуснато касационно обжалване, съставът на Върховни касационен съд, приема следното:
По приложението на чл. 52 ЗЗД в аналогични случаи:
В обжалваното въззивно решение, съдът е приел, че причинените на Д. вреди са резултат от незаконното обвинение по четиринадесетте дела, образувани по едно и също време срещу него, като е невъзможно да се прецени в каква степен всяко от тях е увредило неимуществените му права и интереси. Прието е, че по всяко от делата, образувани след разделяне на производството, Д. следва да получи обезщетение в размер на 1/14 част от общото обезщетение. Присъдени са му 3 000 лв. по справедливост, което значи, че общият размер на обезщетението за неимуществените вреди, резултат от неоснователното обвинение по четиринадесетте дела, е определен на 42 000 лв.
В същото време, с влезли в сила решения по образуваните след разделянето, четиринадесет самостоятелни производства, по всяко от които се претендира 1/14 част от общия размер на обезщетението за причинените неимуществени вреди на Д., при идентичен доказателствен материал и еднаква фактическа обстановка, установена от съдилищата, са присъждани различни суми – 800, 2000, 3000, 4000 лв.
В Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11 принципно е разяснено, че в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан.
Следователно, щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения, независимо, че не са повдигнати в едно, а в множество отделни дела.
Когато се преценява кои вреди са причинени и какво обезщетение се дължи за незаконното обвинение и в този случай, следва да се изхожда от броя и тежестта на обвиненията, взетите мерки за неотклонение, продължителността на периода, в който обвиненията са поддържани, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок, броя на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, как обвиненията са се отразили върху обвиняемия с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други страдания и неудобства, стинало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването.
Паричният еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди, се определя по справедливост от съда именно с оглед конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики за това в каква степен и колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид.
При определяне размера на обезщетението се изхожда също така и от икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Следва да се посочи още, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване.
В случая, неправилно сезираният с исковата молба Софийски градски съд е постановил разделяне на производството, като е изискал от ищеца да потърси самостоятелно обезщетение за причинените му вреди от всяко едно обвинение поотделно. Страната не е имала друга възможност, освен да потърси по 1/14 ид.ч. от общия размер на увреждането. В разглеждания казус обвиненията са по едни и същи текстове от НК, производствата по тях са се развили в рамките на един период – Д. е привлечен като обвиняем през юли 2003 г. по всички дела и те всички са прекратени през юли 2006 г., с изключение на производството по сл.д. № 329/2001 г.
Определението по чл. 103, ал. 2 ГПК от 1951 г. /отм./, съответно по чл. 210, ал. 2 ГПК от 2007 г. не подлежи на инстанционен контрол, така, че въззивният Софийският апелативен съд не е имал друга възможност, освен да се произнесе в рамките на предмета на спора, очертан след разделяне на делото в четиринадесет отделни производства.
Правилно е разрешението, възприето в част от приложените съдебни решения, включително и това, предмет на касационната проверка, че обезщетението за причинените неимуществени вреди от незаконните обвинения, следва да бъде глобално определено, тъй като не е възможно да се прецени какъв е интензитета на увреждането по всяко отделно следствено дело, а от там и присъдената по конкретното гражданско дело сума се явява 1/14 част от общия размер на дължимото обезщетение.
Съдебният състав на Върховния касационен съд намира, с оглед дадените по-горе разяснения и събраните по делото доказателства, че справедливото обезщетение за установените неимуществени вреди, причинени на Д. от четиринадесетте незаконни обвинения следва да се определи в размер на 20 000 лв. общо. Наказателното преследване е продължило близо пет години, но трябва да се отчете броя на повдигнатите обвинения и, това, че всички те са за извършване на тежки престъпления. Постановлението от 03.07.2003 г. е връчено на Д., след като предния ден е задържан на Аерогара София при завръщане в страната от Б.. Образуването на отделни досъдебни производства допълнително създава неудобства поради извършване на процесуални действия по всяко от тях поотделно, включително постановяване, съобщаване и обжалването на актовете, постановявани по отделните дела. От данните по делото се налага извод, че разследването не е било проведено ефективно, както по сл.д. № 291/2001 г., така и по останалите тринадесет дела; разследващите органи са бездействали и Д. е прибягнал до правната възможност на чл. 326, ал. 1 НПК /отм./, като е поискал делото да бъде разгледано от съд. Едва след неговото искане, е постановено и прекратяване на делото със заключението, че не е извършено престъпление.
