9 Р Е Ш Е Н И Е № 32 гр. София, 12 май 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………….…. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор ……… БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ ……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1765/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия А. М. П. и неговия защитник адв. Б. срещу решение № 82 от 01.08.2014 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 63/2014 г. по описа на същия съд. В саморъчната жалба на подсъдимия П. се твърди, че при разследването били допуснати грешки, поради което моли съда да върне делото за ново разглеждане. Той бил подложен на физическо насилие и психически тормоз от страна на служителите на МВР Ч., С. и С.. При задържането му бил взет от болнично заведение и отведен на разпит, без да му е била изпратена призовка. В хода на досъдебното производство били нарушени правата му, понеже разследващите органи не пожелали да го изслушат и го заставили да подписва листи, като поради неграмотността си бил подведен да даде обяснения. Тъй като не знаел какво да каже, разследващите го насочвали. При разпита му бил в тежко здравословно състояние и не разбрал какво точно се случва с него. С касационната жалба на защитника са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, като към ВКС е отправено искане да отмени изцяло атакуваното въззивно решение по ВНОХД № 63/2014 г. В изпълнение на дадените на основание чл. 351, ал. 4, т. 1 от НПК указания на съдията-докладчик по делото е постъпило допълнение към касационната жалба с конкретизация на посочените касационни поводи. Защитникът е изложил твърдения, че правото на защита и на двамата подсъдими било нарушено, тъй като при противоречиви интереси са били защитавани от един и същи защитник в разрез с разпоредбата на чл. 91, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК; че в нарушение на чл. 118, ал. 2 от НПК по делото е бил разпитан св. Д. Г., който осъществил основните процесуално следствени действия в досъдебното производство; че присъдата е била постановена единствено на доказателства, събрани по реда на чл. 177, чл. 281, ал. 4 и чл. 124 от НПК при изрична забрана за това. Според жалбоподателя решението на въззивния съд било незаконосъобразно, тъй като първоинстанционната осъдителна присъда е била потвърдена, без да е налице фактическият състав на престъплението, за което подсъдимият П. е бил признат за виновен. Наложеното му наказание било явно несправедливо, защото той страдал от доказани хронични заболявания, нелечими в условията на арест или затвор, което представлявало нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият А. П. и неговият защитник адв. Б. поддържат касационната жалба и молят да бъде уважена. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 13 от 20.03.2014 г., постановена по НОХД № 521/2013 г., Сливенският окръжен съд е признал подсъдимите А. М. П. и П. Р. П. за виновни в това, че на 26.04.2013 г. в [населено място] като съизвършители помежду си без надлежно разрешително държали с цел разпространение високорисково наркотично вещество – 1.707 гр. хероин със съдържание на активно действащ компонент диацетилморфин 30%, поради което и на основание чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е наложил по отношение на всеки от тях на наказания лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца и по 5 000 лева глоба. Съдът е постановил определеното спрямо подсъдимия А. П. наказание една година и шест месеца лишаване от свобода да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип и на основание чл. 68, ал. 1 от НК е привел в изпълнение наказанието две години и шест месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимия П. по НОХД № 34/2010 г. по описа на Сливенския окръжен съд, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Изпълнението на определеното спрямо подсъдимата П. П. наказание една година и шест месеца лишаване от свобода е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимите П. и П. са били с мерки за неотклонение, съответно, задържане под стража и домашен арест. С присъдата си на основание чл. 345а, ал. 6 от НК съдът е отнел в полза на държавата предметът на престъплението – високорисковото наркотично вещество, на основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК – се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия А. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 63/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд, като с решение № 82 от 01.08.2014 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Решението на БАС е било съобщено на подсъдимия по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 07.08.2014 г., а на защитника му – на 16.09.2014 г. Жалбата на подсъдимия П. е подадена на 12.08.2014 г., регистрирана с № 2142/12.08.2014 г. на затвора – Бургас, а видно от пощенското клеймо на приложения плик, жалбата на адв. Б. е изпратена на 01.10.2014 г., поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия А. П. и на защитника му са неоснователни. Залегналите в саморъчната жалба на касатора П. възражения могат да бъдат обобщени като оплаквания за допуснати във фазата на досъдебното производство нарушения на процесуалните правила. По делото няма доказателства в досъдебната фаза на процеса подсъдимият П. да е бил обект на физическо или психическо насилие от страна на полицейски служители, насочено към изтръгване на самопризнания или към принуждаване на обвиняемия „да подписва листи”. Незабавно след задържането му на 11.06.2013 г. той е упълномощил защитник по собствен избор – адв. М. М., било им е предявено постановление от 07.06.2013 г. за привличане на П. в качеството на обвиняем, след което е бил проведен негов разпит. Посочените процесуални действия са били извършени в присъствието на защитника, който не е съобщил информация за предшестващо или съпровождащо разпита противозаконно посегателство върху личността на обвиняемия, а такива оплаквания не са били отправени и пред съдебните състави, изслушали жалбоподателя в открити съдебни заседания в процедурите по вземане на мярка за неотклонение спрямо него (определение на СлОС по НЧД № 299/2013 г., потвърдено от състав на БАС с определение № 97 от 20.06.2013 г. по ВНЧД № 110/2013 г.). На л. 90-95 от ДП действително са приложени уведомителни писма № 2674 от 13.06.2013 г. и № 3462 от 05.07.2013 г. от началник „Арести” – гр.Сливен до ОП – гр.Сливен за многократни нарушения на реда в ареста от страна на задържания П. (отказ да бъде подложен на обиск, отказ да изпълнява разпорежданията на служителите, отправяне на нецензурни изрази и псувни към тях, суициден опит, сбиване със съкилийник, опит за барикадиране в килията и др.), за принудителното преустановяне на които постъпки се е наложило използване на физическа сила и помощни средства – белезници. Действията на длъжностните лица обаче са били предприети на основание чл. 112, ал. 1 и чл. 113, ал. 1 от ЗИНЗС по повод провокативното поведение на обвиняемия в условията на задържане и нямат пряка или косвена връзка със съдържанието на обясненията му. Последните са били депозирани по негова собствена воля, доброволно, съобразно избраната защитна позиция, отричаща участието му в инкриминираното престъпление. Приложената в досъдебното производство документация опровергава доводите на касатора, че бил взет от болнично заведение и отведен на разпит, без да му е била изпратена призовка. Видно от приложения на л. 82 от ДП надлежно оформен отрязък от призовка, саморъчно подписан от жалбоподателя П., на 06.06.2013 г. той е бил редовно призован в РУП – гр.Стара Загора за привличането му в качеството на обвиняем и разпит на 07.06.2013 г. в 14:00 ч. На следващия ден П. постъпил по спешност в хирургична клиника в СБАЛ „Проф. д-р С. К.” – [населено място] с диагноза „остра фисура на ануса” (л. 99 от ДП, л. 30 от ВНОХД № 63/2014 г. на БАС). На 07.06.2013 г. разследващият полицай С. изготвила постановление за принудително довеждане на П. (л. 86 от ДП), тъй като той не се явил за извършване на посочените процесуални действия, без да посочи своевременно уважителна причина за неявяването си. На 11.06.2013 г. жалбоподателят бил изписан от болничното заведение в стабилно състояние (л. 30 от ВНОХД № 63/2014 г. на БАС), след което бил задържан. Не отговаря на истината и твърдението на подсъдимия П., че бил неграмотен. При разпитите си на 11.06.2013 г. (л. 115 от ДП) в присъствието на адв. М. и на 09.10.2013 г. (л. 92 от ДП) в присъствието на защитниците си адв. М. и адв. С. той е изяснил, че има „завършен седми клас”, като е удостоверил с подписа си обстоятелствата, че е прочел лично съдържанието на изготвените протоколи и че обясненията му са правилно записани. Извод за притежавани от касатора в достатъчна степен умения за четене и