Р Е Ш Е Н И Е № 101 гр.София, 07 февруари 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора К. И. разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 820/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационна жалба на адвокат Л. Т. от САК – защитник на подсъдимия П. А. П., срещу въззивно решение № 158 от 09.05.2023 г., постановено по ВНОХД № 245/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС) по повод въззивна проверка на присъда от 26.11.2021 г. по НОХД № 2290/2020 г. на Софийски градски съд (СГС). В касационната жалба са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1- 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с доводи за опорочена доказателствена дейност на въззивния съд, липса на мотиви, нарушено право на защита на подсъдимия поради това, че въззивният съд не е бил равноотдалечен от страните по делото, неоснователно отказал да уважи доказателствени искания на защитата, в това число да назначи повторна АТЕ и игнорирал установените във въззивното следствие нови факти, което водило до извод за предубеденост и постановяване на обжалваното решение от незаконен съдебен състав. Решаващите фактически изводи във въззивното решение почивали на предположения и непроверени хипотези в нарушение на чл.303 и чл.304 от НПК. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва главно с отказа на съда да приеме, че е налице случайно деяние по съображения за обективна невъзможност подсъдимият като водач на МПС да е бил длъжен и да е могъл да предвиди и възприеме неправомерното поведение на пострадалия, както и с доводи, че не е приложен законът, който е трябвало да бъде приложен към установената фактическа обстановка. Подсъдимият бил неправилно осъден вместо оправдан въпреки липсата на извършено от него престъпление, като алтернативно се предлага прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление - по чл.343а ал.1 б."б" вр. чл. 343, ал.1 б."в", вр.чл.342 ал.1 пр.3 от НК предвид оказана от подсъдимия помощ на пострадалия. Неправилното приложение на материалния закон се свързва и с допуснати съществени процесуални нарушения при извършването на оценъчната дейност на въззивния съд относно цялостната доказателствена съвкупност, които са рефлектирали върху процеса на формиране на вътрешното му убеждение по фактите, опорочили неговата правилност, което според защитата препятства и извършването на проверката от касационния съд за правилното приложение на материалния закон. Касационното основание чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание) се аргументира с налагане на наказание за несъставомерно поведение въпреки невинността на подсъдимия, както и със становище, че наложеното наказание е резултат от един опорочен съдебен акт, неправилна оценка на обстоятелствата, очертаващи личността на дееца, неотчитане в нужната степен на отличните му характеристични данни, продължителността на наказателния процес и определяне на „абсолютно произволно наказание (по вид и размер)“, при което не е съобразено, че изолацията на неосъждано лице, чийто досегашен живот е бил законосъобразен, не би довело до насърчаване на членовете на обществото, склонни да извършват конкретни деяния към положителни промени, а по-скоро би имало назидателен характер. Подсъдимият не представлява личност с висока степен на обществена опасност. Дори чисто хипотетично да се приеме, че е налице деяние в конкретния случай, то същото е с инцидентен характер, поради което за постигане целите на наказанието не е наложително принудителното изолиране на подсъдимия дори и за един сравнително кратък период от време в размер на десет месеца. Поради незаконността на въззивния съдебен състав и проявената от него необективност при разкриването на обективната истина по делото, наложеното наказание очевидно не съответствало на целите в чл.36 от НК. Явната несправедливост на наложеното наказание се извежда и от отказа на въззивния съд да преквалифицира деянието в такова по чл. чл.343а, ал.1 б."б" вр. чл. 343, ал.1, б."в" вр.чл.342, ал.1 от НК и да замени наложеното от първостепенния съд наказание лишаване от свобода с пробация на основание чл.55 от НК, като при отказ да преквалифицира деянието по посочения привилегирован състав, въззивният съд е следвало да намали наказанието лишаване от свобода до предвидения от закона минимум, като отчете многобройните смекчаващи вината обстоятелства по отношение на подсъдимия. Прави се искане ВКС да отмени въззивното решение и да оправдае подсъдимия, алтернативно да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, да намали наказанието или да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, като преквалифицира същото в деяние по чл.343а, ал.1, б."