5 Р Е Ш Е Н И Е № 59 София, 16 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1854/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимата С. Р. А. срещу въззивно решение № 292/21.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 501/2014 г. от Софийски апелативен съд. В жалбата се претендира, че незаконосъобразно е ангажирана отговорността на подсъдимата А. за неизпълнение на текстове от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на ЦСМП (Правилника) и „Основни задължения” (длъжностна характеристика), които нямат нормативен характер с общовалидно значение по смисъла на ЗНА, нито са подзаконови актове. Сочи се още, че обвинението е останало недоказано, тъй като медицинските експерти не са дали категоричен отговор дали ако пострадалият Б. е бил хоспитализиран, то инфаркт не би настъпил. Обобщено се изтъква, че посочените доводи очертават съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Отправеното искане е за отмяна на постановените съдебни актове и оправдаване на подсъдимата А.. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимата С. Р. А. и процесуалният й представител поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Гражданските ищци М. К., Б. Б., М. Б., П. Б. и И. Б. не се явяват, редовно призовани. Повереникът им поддържа становище за неоснователност на подадената жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 11/14.03.2014 г., постановена по НОХД № 555/2013 г. от Софийски окръжен съд, подсъдимата С. Р. А. е била призната за виновна за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК, за което на основание чл. 54 от НК й е наложено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимата А. и същата е осъдена да заплати на гражданските ищци обезщетения за неимуществени вреди, както следва : на М. К. - 40 000 лева; на Б. Б. - 40 000 лева; на М. Б. - 30 000 лева; на П. Б. - 5 000 лева; на И. Б. -5 000 лева. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена. Касационната жалба се позовава единствено на основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, но част от подкрепящите го доводи следва да се разгледат в аспекта на процесуалните нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Оплакванията, изложени в касационната жалба, са били поддържани и пред въззивния съд, който ги е разгледал, анализирал и отхвърлил с убедителни мотиви. Доказателствената съвкупност, обсъдена от предходните инстанции, обезпечава крайното решение, че подсъдимата, като лекар-ординатор в ЦСМП – София област не е изпълнила задълженията си, произтичащи от чл. 100, ал. 3 от ЗЗ и възпроизведени в Правилника, както и в „Основни задължения”, във връзка със спешно диагностициране, терапия, наблюдение и спешна хоспитализация при остри нарушения на жизненоважни функции, с което е причинила смъртта на пострадалия М. Б., настъпила вследствие на остър миокарден инфаркт. Гласните доказателствени източници (показанията на свидетелите М. К., Б. Б. и М. Б.) убедително сочат, че подсъдимата при посещението си в дома на пострадалия, въпреки непълната кардиограма, не е предприела действия за пълно и точно диагностициране в болнични условия и консултация със специалист (в случая кардиолог). При непълната кардиограма подсъдимата е обосновала пред близките на пострадалия, че няма нужда от други изследвания и консултации – тоест, не е необходима хоспитализация на Б.. Установените по делото факти очертават, че подсъдимата е пренебрегнала съобщените от починалия и неговите близки анамнестични данни и данните за фамилна обремененост. Сама е поставила работна диагноза „стенокардия” (също проява на исхемична болест на сърцето), изискваща доказване или отхвърляне чрез съответните изследвания и консултации със специалист, което се извършва в болнично заведение, а не в домашни условия. При повторното сигнализиране по телефона от близките на пострадалия за влошаване на състоянието му подсъдимата отново е отказала настаняване в болнично заведение. Експертните заключения по назначените и приети съдебномедицински експертизи подкрепят приетата от предходните инстанции фактология. Вещите лица са обективирали преценка, че е имало оформена съвкупност от фактори, налагащи незабавно хоспитализиране на болния и консултация с кардиолог, тоест настаняване в медицинско заведение, разполагащо с техника за изследвания и диагностика. Пряка последица от поведението на подсъдимата А. е смъртта на Б.. Противно на заявеното в жалбата, експертите са категорични за неизбежността на леталния изход при бездействие спрямо наличен тромб и текущ инфаркт (виж и разясненията, дадени от вещите лица в хода на съдебното следствие). Правилно е отхвърлено възражението на защитата, че разпоредбите на Правилника и „Основните задължения” са неприложими. Поддържаната теза, че нарушаването на визираните в тях правила може да доведе само до дисциплинарна, но не и до наказателна отговорност, поради което се дължи оправдаване на подсъдимата, са неприемливи. Първо, защото жалбоподателят пропуска, че бланкетната норма на чл. 123 от НК е конкретизирана и с правила, регламентирани в ЗЗ (чл. 100, ал. 3), чийто нормативен характер е несъмнен, и тези правила са възпроизведени и детайлизирани в Правилника и „Основните задължения”. Второ, към казаното от въззивния съд по така повдигнатия от защитата въпрос може да се добави и следното : ВКС е имал повод да изрази становище (виж, решение № 622/2004 г. на ВКС по н.д. № 476/2003 г., І н.о.), че бланкетните наказателноправни норми могат да бъдат конкретизирани и с ненормативни правила, стига задължението за тяхното спазване да е предвидено в нормативен акт, от което становище настоящият съдебен състав не намира основание да отстъпи. При установените фактически положения правилно е приложен материалният закон. Вменените на подсъдимата задължения по чл. 100, ал. 3 от ЗЗ, чл. 18, ал. 4 и ал. 5, от Правилника и раздел VІ от „Основни задължения” се оказват неизпълнени от нея и това е в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на Б.. Инкриминираното поведение на подсъдимата А. покрива обективните и субективни признаци на бланкетната норма на чл. 123, ал. 1 от НК. В жалбата липсват оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание и срещу размера на уважените граждански искове за неимуществени вреди. При липса на аргументи в тези насоки касационната инстанция не намира основание за намеса при условията на чл. 354, ал.2, т. 1 и т. 5 от НПК. С оглед на горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 292/21.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 501/2014 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.