писане на български език произтича и от наличните по делото, включително и в материалите от касационното производство, саморъчно изготвени от самия него жалби, молби и изложения. Неоснователно е възражението на защитника адв. Б. за допуснато нарушение на правото на защита на жалбоподателя П. по чл. 91, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, състоящо се в участието на един и същи защитник и на двамата подсъдими П. и П. в наказателното производство, въпреки противоречивите им интереси. На досъдебното производство обвиняемите съпрузи действително са упълномощили по свой избор защитниците адв. М. М. и адв. Г. С. (договори за правна помощ, приложени на л. 66, 67 и 96 от ДП). Първоинстанционното съдебно производство пък е протекло с участието на адв. Б. С., също съвместно упълномощен и от двамата подсъдими (договор за правна помощ на л. 53 от НОХД № 521/2013 г. на СлОС). Това обстоятелство не следва да бъде преценявано като нарушение на чл. 92, вр. чл. 91, ал. 3, т. 1 от НПК. Въпросът кога е налице противоречие в интересите на няколко обвиняеми се разрешава с оглед конкретните обстоятелства по всеки отделен казус в светлината на принципните постановки, възприети с ППВС № 6/78 г., изм. с ППВС № 7/87 г., последователно и еднозначно прилагани в практиката на ВКС. Задължението за отвод при противоречиви интереси на обвиняемите/подсъдимите по едно и също дело възниква при едновременното наличие на две предпоставки – защитникът да е или да е бил защитник и на друг обвиняем/подсъдим по делото, както и обвиняемите/подсъдимите да имат противоречи интереси. В разглеждания случай липсва второто условие, обуславящо действието на забраната на чл. 91, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като обективно липсва конфликт на интереси в защитните позиции на двамата подсъдими. От самото начало на наказателното производство застъпените от тях тези са били последователно синхронизирани, като твърденията им по съдържание са еднопосочни – че подсъдимият П. не е знаел за скритото в техния обор наркотично вещество хероин, което е било закупено от подсъдимата П., за да го дава на малки количества на наркотично зависимия си съпруг. Когато обясненията на привлечените към наказателна отговорност изключват участието на някой от съизвършителите в престъплението или облекчават отговорността на някой от тях, не е налице противоречие в интересите им. Законосъобразно в такъв смисъл БАС е дал верен отговор на отправеното от защитника на подсъдимия П. аналогично възражение, внимателно обсъдено в атакуваното решение (л. 55 от въззивното дело), като към аргументите на въззивния съдебен състав няма какво да се добави. Единственото уточнение, което настоящата инстанция внася, е че оплакването на жалбоподателя следва да се обсъжда на плоскостта на основанията за отвод на защитника по чл. 92, вр. чл. 91, ал. 1, т. 1 от НПК, а не в контекста на разпоредбата на чл. 94, ал. 1, т. 5 от НПК, визираща хипотезата на условно задължителна защита при противоречиви интереси на обвиняемите, в каквато насока се е произнесъл въззивният съд. С възражението си адв. Б. също неоснователно се позовава и на нарушение на забраната по чл. 91, ал. 1, т. 2 от НПК. Цитираната разпоредба регламентира хипотези на обвързаност на защитника на един от обвиняемите/подсъдимите с противоречиви интереси по същото дело с позицията на друг обвиняем/подсъдим поради представителство или даване на съвети, каквито данни в настоящия случай обективно липсват, а и не са изтъкнати от жалбоподателя. С проведените в съдебни заседания на 21.01.2014 г. и на 20.03.2014 г. по НОХД № 521/2913 г. по описа на СлОС разпити на св. Д. Г. не е допуснато нарушение на чл. 118, ал. 2 от НПК. Твърденията на защитника, че той бил осъществил основните следствени действия в досъдебното производство, не намират опора в наличните по делото доказателствени материали. Съдържанието на приложените по досъдебното производство протоколи от извършените действия по разследването удостоверяват, че този свидетел не е участвал в досъдебното производство в някакво друго процесуално качество. Не съставляват формална пречка за допускането му като свидетел в наказателния процес изпълняваната от него длъжност – началник сектор „Криминална полиция” в РПУ – гр.