б" вр. чл. 343, ал.1 6."в" вр.чл.342 ал.1 от НК и да замени наложеното наказание лишаване от свобода с пробация, тъй като посочената разпоредба от НК не предвижда долна граница на наказанието лишаване от свобода. Моли да се намали и наложеното на подсъдимия на основание чл. 343 г от НК наказание една година лишаване от право да управлява МПС. Частните обвинители С. Б. Т. и Л. Б. Й., не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. Повереникът им адвокат Ч. Н. се явява лично и заявява, че оспорва основателността на касационната жалба, като пледира същата да не бъде уважавана. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият и защитникът се явяват лично и поддържат жалбата по изложените в нея съображения, като настояват за уважаване на заявените в нея искания. В последна дума пред ВКС подсъдимият моли да бъде оправдан. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, като изразява мотивирано несъгласие с тезата на защитника на подсъдимия за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и по приложението на материалния закон. Същевременно изтъква, че наказанието, отмерено по реда на чл.55 от НК при съобразяване съпричиняването на пострадалия и неприлагане на чл.68, ал.2 от НК относно възможното привеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода по предходна присъда, е изключително занижено. Предлага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда СГС е признал П. А. П., [дата на раждане] за виновен в това, че на 17.08.2019 год., около 10.45 ч. в гр. София, при управление на МПС - л.а. „****“, по бул. "Сливница" с посока на движение от ул. "Осогово" към бул. "Христо Ботев" и в района на кръстовището с ул. “Опълченска“, нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Б. М. Л., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. “в“, във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание десет месеца лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от НК На основание чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане на присъдата в сила, като на основание чл. 68, ал. 2 от НК е освободен от изтърпяване на наказанието три години лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 2778/16 год. на Специализирания наказателен съд. С присъдата СГС е осъдил подсъдимия да заплати деловодните разноски. По въззивна жалба на защитника на подсъдимия (също с искане да бъде оправдан поради случайно деяние) е било образувано въззивно производство пред САС, приключило с обжалваното решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна (защитник на подсъдимия), срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументирано в касационната жалба с довода, че съдът бил предубеден, а обжалваното въззивно решение е постановено от незаконен съдебен състав, следва да се обсъди приоритетно, тъй като останалите оплаквания за допуснати други съществени нарушения на процесуалните правила, правилното приложение на закона и доводите за явна несправедливост на наложените наказания могат да се проверят само при констатация за законност на съдебния състав, постановил обжалвания съдебен акт с оглед законовите последици от евентуалното му наличие – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий. В принципен план не може да има съмнение, че основна предпоставка за справедлив съдебен процес съгласно разпоредбите на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл.10 от НПК е разглеждането и решаването на делото да се осъществи от независим и безпристрастен съд. Конкретно наведените доводи, че съдът не е бил такъв, защото не бил „равноотдалечен от страните по делото“, като отказал да назначи повторна АТЕ и да допусне до разпит искани от защитата свидетели е несъстоятелен. Въззивният съд двукратно е мотивирал отказа да назначи повторна АТЕ експертиза – веднъж в определението по чл.327 от НПК (вж. л.14 от въззивното дело) и втори път с протоколно определение в проведеното на 20.10.2022 г. съдебно заседание (вж. л.105 от въззивното дело). В двата случая съдът е изложил процесуално издържани съображения в съответствие с данните по делото, които изключват предпоставките по чл.153 от НПК за назначаване на повторна експертиза. Съгласно посочената разпоредба такава се назначава, когато заключението на вещите лица не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Оспорените заключения на първоначалната комплексна медицинска и видео – автотехническа експертиза и допълнителната такава са обосновани с обективните находки от следите на местопроизшествието, закрепени в протокол за оглед, фотоалбума към него, свидетелски