Не е налагана най-тежката мярка за неотклонение „задържане по стража”, но приложените по отношение на Д. мерки „парична гаранция „ и след това ”забрана за напускане на страната” са му причинили значителни неудобства с оглед личността му и начина му на живот, както и поради обстоятелството, че мерките са били наложени по четиринадесет дела. Определената сума за парична гаранция общо по всички досъдебни производства е в размер на 5 600 лв. Забраната за напускане на страната, наложена по всички досъдебни производства, поради разликата в датите на налагането й, съответно обжалването й и произнасянето на съда, фактически е довела до невъзможност Д. да напуска страната от датата на налагане на мярката – 02.11.2005 г. Съдът в част от случаите окончателно е вдигнал наложената мярка „ забрана за напускане на страната”, но в други е разрешил на обвиняемия да напуска страната за определено време. По този начин, за първи път, Д. е имал възможност да напусне страната на 05.04.2006 г., но е трябвало до 12.04.2006 г. да е в България, когато изтича срока на по-рано дадените му разрешения за временно отсъствие от страната.
Тази забрана се е отразила върху семейния живот, личната и професионална реализация на Д. – семейството му е било трайно установено в Б., където се записал да учи и започнал работа. Във връзка с това, пострадалият изпитвал неудобство пред съпругата и родителите си, страдал от невъзможността да живее със семейството си и да го подпомага финансово и да участва в отглеждането и възпитанието на малолетния си син, който се родил на 30.04.2005 г., изпитвал притеснения за бъдещето си.
В заключение, 1/14 част от справедливото обезщетение за причинените на Д. неимуществени вреди е 1428, 57 лв.
Въззивното решение в частта, с която иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ //в редакцията според ЗИД, бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г./ е уважен в размер на 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, следва да се касира и спора да се разреши от касационната инстанция.
Както стана ясно, дължимият общ размер на обезщетение на причинените неимуществени вреди от незаконното обвиняване по 14 следствени дела, е 20 000 лв.
По приключилите вече други дела с влезли в сила съдебни актове, на Д. са присъдени суми, чийто сбор надвишава 20 000 лв. – по гр.д. № 981/2010 г. по описа на САС – 3000 лв., по гр.д. № 1546/2010 г. на САС – 2000 лв., по гр.д. № 99/11 на САС – 4000 лв., по гр.д. № 631/2010 г. на САС – 4000 лв., по гр.д. № 460/2011 г. на САС – 3000 лв., по гр.д. № 504/2010 г. на САС - 3000 лв. и по гр.д. № 530/10 г. на САС – 3000 лв., по гр.д. № 833/2010 г. – 2000 лв.
Това обстоятелство следва да бъде отчетено, увреденият се явява обезщетен, включително и по отношение на сл.д. № 295/2001 г. поради което, като краен резултат, иска на Д. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по настоящото дело следва да бъде отхвърлен.
Касационното обжалване на въззивното решение по иска за присъждане на обезщетение за пропуснати доходи от трудово правоотношение е допуснат по материалноправния въпрос за необходимата степен на вероятност при обезщетяване на имуществени вреди от пропуснати ползи, като разрешен по различен начин от съдилищата.
В част от случаите е прието, че не е налице пряка причинно следствена връзка между прекратяване на трудовото правоотношение на Д. поради неявяването му на работа в резултат на ограничението за пътуване.