Нова Загора, както и съобщеният от самия него факт, че е присъствал при проведената на 26.04.2013 г. операция по претърсването на обитавания от подсъдимите П. имот (дворно място, едностайна тухлена постройка и обор) в местността „В.”, [населено място], и изземването на скритото в обора наркотично вещество хероин. Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК е допустимо свидетелстване от страна на служителите на МВР, присъствали при действията по прилагане на съответните способи на доказване, в т.ч. при извършването на претърсване и изземване. Законовото разрешение е обусловено от обстоятелството, че тези лица, без да са пряко ангажирани с провеждането на наказателното производство, обичайно имат ценни непосредствени възприятия за проведеното действие по разследването и резултатите от него, която информация поначало е от съществено значение за пълноценното разкриване на фактологията на деянието. С изложените в този смисъл съображения настоящата инстанция се солидаризира със застъпеното от въззивния съд законосъобразно становище, изчерпателно мотивирано на стр. 11-12 от атакуваното решение. В разглеждания случай св. Д. Г. е изяснил пред съда детайли от обстановката и организацията при претърсванията на обитаваното от подсъдимите жилище и имота им в местността „Високо напрежение”, както и цялостната хронология на предприетите от полицейските служители оперативни мероприятия за разкриване на престъпната дейност на подсъдимите П. по разпространение на наркотични вещества, които сведения няма основателна причина да бъдат игнорирани при установяването на значимите за изхода на производството факти. Съставът на БАС е анализирал оспорените от защитата показания на свидетеля, както от гледна точка на формалната им допустимост, така и с оглед съдържателния им принос за разкриването на фактическата обстановка на извършеното от касатора П. престъпно деяние, като правилно ги е използвал като годен източник на доказателства. ВКС прецени като неоснователно и възражението на защитника, че съдебните актове на СлОС и БАС били постановени единствено на доказателства, събрани по реда на чл. 177, чл. 281, ал. 4 и чл. 124 от НПК при изрична забрана за това. За прецизност следва да се уточни, че процесуалният закон не забранява изрично осъждане въз основа на съвкупност от данни от специални разузнавателни средства, свидетелски показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК и показания на свидетел с тайна самоличност и на служител под прикритие. Цитираните от защитника разпоредби въвеждат самостоятелно обособени законови забрани за постановяване на осъдителна присъда единствено на базата на доказателства, установени при отделно използване на СРС, разпит на свидетел с тайна самоличност или служител под прикритие, прочитане на показанията на свидетел по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Принципната невъзможност за осъждане въз основа на съвкупност от доказателства, събрани както поотделно, така и чрез комбинация от посочените способи за доказване, произтича не от изрично регламентирана в НПК забрана, а от стандартите за справедлив процес по чл. 6 от ЕКЗПЧОС, в частност, необходимостта от събиране и проверка на доказателствата в публично съдебно производство в присъствието на привлечения към наказателна отговорност и осигуряване на „равенство на оръжията” – равни възможности на обвиняемия да се противопостави на обвинителната теза. В настоящия казус ВКС не констатира нарушения на изискването за справедливо разглеждане на делото, макар осъдителната присъда срещу жалбоподателя П. и да е основана върху протоколи за веществени доказателствени средства, получени в резултат на прилагане на специални разузнавателни средства при използван оперативен способ подслушване, както и върху показанията на свидетелите М. М., С. С., Д. И., В. К., Ж. К., Д. И. и др., приобщени към доказателствения материал посредством техниката на чл. 281, ал. 4 от НПК. (В материалите по делото не се съдържат данни за проведени разпити на свидетели с тайна самоличност и на служители под прикритие, нито съдебните състави са се позовали в актовете си на показанията на такива свидетели). Въпреки отклоненията от принципа на състезателността, правото на подсъдимия П. на справедлив процес не е накърнено. Законните му интереси са компенсирани в необходимата степен, тъй като резултатите от подслушването и прочетените на основание чл. 281, ал. 4 от НПК свидетелски показания от досъдебното производство съвсем не са единствените източници на обвинителни