показания и видеозапис от района на ПТП, поради което и предвид неоспорените специални знания на вещите лица, относимостта на ползваната от тях специализирана литература, приложените научни методи за направените изчисления и изведените от тях експертни изводи не са давали основание въззивният съд да удовлетвори това доказателствено искане на защитника. Следователно отказът за назначаване на повторна експертиза е законосъобразен, но и да беше постановен в нарушение на чл.153 от НПК, пак не може да предопредели твърдяната незаконност на въззивния съдебен състав, а само нарушение в доказателствената дейност, каквото в случая не е допуснато. Неоснователно се твърди предубеденост на съда изводима от липса на доказателствена активност по исканията на защитата за събиране на гласни доказателства. Видно от проведеното допълнително въззивно следствие контролираната инстанция е изпълнила процесуалното си задължение по чл.13, чл.107, ал.1 и ал.2 от НПК да обезпечи разкриването на обективната истина, като е събрала нови доказателства не само служебно, но и по искане на защитника. Посочените от него свидетели са били разпитани в хода на въззивното следствие. Отделно въззивният съд е изслушал непосредствено обясненията на подсъдимия, с което е гарантирал правото му на защита. Поради това не е налице предубеденост, ерго незаконност на съдебния състав на така посочените в касационната жалба основания. Критиката към въззивния съд, че игнорирал доказателствените искания на защитата не кореспондира с действителността и не може да произведе целения от касатора отменителен ефект, тъй като видно от материалите по делото въззивният съд е проявил необходимото процесуално усърдие извършвайки допълнителни съдебни следствени действия в контекста на процесуалното изискване за провеждане на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Разпитите на свидетели от въззивната инстанция са били проведени в условията на състезателност и непосредственост, с участие на подсъдимия и защитника му, като съдът допълнително е инициирал събиране на доказателства за проверка защитната теза на подсъдимия, че оказал помощ на пострадалия, с което гарантирал справедлив съдебен процес. Поради това неоснователно е критикуван, че е бил пристрастен. Отделно настоящият касационен състав не констатира незаконност на атакувания съдебен състав по смисъла на чл.348, ал.3, т.3 от НПК съобразно установените в НПК стандарти за независим и безпристрастен съд и практиката на ЕСПЧ (вж. Решения на Европейския съд по правата на човека по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005 , Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Ц. - Г. срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary -12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997г., Thorgeir Thorgeirson v. Iseland -25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus -15.12.2005 г. и др.). Съдът в Страсбург последователно приема, че наличието на безпристрастност (непредубеденост) се определя според субективен тест, който се основава на личното убеждение на съдията в даден случай, а също и според обективен тест, който установява дали съдът е предложил гаранции, достатъчни да изключат всяко законно съмнение в това отношение от гледна точка на външния наблюдател. В случая липсват обективни данни сочещи предубеденост на когото и да е от членовете на въззивния съдебен състав съобразно субективния тест. Липсват и твърдения от страна на жалбоподателя, които да оборват установената в юриспруденцията на ЕСПЧ презумпция за личната безпристрастност на членовете на тези съдебни състави. Същевременно не се твърди и установява тяхна лична заинтересованост от изхода на делото. В рамките на обективния тест въззивният съдебен състав също е представил достатъчно убедителни гаранции на страните по делото, както и на обществото, които успешно изключват всяко легитимно съмнение в това отношение най - вече с проявените доказателствени усилия съобразени с доказателствените стандарти по чл.13, 14 и чл.107 от НПК. Доводът на стр.5 от касационната жалба, че въззивният съд отказал събиране на доказателства в нарушение на чл.107, ал.4 от НПК, защото искането не било направено в определения за това срок освен, че не е конкретизиран и не почива на данните по делото, които не установяват въззивният съд да е отказал събиране на доказателства поради просрочие на направено искане за събирането им. В мотивите на обжалваното въззивно решение, заключенията на комплексната медицинска и видео - автотехническа експертиза и назначената в първоинстанционното съдебно следствие допълнителна комплексната медицинска и видео - автотехническа експертиза, както и разясненията на вещите лица пред СГС са обсъдени изключително задълбочено с оглед проверка на защитните тези на подсъдимия, включително, че оказал помощ на пострадалия, което опровергава изложеното в обратната насока в касационната жалба. Въззивният съд подробно е обсъдил основните възражения на защитата видно от пространните мотиви на обжалваното въззивно решение. Не е вярно, че САС възприел безкритично мотивите на СГС при липса на собствен анализ на въззивната инстанция по доказателствата на делото, защото в мотивите на обжалвания въззивен акт контролираният съд не просто формално се е солидаризирал с изводите на първата инстанция, а е изложил допълнителни и споделими съображения за това, анализирайки внимателно цялата доказателствена съвкупност, включително събраните във въззивното следствие нови писмени и гласни доказателства (вж. л.201-204 от въззивното дело). Доводът за нередовност на обвинителния акт, която опорочила конструкцията на осъдителната присъда, защото почивал само на една хипотеза, че ако подсъдимият се движел с разрешената скорост от 50 км/ч, а пък пострадалият, ако е продължил със скоростта си по първоначалната траектория, приета от вещите лица, автомобилът му би подминал мястото на удара с 5,91 метра и фактически удар между двете МПС не би настъпил, не държи сметка, че определяне рамката на обвинението е прерогатив на прокурора, който осъществява функцията по обвинение в наказателния процес. След като не се твърди и не се установява въззивният съд да се е произнесъл по факти извън предмета на обвинението, което се обвързва единствено с допуснато от подсъдимия нарушение на забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП за управление на МПС със скорост над 50 км/ч в населеното място, доводът за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и нарушено право на защита на това основание следва да бъде отклонен като несъстоятелен. Упрекът, че в обжалваното решение отсъствал задълбочен анализ на всички доказателства по делото, не може да получи по-конкретен отговор, защото в касационната жалба и в хода на съдебните прения пред ВКС липсва уточнение кои са тези доказателства, за да се прецени дали те са релевантни към обвинението и съдържанието на наказателната отговорност на подсъдимия. Оспореният от защитата отказ на въззивния съд да кредитира обясненията на подсъдимия и колегата му – свидетеля И. П. относно оказаната помощ на пострадалия е резултат от законосъобразно упражнено правомощие на кои доказателствени материали да даде вяра. Упрекът в тази насока е неоснователен, защото въззивният съд е изпълнил стриктно задължението си по чл.339, ал.2 от НПК и чл.305, ал.3 от НПК за мотивиране на съдебния акт при противоречия в доказателствата. Въззивният съд не е игнорирал безпричинно данните от обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля И. П.. Видно е от протоколираните процесуални действия на съда, че след непосредствено изслушване на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля П., въззивният съд е предприел доказателствени мерки за проверката им, чрез повторен разпит на свидетеля М. Д., разпити на очевидци на произшествието – свидетелите Д. Д. и Д. Ф., както и е изискал справки от мобилни оператори и „Национална система 112“. Всички допълнителни доказателствени материали, включително подкрепящите защитната теза на подсъдимия, както и събраните в първоинстанционното съдебно следствие, са били внимателно анализирани от въззивния съд, който е изложил убедителни съображения защо не се доверява на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля И. П. относно твърденията им, че първият оказал помощ на пострадалия. От непредубедения и професионален прочит на мотивите към въззивното решение следва, че САС се е произнесъл по всеки факт от предмета на доказване по смисъла на чл.102 от НПК, като се е позовал на тези събрани по установения процесуален ред доказателствени материали от първата инстанция и във въззивното следствие, за достоверността на които е изложил конкретни и нетърпящи основателна критика съображения. Обжалваното въззивно решение не подлежи на отмяна и поради липса на мотиви, тъй като видно от съдържанието му то отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК. Възраженията на защитата във въззивната жалба и писменото допълнение към нея като цяло са били идентични с направените в първата инстанция, поради което частичното препращане в мотивите на обжалваното въззивно решение към мотивите на първоинстанционната присъда, където те са били подробно обсъдени, не обуславя касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, което