По други дела, включително и това, предмет на касационната проверка е направен извод за наличие на подобна пряка връзка – между Д. и „Гебрудерс Делхайзе Хроеп”, Б. са сключени два срочни трудови договора – първият от 03.05.2004 г. до 03.05.2005 г. и вторият от 04.05.2005 г. до 03.06.2006 г. включително, като трудовото правоотношение по втория договор е прекратено предсрочно – на 02.11.2005 г. Прието е, че причината за прекратяване на договора е невъзможността Д. да изпълнява задълженията си по него поради наложената му забрана да напуска страната.
Съставът на Върховния съд приема следното тълкуване на поставения правен въпрос:
Пропуснатата полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. Изхожда се от предположение за състоянието, в което имуществото на пострадалия би се намирало, ако деликвентът не беше извършил противоправното деяние. Това предположение трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото, която възможност е сигурна, а не се презумира.
По своето естество мярката за неотклонение „забраната за напускане на страната” е възможно да попречи за изпълнение на трудови задължения, когато мястото на работа е извън пределите на страната. В случай на прекратен трудов договор поради неявяване на работника или служителя на работа в чужбина, по време, през което е имал забрана да напуска страната, е налице доказана възможност за реализиране на доходи от труд, пропусната поради наложената ограничителна мярка. Подобна връзка е налице и когато, без прекратяване на трудовия договор, по него не е получавано трудово възнаграждение, именно, защото не е престиран труд от работника или служителя, възпрепятстван от мярката за процесуална принуда.
При така дадения отговор, съставът на Върховния касационен съд приема за правилно разрешението, дадено в обжалваното съдебно решение.
Видно от съдържанието на трудовия договор, той е с определено място на работа в Б.. Безспорно, служителят е започнал изпълнение по трудовото правоотношение, като наложената през 2003 г. мярка за неотклонение „парична гаранция” не го е ограничавала в престирането на труд. От 02.11.2005 г. той има забрана да напуска пределите на Република България, което е пречка да престира труд по обсъжданото трудово правоотношение. Следователно, и без изрично прекратяване на трудовия договор, неполучаването на трудово възнаграждение поради невъзможност да се изпълняват трудовите задължения в резултат на наложената мярка на процесуална принуда, е в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. Правилно въззивният съд е изчислил размера на пропуснатия доход на базата на получаваното брутно трудово възнаграждение от Д. и му е присъдил 1/14 част от него, според предмета на иска.
В тази част решението на Софийския апелативен съд следва да бъде оставено в сила.
Предвид резултата, въззивното решение следва да бъде изменено в частта за разноските, като дължимата от Прокуратурата на Република България сума на В. Д. Д. е 167,38 лв.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 359/07.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 753/2010 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Д. Д. обезщетение за причинените му от незаконно привличане като обвиняем по сл.д. № 295/2001 г. неимуществени вреди в размер на 3000 лв., ведно с лихвата, считано от 14.07.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, както и съдебноделоводни разноски по делото за разликата над 167,38 лв. и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на В. Д. Д. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение от 3 000 лв. за причинени му неимуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем по сл.д. № 295/2001 г., ведно с лихвата считано от 14.07.2006 г. до окончателното изплащане на главницата.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 359/07.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 753/2010 г. в частта, с която иска на В. Д. Д. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди от незаконно привличане като обвиняем по сл.д. № 295/2001 г. е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до 10 000 лв., ведно с лихвата считано от 14.07.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, както и в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Д. Д. обезщетение за причинените му от незаконно привличане като обвиняем по сл.д. № 295/2001 г. имуществени вреди в размер на 1423,50 лв.,, представляващи 1/14 част от пропуснат доход по трудов договор от 04.05.2003 г. ведно с лихвата, считано от 14.07.2006 г. до окончателното изплащане на главницата, като иска е отхвърлен за разликата до 18 000 лв.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|