доказателства срещу него. Други подкрепящи обвинението доказателствени материали са непосредствено депозираните пред първоинстанционния съд показания на свидетелите Д. Г., С. Ж., Ж. К., В. К., протоколът от 26.04.2013 г. за претърсване и изземване на инкриминираното наркотично вещество хероин от краварника на подсъдимите П. в местността „В.”, [населено място], приобщените веществени доказателства (метални капачки, спринцовки, игли, кърпички за дезинфекция, пакетчета лимонена киселина), заключенията на изслушаните дактилоскопна и физикохимическа експертизи. Поради това ВКС счита, че са спазени изискванията на чл. 177, ал. 1 и чл. 281, ал. 8 от НПК данните от специалните разузнавателни средства и, съответно, прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК свидетелски показания да бъдат подкрепени и от други, различни по вид доказателства, като предпоставка за постановяване на осъдителна присъда. В този смисъл и Решение на КС № 10 от 28.09.2010 г. по конституционно дело № 10 от 2010 г. (Обн., ДВ, бр. 80 от 12.10.2010 г.). ВКС не констатира наличие на релевираното от защитника на жалбоподателя П. основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В касационната жалба това възражение схематично е мотивирано единствено с липса на „фактическия състав на престъплението, за което подсъдимият П. е бил признат за виновен”. Формулировката на твърденията на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение сочи, че обсъжданото касационно основание се претендира като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието. Тъй като такива не се установиха при проверката на атакуваното въззивно решение на БАС, настоящата инстанция е обвързана с приетите от предходните съдебни състави факти, като (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК) не може да ги трансформира, нито разполага с процесуална възможност за самостоятелна и непосредствена оценка на доказателствените материали. Възраженията за точното прилагане на закона се разглеждат единствено в рамките на установените факти. В тези предели както БАС, така и СлОС, са приложили правилно материалния закон, като законосъобразно са приели, че поведението на подсъдимия А. П. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Атакуваният съдебен акт на БАС е справедлив в частта относно наложените на подсъдимия П. наказания една година и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева. Неприемлив е релевираният довод, че при индивидуализацията на наказателната отговорност на касатора не било взето предвид тежкото му здравословно състояние. На стр. 36 от въззивното решение като смекчаващо обстоятелство изрично е отчетено прекарано от него в миналото кардиологично заболяване. (Съгласно приложената на л. 199 от НОХД № 521/2013 г. на СлОС епикриза, в периода 17 – 19.10.2011 г. подсъдимият П. е бил лекуван в СБАЛ по кардиология – [населено място] с диагноза: исхемична болест на сърцето; остър коронарен синдром; несигнификантна стеноза; наличие на тромб; хипертонична болест ІІІ ст.). По делото липсват медицински сведения за актуално влошаване на здравословното положение на подсъдимия, както и данни за несъвместимост на състоянието му с условията на арест или затвор. От друга страна, няма как да се игнорира фактът, с основание изтъкнат от въззивния съд на стр. 37 от решението, че наложеното по отношение на жалбоподателя П. наказание лишаване от свобода е определено в размер под специалния минимум на визираната от чл. 354а, ал. 1, изр. 1, алт. 1 от НК санкция при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, макар и без в действителност да са налице предпоставките за приложение на тази разпоредба, който пропуск не е могъл да бъде отстранен от втората инстанция, тъй като въззивното производство е било инициирано единствено по жалба на подсъдимия. Допълнително смекчаване на поначало снизходителното наказание лишаване от свобода не би допринесло за постигане на нито една от целите на наказанието, особено на фона на приетата завишена степен на обществена опасност на дееца с оглед предходното му осъждане по НОХД № 34/2010 г. по описа на СлОС за престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2, вр. ал. 2, вр. ал. 3 от НК и по чл. 354а, ал. 2, изр. 1, , вр. ал. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 82 от 01.08.2014 г., постановено по ВНОХД № 63/2014 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.