самостоятелно се изключва и от дадения пространен и убедителен отговор във въззивното решение на всички възражения на защитата, включително релевираните отново пред ВКС. Фактическите и правни изводи на въззивния съд са базирани на законосъобразно събрани и приобщени доказателствени материали, които са интерпретирани съобразно действителното им съдържание, поради което настоящата инстанция не намира за основателни и възраженията на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при доказването. За да приеме, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил с превишена скорост (60 км/ч), а произшествието е било предотвратимо при управление с разрешената такава от 50 км/ч или по - ниска за съответния пътен участък, въпреки предприетото от пострадалия неправомерно навлизане в кръстовище на червен забранителен сигнал на светофара, въззивният съд е направил убедителен и щателен самостоятелен анализ на всички събрани доказателствени материали, в който е изложил съответни на закона собствени доказателствени изводи по всички относими към обвинението и защитната теза факти, включително за най - спорните (според защитата) въпроси: момента на възникване на опасността за движението, поведението на пострадалия и оказал ли му е подсъдимият помощ. Приетото съпричиняване от страна на пострадалия, както и причинната връзка между допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за скоростта и съставомерния резултат не са изведени на предположения, както неоснователно се сочи в касационната жалба, а на база съвпадащите експертни заключения, анализирали освен гласните доказателства, също и данните от протокола за оглед и видеозаписа на местопроизшествието. Пред първоинстанционния съд четирите вещи лица от първоначалната комплексна медицинска и видео-автотехническа експертиза са потвърдили, че след изпълнение на поставените им задачи по допълнителната експертиза продължават да поддържат извода, че при движение с разрешената за населеното място скорост от 50 км/ч, ако подсъдимият беше възприел своевременно навлизането на пострадалия в кръстовището, макар то да е било неправомерно предприето (на червен светофар за неговата посока на движение), при адекватна реакция от страна на подсъдимия с аварийно спиране, което според изчисленията на вещите лица е било обективно възможно само при скорост на движение в рамките на разрешената или по-ниска, подсъдимият е могъл да пропусне пред фронта на лекия автомобил, който управлявал, управлявания от пострадалия лек автомобил. По този начин е могъл да предотврати удара между двете МПС (вж. л.127 от НОХД № 2290/2020 г. на СГС). Тези отговори на вещите лица категорично опровергават възражението в касационната жалба, че изводите на въззивния съд за съставомерност на деянието почиват на предположения и неизследвани хипотези за несигурното поведение на пострадалия след навлизането му в кръстовището. Важно е да се отбележи, че за да отговорят на поставените задачи, вещите лица са анализирали конкретното поведение на пострадалия като водач на МПС, а не вероятни бъдещи негови реакции като например спиране в кръстовището, намаляване на скоростта, завиване надясно или наляво или извършване на някаква друга маневра с промяна на скоростта, траекторията или посоката на движение, каквито се допускат в касационната жалба. За разлика от така предложените от защитата като възможни реакции в поведението на пострадалия, които не са доказателствено подкрепени и обективно не могат да се случат, защото ПТП вече е било реализирано в описаните в експертните заключения параметри относно скоростта на движение на двете МПС, момента на навлизането на всяко от тях в кръстовището и отстоянието им от мястото на удара, изчисленията на вещите лица са базирани на закрепени по съответния процесуален ред обективни находки, отнесени към специални формули, в които са взети предвид точно установените от видеозаписа на ПТП особености на пътния участък и поведението на всеки от двамата водачи, а не хипотетични реакции на пострадалия или предположения и субективни възприятия на подсъдимия и посочения от защитата свидетел И. П.. Видно от обстоятелствената част на двете експертни заключения вещите лица са съобразили точното отстояние на управлявания от подсъдимия лек автомобил до мястото на удара в момента на навлизането на автомобила на пострадалия в кръстовището, който момент аргументирано на л.14 от мотивите на обжалваното решение е приет за меродавен при определяне началния момент за възникване на опасността, защото е по-ранен от момента, в който подсъдимият е навлязъл в кръстовището. Според вещите лица, навлизането на управляваното от пострадалия МПС е било обективно видимо за подсъдимия на разстояние, от което той е могъл да предотврати ПТП, но само ако беше управлявал лекия автомобил с разрешената скорост, а не с установената (превишена) от 60 км/ч. Въпреки коректно отчетените от въззивния съд неправилни действия на пострадалия, допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение също е в причинно-следствена връзка с настъпилото произшествие, което правилно е прието от предходните съдилища като пречка за оправдаването му. В заключение следва да се приеме, че въззивният съд не е оставил необсъден нито един от наведените от защитата релевантни доводи, включително тези, които се сочат в касационната жалба. Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата по реда и със средствата предвидени в НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и проверяваното въззивно решение не подлежи на отмяна на това основание. Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция. Като е заключил, че настъпилото ПТП и последиците от него, макар и в условия на тежко и първо във времево отношение съпричиняване от пострадалия Л., са резултат и от действията на подсъдимия като водач на лек автомобил и конкретно на допуснато от него нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, законосъобразно въззивният съд е намерил, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението. Не може да бъде споделен доводът, че извършеното деяние е „случайно” по смисъла на чл. 15 от НК. Случайното (невиновното) деяние се отличава от непредпазливото по това, че деецът не съзнава конкретната възможност за настъпването на общественоопасните последици, като няма задължение и да ги предвиди. В случая е установено, че подсъдимият вместо да намали скоростта и да предотврати ПТП като спре движението на управлявания от него лек автомобил, което е било обективно възможно при управление с разрешената скорост от 50 км/ч, той се е движел със скорост 60 км/ч, в резултат на което последвал удар между двете МПС, при който пострадалият получил несъвместими с живота увреждания и на 17.09.2019 г. починал. Ударът за подсъдимия би бил случаен, ако действително (обективно) е нямал видимост към автомобила на пострадалия при навлизането му в кръстовището като явна пречка за безопасно преминаване и същевременно, ако скоростта, с която е управлявал МПС е била в рамките на разрешената, а не стои в условия на независимо съпричиняване на вредоносния резултат, но случаят не е такъв. Фактическото твърдение в касационната жалба, че не е могъл да възприеме своевременно пострадалия, който на практика се движел на червен забранителен сигнал на светофара, е отречено от събраните по делото доказателства и комплексни експертни заключения на вещи лица от различни научни области, налагащи категорично една версия за протеклите събития и тя е описана във въззивния съдебен акт (вж. л.198-203 от въззивното дело). За да е налице случайно деяние за подсъдимия, поведението му на водач на МПС е следвало да бъде изцяло правомерно или без допуснатото от него нарушение на правилата за движение по пътищата относно разрешената скорост ( чл.21, ал.1 от ЗДвП) да е в причинна връзка със съставомерния резултат, а обективните пътни условия да са налагали той да не е могъл или да не е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносните последици. В случая, позовавайки се на еднопосочните изводи на вещите лица за причините за ПТП, въззивният съд е аргументирал по нетърпящ основателни критики начин, че ако подсъдимият не беше пренебрегнал забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП и е управлявал МПС с разрешената скорост от 50 км/ч или по-ниска, той би предотвратил ПТП въпреки допуснатото изключително грубо нарушение от пострадалия на правилата за движение в кръстовище и на път със светофарна уредба. Основният довод на съда за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия е заявен ясно, в пределите на обвинението и той е, че при съобразяване на забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП, ако подсъдимият беше управлявал със скорост до разрешената от 50 км/ч, той е могъл да предотврати ПТП, независимо от неправомерното поведение на пострадалия. Несъобразяването на това законоустановено условие за безопасност на пътя от подсъдимия е предпоставило процесното ПТП и смъртта на пострадалия. Следователно, като е управлявал с превишена скорост, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на вредоносните последици – смъртта на другия водач на МПС Л.. Съгласно актуалното и към момента Тълкувателно решение № 28/1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВС, от водачите се изисква да намаляват скоростта на движението не само, когато възникне опасност за движението, но и когато „е закономерно нейното проявяване“. В случая такова логично „проявяване“ е било изводимо от особеностите на пътния участък, в който е реализирано ПТП, а именно оживено кръстовище със светофар в центъра на столицата и то около 11 часа през деня, когато трафикът е интензивен. Поради това крайният правен извод на апелативния съд за липса на случайно деяние по чл.15 от НК се явява съответен на закона и цитираната по-горе задължителна тълкувателна практика. Впрочем правните изводи в част от цитираните в касационната жалба решения на ВКС също са в подкрепа на решаващите изводи на въззивния съд, като например Решение № 216/20.05.2019 г. по н.д. № 668/2018 г., І н.о, Решение № 11/12.05.2021 г. по н. д. № 1003/2020 г., І н.о., Решение № 252/22.06.2015 г. по н.д. № 684/2015 г. , ІІІ н.о., Решение № 88/22.02.1985 г. по н. д. № 58/1985 г., ІІІ н.о и др. относно съпричиняването и причинната връзка между допуснатото от дееца нарушение на ЗДвП и съставомерния резултат. Останалите цитирани от жалбоподателя решения касаят различни от гледна точка на фактологията казуси и са неотносими към конкретния случай. Отделно от това не са от кръга на задължителната съдебна практика и не могат да бъдат самостоятелно основание за уважаване на касационната жалба. При това положение искането в касационната жалба за оправдаване на подсъдимия е несъответно на закона и на установените фактически положения и правилно е отхвърлено като неоснователно от предходните съдебни инстанции. Неоснователно е и искането за преквалифициране на деянието по чл.343а от НК, тъй като САС е изложил подробни и споделими съображения защо не приема за установено подсъдимият да е оказал помощ на пострадалия по начина, който той съобщава при разпита си пред въззивния съд, съответно незаинтересовани свидетели - случайни очевидци на ПТП опровергават, а положителното установяване на този факт е задължителна предпоставка за исканата преквалификация. На практика касационният жалбоподател иска от ВКС нова оценка за достоверност на данните от обясненията на подсъдимия и показанията на свидетеля И. П. без да се държи сметка, че касационната инстанция няма правомощия да установява нови фактически положения освен в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК при т.нар. трета касация, която не е налице, защото настоящата касационна проверка е първа по ред. Поради това искането ВКС да установи, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалия и във връзка с това да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.343а от НК, съответно на това основание да замени наложеното наказание лишаване от свобода с пробация е неоснователно. Предвид всичко изложено до тук, материалният закон е приложен правилно и при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав на чл.343, ал.1, б. „в“, във вр. чл.342, ал.1 от НК, законосъобразно деецът е бил признат за виновен. Неоснователни са и доводите в касационната жалба за явна несправедливост на наложените наказания. Недоволството в тази връзка главно се свързва с доводите за несъставомерно поведение поради липса на виновно поведение от страна на подсъдимия, което с оглед пределите на касационната проверка, определени съобразно разпоредбата на чл. 347 ал.1 от НПК и при така установените по делото факти и правни изводи за извършено от него престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, изключва процесуалната възможност изразеното несъгласие с наложените наказания на това основание да бъде обект на обсъждане от настоящия съдебен състав. За извършеното от дееца престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, от НК в санкционната част на нормата понастоящем се предвижда наказание от три до осем години лишаване от свобода (вж. ДВ, бр.67/2023 г.), но съгласно правилото в чл.2, ал.2 от НК за приложение на по - благоприятния за дееца закон, настоящата инстанция ограничи проверката по чл.348, ал.1, т.3 от НПК в рамките на предвидената към датата на извършване на престъплението по - лека наказуемост, а именно от две до шест години лишаване от свобода. Наложеното на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК наказание десет месеца лишаване от свобода е значително под установения в закона минимум, поради което не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. Важно е да се допълни, че добрите характеристични данни на дееца не са пренебрегнати от въззивния съд, както се сочи в касационната жалба, а едновременно със съпричиняването от страна на пострадалия са отчетени като такива със значителна тежест и решаващо значение за определяне на наказанието по привилегирования ред на чл.55, ал.1, т.1 от НК – под установения минимум, въпреки че подсъдимият е бил многократно наказван по административен ред за нарушения на правилата за движение, включително за превишена скорост, което го характеризира като недисциплиниран водач на МПС и завишава сериозно степента на обществена опасност на личността му. В тази връзка доводът на представителя на ВКП, че наложеното наказание е дори занижено, не е лишен от основание в контекста на принципа за индивидуализация на наказанието съобразно критериите в чл.54 от НК, но поради липса на съответен протест и/или жалба от частните обвинители е безпредметно по-нататъшното му обсъждане. Допълнително редуциране на наложеното наказание лишаване от свобода е неоправдано в контекста на продължителността на наказателнтото производство, както се претендира в касационната жалба. Действително при индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания въззивният съд не е отчел изрично продължителността на наказателното производство, започнало на 17.08.2019 г. т.е. преди повече от четири години, но това също не дава основание за смекчаване отговорността на дееца. В случая не е налице неоправдано забавяне на делото в досъдебната или в съдебната фаза, свързано с бездействие на разследващия орган и/или съда. Делото е разгледано по общия ред и се характеризира с фактическа и правна сложност, като са направени многобройни доказателствени искания от страните поради възражения на защитата, наложили органите на ДП и първостепенният съд да назначат комплексна експертиза, включително допълнителна такава, а въззивният съд да проведе разпити на свидетели и да събира допълнителни писмени доказателства, което логично е предопределило продължителност на наказателното производство. Проведени са многобройни съдебни заседания, които са насрочвани регулярно, а съдебните актове са изготвени без съществени забавяния. В същото време, макар подсъдимият да е бил привлечен в качеството на обвиняем още на 12.05.2020 год., по делото не са налични данни да е търпял прекомерни ограничения и тежки мерки за процесуална принуда, които да оправдават санкционирането му с наказание, по-леко от определеното такова под установения минимум, като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Отделно от това не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от съдилищата, или тяхната относителна тежест да се оказва подценена, за да се намалят наложените наказания, а отчетеното ново отегчаващо обстоятелство относно многократното му санкциониране по административен ред за други нарушения на правилата за безопасност на транспорта самостоятелно изключват исканата ревизия на наложеното наказание. Искането за налагане на наказание пробация е обвързано с претенция за преквалификация на деянието по чл.343а от НК, основание за която няма, а при предвидената наказуемост за извършеното престъпление и установения минимум от две години лишаване от свобода, налагане на пробация е априорно изключено от закона, включително при приложение на чл.55 от НК. Данните от справката за съдимост на подсъдимия, видно от които инкриминираното деяние е извършено в изпитателния срок по предходно условно осъждане прави безпредметно обсъждането от настоящата инстанция дали отказа да се приложи института на условното осъждане по чл. 66 НК и по настоящото наказателно производство е законосъобразен, тъй като не са налице обективните предпоставки за условно осъждане, доколкото деецът вече е осъждан на три години лишаване от свобода за престъпление от общ характер, за което не е реабилитиран. Следва само да се отбележи, че правилно и съобразно императивните правила в ЗИНЗС е определен първоначалният режим за изтърпяване на наказанието – общ. Не са налице основания за намаляване и на наложеното наказание по чл.343г от НК – лишаване от право деецът да управлява МПС за срок от една години, който срок се явява оправдан в контекста на многократните нарушения на правилата за движение по пътищата, за които деецът е бил административно наказан. Поради това настоящата инстанция намира, че двете кумулативни наказания не съдържат характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. По изложените съображения и като намери, че не са налице претендираните касационни основания, ВКС в настоящия съдебен състав прие, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна, което налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 158 от 09. 05. 2023 г., постановено по ВНОХД № 245/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: