10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 120
С., 11.12. 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 4813/2017година
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Я. Ц., чрез адв. К. К., против решение № 193/18.08.2017г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр. д. № 233/2017г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 200/14.09.2017г., с което след отмяна на решение № 106 от 06.03.2017г., постановено по гр. д.№ 375/2016г. на Русенския окръжен съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от П. Я. Ц. срещу Ж. М. К. иск за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е едноличен собственик на апартамент № 10-мезонет, находящ се в [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 4 -ти жилищен и 5-ти мансарден.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материални и процесуални норми и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
Ответната страна Ж. М. К., в писмен отговор, чрез адв. Ж., изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение № 229 от 30.03.2018г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол. Допускането е обосновано с основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на спора въпроси :1.) „Допустимо ли е в рамките на исковото производство да се обсъжда възражение за нищожност на договор, който има преюдициално значение за крайния резултат от делото, ако единият от съдоговорителите не е страна по това дело?“, 2.) „Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, произнасяйки се по невъведени в съдебния процес възражения?“. Констатирано е противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с решение № 500/20.07.2010г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, III г.о. и с решение № 48/12.07.2010г. по т.д. № 603/2009г. на ВКС, II т.о по първия въпрос и с решение № 156/10.06.2013г. по гр.д. № 1497/2013г. на ВКС, I г.о. и решение № 202/27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, II т.о. по втория въпрос.
Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК / редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017г./ намира по повдигнатите правни въпроси следното:
Допустимо е в рамките на исковото производство да се обсъжда възражение за нищожност на договор, който има преюдициално значение за крайния резултат от делото, ако единият от съдоговорителите не е страна по това дело. При такава хипотеза, произнасянето по действителността на този договор е от обвързващо значение за страните по делото, но няма такова значение по отношение на третото неучастващо лице нито като обсег на субективните предели на силата на пресъдено нещо, а още по-малко има изпълнителна сила по отношение на него.
Диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в Гражданския процесуален кодекс като основно начало на процеса и намира проявление в няколко насоки. Гражданският процес се образува само по молба или жалба на легитимираното лице, което е носител на правото на защита – чл. 6, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Съдът е длъжен да даде защита и съдействие на страните само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска, и да се произнесе по релевираните от страните възражения, доводи, реплики и дуплики. Съдът не може да се произнася служебно по факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца и ответника в предмета на спора. При действието на новия ГПК правомощията на решаващия съд са ограничени до произнасяне на решението по правен спор в рамките на заявените искания и възражения и установените по делото факти и обстоятелства. Съдът не може да се самосезира, нито да се произнесе извън предмета на делото. Предметът на делото е спорното материално субективно право и се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Предметът на делото предопределя защитата на ответника, тъй като обуславя неговите възражения /правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи/ и допустимостта на евентуално предявени от него инцидентни установителни или насрещни искове.
Дължимото съдействие от съда като израз на диспозитивното и служебното начало в гражданския процес се изразява в съдействие на страните за разкриване на обективната истина, за изясняване на делото от фактическа и правна страна в рамките на предмета на делото и предприетата от ответника срещу иска защита. Това съдействие е обусловено от предявения от ищеца иск /твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум/ и предприетата от ответника защита /релевираните възражения и евентуално предявените инцидентен установителен иск или насрещен иск/. Недопустимо е съдействието на съда да се отнася до ненаправени възражения, свързани с основателността/неоснователността на предявения иск - правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи или правопогасяващи.
В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК практика, на която се позовава касаторът, която настоящият състав приема за правилна на основание чл. 291, т. 1 ГПК и на която въззивното решение противоречи.
Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме за неправилни изводите на въззивния съд, че заявената установителна претенция е неоснователна. Обжалваното въззивно решение е неправилно и подлежи на отмяна и тъй като не се налагат допълнителни съдопроизводствени действия по спора следва да се произнесе настоящата инстанция.
Предявен е иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответницата Ж. М. К., че ищецът П. Я. Ц. е едноличен собственик на процесния недвижим имот - апартамент, доколкото по отношение на същия не е приложима презумцията по чл. 21 СК за съвместно придобиване по време на брака им, тъй като извършената през 2004г. разпоредителна сделка е абсолютно симулативна, поради което и последващата такава от 2006г., изповядана по време на брака на страните, няма вещнопрехвърлително действие. Заявил е искане за уважаване на възражението му за прогласяване нищожността на сделката от 2004 година и признаване за установено по отношение на ответницата, че е изключителен собственник на имота. Ответницата е подала отговор на исковата молба, в който е заявила, че никога не е уведомявана за това, че сделката от 2004 година е симулативна и процесният апартамент не е съпружеска имуществена общност. В първото по делото заседание чрез процесуалния си представител е релевирала възражение, че обратните писма са с недостоверна дата, а при условията на евентуалност е релевирала възражение по чл.17 ал.2 ЗЗД – че добросъвестно е придобила права със сделката от 2006 година преди вписване на исковата молба на ищеца.
Въззивният съд правилно е приел за установено от фактическа страна, че преди сключване на брака между страните на 08.01.2006г. с нотариален акт № 105, том ІХ, рег. № 6406 от 24.12.2004г. на 304-ти нотариус от Русенския съдебен район, ищецът продал на И. Й. Т. собствения си недвижим имот – процесния апартамент, който бил придобит изцяло с негови средства с извънбрачен произход по време на брака му с М. И. Ц., видно от влязло в сила решение от 12.06.2003г. по гр.д. № 1231/2003г. на Р.; че съобразно представено обратно писмо от 14.12.2004г., подписано от страните по сделката, същата била абсолютно симулативна и действителната им воля не била да прехвърлят имота, като продажната цена не е заплащана; че след сключване на брака на ищеца с ответницата, на 07.04.2006г. е сключен договор за покупко-продажба, оформен с нот.акт № 46, т.ІІІ, рег. № 2040/2006г. на 304-ти нотариус от Русенски съдебен район, между И. Й. Т. като продавач и ищеца като купувач за същия имот, за който договор също е съставено обратно писмо от датата на сключване на сделката – 07.04.2006г., обективиращо изявления на страните, че не е заплащана продажна цена и предвид симулативността на предходната сделка от 04.12.2004г., то и последващата такава не поражда вещно-прехвърлително действие, доколкото продавачът И. Й. Т. не притежавал правото на собственост върху недвижимия имот, респективно това право не е напускало патримониума на ищеца. Основният поддържан от ищеца довод е, че след като първата сделка от 14.12.2004г. била симулативна, то втората сделка от 07.04.2006г. не била породила действие и ищецът не се е разпоредил валидно с имота, който впоследствие по време на брака с ответницата да е придобил.
С оглед на изложеното въззивният съд е обосновал, че в случаите на възмездно придобиване на имущество по време на брака, каквато е сделката от 07.04.2006г. от единия съпруг, другият съпруг придобива право на собственост на основание на установения в чл.21 ал.1 от СК режим на съпружеска имуществена общност върху вещи и права върху вещи, като приносът му се предполага до доказване на противното, от което не следва, че по силата на закона този съпруг става и страна по договора. Предвид това подписаният от единия съпруг обратен документ по втората сделка има значение на начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията по отношение на неучастващия съпруг, но този документ няма обвързваща сила по отношение на него. Прието е, че по делото не са събрани доказателства, които да установят разкриване на симулацията и по отношение на ответницата – неучастваща в сделката съпруга на купувача към момента на придобиването на имота. Отчетено е, че ищецът не твърди симулация на сделката от 2006г. Искането му е за прогласяване нищожност на договора от 14.12.2004г., по който ответницата не е страна и по отношение на който не е трето лице, а другата страна по този договор - И. Т. , не е страна по делото. Съобразено е, че обратното писмо от 07.04.2006г. е представено за да установи, че ищецът е бил собственик на имота от преди сключването на сделката по време на брака с ответницата от 07.04.2006г., тъй като той притежавал правото на собственост и договора за покупко-продажба от тази дата не бил породил правни последици по отношение на него. Предвид това, съдът е обосновал, че без да е проведен иск и да е установена с влязло в сила решение симулативността на сделката по покупко-продажбата от 14.12.2004г. няма основание да се приеме, че ищецът е бил собственик на целия процесен имот преди сключване на сделката от 07.04.2006г. и последната сделка не била породила правни последици.
Така формираните изводи на съда, при съобразяване на гореизложеното и отговорите на поставените правни въпроси, са неправилни и необосновани. Съображенията за това са следните:
Не може да бъде споделен изводът на съда, че без да е проведен иск с участието на двамата съконтрахента и да е установена с влязло в сила решение симулативността на сделката по покупко-продажбата от 14.12.2004г., не може да се приеме, че ищецът е бил собственик на целия процесен имот преди сключване на сделката от 07.04.2006г. и последната сделка не била породила правни последици.
Когато лице, което претендира да е собственик на една вещ, иска да оспори действителността на сделка, с която вещта е прехвърлена, то може да предяви с иск някоя от формите на недействителност: нищожност, унищожаемост, относителна или висяща недействителност на извършената сделка. Освен с иск, може да предяви недействителността и с реплика в исковата молба, както в процесния случай. След като е въведено с реплика възражение за нищожност на договор, който има преюдициално значение за крайния резултат от делото, съдът дължи произнасяне първо по това възражение. Същевременно с оглед дадения отговор на първия поставен въпрос допустимо е единият от съдоговорителите да не е страна по това дело.
На следващо място недопустимо е съдът да се произнася по невъведени в предмета на делото възражения – с исковата молба ищецът е въвел възражение за абсолютна симулативност на сделката от 14.12.2004г., но не и на последващата такава от 07.04.2006г. Поради това обосновавайки извод, че обратното писмо към последната има характер на начало на писмено доказателство, което няма обвързваща сила по отношение на ответницата, както и, че по делото не са събрани доказателства, които да установят разкриване на симулацията и по отношение на ответницата – неучастваща в сделката съпруга на купувача към момента на придобиването на имота, съдът недопустимо е разширил предмета на спора.
В процесния случай предмета на спора, очертан от страните се свежда до следното : ищецът е поддържал, че сделката от 2004г. е абсолютно симулативна, за което е представил нотариален акт № 105, том ІХ, рег. № 6406 от 14.12.2004г. на 304-ти нотариус от Русенския съдебен район, в който е обективирана тази сделка, и обратен документ от същата дата, подписан от него и съконтрахента му, съдържащ волеизявление, че действителната им воля не била да прехвърлят имота, като продажната цена не е заплащана; че сделката от 2006г. не е породила вещнотранслативен ефект, доколкото не е губил правото на собственост върху имота и никой не може да прехвърли права, които не притежава – в тази връзка е представил нотариалния акт, обективиращ сделката, и обратен документ от същата дата – 07.04.2006г., подписан от него и съконтрахента му и съдържащ волеизявление, че като се държи сметка за действителната им воля, отразена в обратното писмо от 14.12.2004г. – симулативността на първата сделка, и неплащането на цена по сделката от 07.04.2006г., втората не е породила вещнотранслативен ефект, тъй като собствеността върху имота си е останала в патримониума на П. Ц.. От своя страна ответницата е релевирала две възражения срещу иска – първото - обратните писма са с недостоверна дата, а при условията на евентуалност е поддържала, позовавайки се на чл.17 ал.2 ЗЗД – че добросъвестно е придобила права със сделката от 2006 година преди вписване на исковата молба на ищеца.
Няма колебания в теорията и съдебната практика, обективирана в множество съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК, че обратното писмо (пълният обратен документ) по чл. 165, ал. 2 от ГПК е нарочно съставен за разкриване привидността на сделката разпоредителен документ; той съдържа писмени изявления на страните, недвусмислено разкриващи симулативността на сделката и действителната им воля. Без значение е кога е съставен – преди, след или заедно с явния договор. Когато обратното писмо доказва привидността на явната сделка /абсолютна симулация/ или привидността на явната сделка и разкрива съдържанието на прикритата /относителна симулация/, то е достатъчно за признаване на симулацията и други доказателства не са необходими на позоваващата се страна, нито – допустими за оспорващата, защото би се стигнало до опровергаването му със свидетелски показания – чл. 133, б. ”д” от ГПК (отм.). Ако страна по възмезден договор за придобиване на недвижим имот е само единият съпруг, другият следва положението му - материалноправно и процесуално, включително при доказването на симулацията. Изключение от това е налице, когато сделката е насочена срещу неучаствалия в нея съпруг, като намалява имуществото му – тогава той има положението на трето лице и може да използва всички доказателства при доказването, респ. за оспорването на симулацията.
В процесния случай сделката от 2004г. е сключена повече от година време преди сключването на брака между страните / бракът е сключен на 08.01.2006г./. Към този момент ответницата няма качеството на съпруга, неучаствала в сделката, поради което и обратното писмо й е противопоставимо. Наличието му пряко доказва абсолютната симулативност на сделката. Възражението й за недостоверност на датата на обратното писмо е неоснователно, тъй като както се приема в теорията и в константната практика на ВКС обратното писмо може да предхожда сделката, да е съставено по време на сделката, а така също и след нея. Като заинтересовано лице, което би придобило права от втората сделка в случай, че първата би била действителна, ответницата би могла да се защитава като твърди, че обратното писмо е съставено с оглед нуждите на процеса. Такова защитно възражение същата не е заявила изрично в процеса. Следва се има предвид и това, че при такова възражение на нея е възложена доказателствената тежест, но ответницата не е ангажирала никакви доказателства в тази насока.
Възражението за недостоверна дата би имало правно значение в случай, че предмет на спора е и искане за установяване на абсолютна симулация на сделката от 2006г., сключена по време на брака й с ищеца. Това е така, защото неучаствалият като страна в сключването на вещно-прехвърлителен договор, съпруг на приобретателя по него, придобива вещни права, не по силата на самия договор, а по силата на закона (чл. 21, ал. 1 от СК, респ. – чл. 19, ал. 1 от СК от 1985 г. (отм.)), поради което, включително когато договорът е симулативен, неговите права са пълна функция и изцяло зависят от волеизявленията на страните по договора (и най-вече – от волеизявлението на съпруга му), както относно сключването на договора, така и относно уговарянето на привидността на същия, респ. – и относно нейното разкриване със съставения за целта обратен документ, който е подписан от неговия съпруг – страна и по симулативния договор. Поради това, когато договорът е нищожен, като привиден, то и двамата съпрузи не придобиват (съответно – по силата на договора и по силата на закона) никакви вещни права и за тях не възникват насрещни солидарни задължения – при абсолютната симулация, респ. – придобиват такива права и за тях възникват такива насрещни солидарни задължения (чл. 32, ал. 2 от СК, респ. – чл. 25, ал. 2 от СК от 1985 г. (отм.)), каквито са уговорени от страните и по прикритата сделка – при относителната симулация.
От процесуалноправна гледна точка, обаче, тези материалноправни съображения могат да бъдат споделени само тогава, когато обратното писмо, подписано от страните по договора и неподписано от неучаствалия като страна по него съпруг, има достоверна или безспорна дата, преди или към датата на сключването на договора. Само в тези случаи по несъмнен начин ще е установено, че действителната воля на страните по договора – още към момента на сключването му, е и изразената в обратното им писмо за разкриването на симулацията, без по този начин да бъдат злепоставени правата и интересите на неучаствалия в сключването на договора съпруг. Когато обратното писмо няма такава достоверна или безспорна дата, и особено в случаите, при които могат да възникнат основателни съмнения, че обратното писмо е подписано от страните по договора с оглед злепоставяне на правата и интересите на съпруга, който не го е подписал и не е страна по сделката, следва да се приеме, че подписаното само от единия съпруг обратно писмо, е непротивопоставимо като такова на другия съпруг, който не е и страна по атакуваната сделка, а има по отношение на последния значението само на начало на писмено доказателство, респ. – и на предпоставка за допускане и на свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 от ГПК, които да бъдат преценени от съда в съвкупност с този обратен (в отношенията само между страните по договора) документ, наред и с всички останали събрани по делото доказателства, във връзка с разкриването привидността на договора – и по отношение на неучаствалия в него съпруг (в този смисъл са и решение № 91/10 от 13.07.2011 г. по гр. дело № 2969/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, както и посоченото от въззивния съд, решение № 464/16.06.2010 г. по гр. дело № 1069/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК). Процесната хипотеза обаче не е такава, тъй като искане за установяване абсолютна симулация на сключената по време на брака сделка не е включено в предмета на делото.
Неоснователно е и евентуалното възражение на ответницата - правилото на чл. 17, ал. 2 ЗЗД в случая не намира приложение, тъй като се касае за абсолютна симулация на извършената през 2004 година сделка, докато чл. 17, ал. 2 ЗЗД има предвид само хипотеза на относителна симулация, при която с привидната сделка се прикрива друга валидна сделка.
След като сделката от 2004 година е нищожна поради абсолютна симулация, то последващата сделка не е породила прехвърлителен ефект. Имотът е изключителна собственост на ищеца, не е придобит по време на брака на последния с ответницата, поради което и презумпцията за съвместен принос е неприложима в случая.
По тези съображения обжалваното решение като неправилно следва да се отмени и вместо него се постанови ново, с което се признае за установено по отношение на ответницата, че ищецът е изключителен собственик на процесния имот.
Предвид изхода на спора ответницата дължи на ищеца сторените в производството по иска и надлежно удостоверени разноски – 1200лв. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, 600лв. адв. възнаграждение за касационната инстанция , 30лв. държавна такса за производството по чл.288 ГПК и 494,27лв. – заплатена държавна такса за разглеждане на делото или общо 2324,27лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 193/18.08.2017г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр. д. № 233/2017г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 200/14.09.2017г. , и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Ж. М. К. с Е. 8897 от [населено място], [улица], вх.“Б“, ет.6, ап.38, че П. Я. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.2,ет.4, е СОБСТВЕНИК на апартамент №10 - мезонет, находящ се в [населено място], [улица], вх.“Б“, ет.4-ти жилищен и 5-ти мансарден, състоящ се от три спални, дневна, столова, кухня, галерия, санитарен възел, с площ 149,13кв.м, при граници:ап.11, от двете страни терен, заедно с прилежащата изба №10 с полезна площ 12,75кв.м, при граници:изба №9, изба №11, терен, коридор, заедно с 13,94кв.м припадащи се общи части и 6,098% ид.ч. от съсобствеността върху общите части на сградата и дворното място, който апартамент представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 63427.2.4704.1.10, адрес на имота [населено място], [улица], вх.2, ет.4, ап.10, който се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 63427.2.4704, предназначение на самостоятелния обект:жилище, апартамент, брой нива на обекта:2, посочена в документацията площ 149,13кв.м, прилежащи части:изба №10 и 6.098% ид.части от общите части на сградата, ниво1, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - 63427.2.4704.1.11, под обекта - 63427.2.4704.1.7, над обекта - няма, ниво 2- съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - 63427.2.4704.1.14, под обекта - няма, над обекта - няма, стар идентификатор 63427.2.4704.1.13.
ОСЪЖДА Ж. М. К. с Е. 8897 от [населено място], [улица], вх.“Б“, ет.6, ап.38, да заплати на П. Я. Ц. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.2,ет.4, деловодни разноски в размер 2324,27лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕна съдия Г. М.
на решението по гр.д. № 4813 по описа за 2017 г. на ВКС, ГК, Трето отделение Особеното мнение е срещу решението по правния спор.
Предявеният иск е да се признае за установено спрямо Ж. М. К., че със от 12.06.2003 г. споразумение по чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г., утвърдено от бракоразводния съд, П. Я. К. е собственик на един мезонет в центъра на [населено място].
Ищецът е твърдял, че неговото право на собственост не е прехвърлено с договора по н.а. № 105/ 14.12.2004 г. за покупко-продажба на мезонета. Той като продавач и купувачът (третото за процеса лице И. Й. Т.) не са желали действието на договора, нито са имали воля да прикрият друг, а договорът е нищожен. По време на брака с ответницата ищецът сключва друг договор по н.а. № 46/ 07.04.2006 г., с който третото лице отново му продава същия мезонет. Вторият договор е без вещно-транслативен ефект, доколкото първият е нищожен, а правото на собственост не е напускало патримониума на ищеца. След прекратяването и на този брак поради развод (с решение от 05.10.2012 г.) ответницата не притежава дял в мезонета.
Към исковата молба са представени споразумението по чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г., двата нотариални акта и две обратни писма от 14.12.2004 г. и от 07.04.2006 г., подписани от страните по двата договора (ищецът и третото за процеса лице).
Първият документ свидетелства, че страните не желаят прехвърлянето на мезонета, цената не е платена, сделката е симулативна и без правни последици, а имотът остава в собственост на ищеца.
Вторият документ засвидетелства, че цената по договора също не е платена и страните по договора отново заявяват, че мезонетът е собственост на ищеца.
Ответницата Ж. М. К. в писмения отговор на исковата молба е оспорила иска с твърденията, че никога не е уведомявана, че договорът от 14.12.2004 г. е симулативен, а мезонетът не е съпружеска имуществена общност. В първото по делото заседание е заявила, че обратните писма не могат да й се противопоставят, имат недостоверна дата и е възразила, че се ползва от защитата по чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Правата по договора от 07.04.2006 г. тя е придобила добросъвестно преди вписване на исковата молба.
Правилно въззивният съд е квалифицирал иска като положителен установителен в защита на правото на собственост на ищеца, придобито на основание утвърденото от бракоразводния съд споразумение с първата му съпруга. След ППлВС № 5/ 15.03.1978 г. по гр.д. № 8/ 1977 г. и ТР № 60/ 12.08.1987 г. по гр.д. № 31/ 1987 г. ОСГК на ВС, а сега – и ТР № 3/ 29.11.2018 г. по тълк.д. № 3/ 2015 г. ОСГК на ВКС, съдебната практика константно приема, че утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК от 1985 г., с което съпрузите определят на кого предоставят придобитите по време на брака вещи, има прехвърлително действие от момента на влизане в сила на решението за развод. В случая, с утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.) бившите съпрузи са се съгласили, че след прекратяване на първия брак на ищеца мезонетът остава негова собственост.
Правилно въззивният съд се е ориентирал, че договорът за покупко-продажба от 07.04.2006 г. е сключен по време на брака на страните, а се прилага презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г. за съвместен принос на съпрузите (§ 4, ал. 1 ПЗР на СК от 2009 г.). Неправилно обаче въззивният съд е приел, че ищецът може да опровергае презумпцията само чрез влязло в сила решение, с което между страните по настоящото дело е установено, че договорът е сключен при основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД. Въпреки допуснатата грешка, намирам за правилен крайния извод в обжалваното решение, че презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г. не е опровергана, а искът е неоснователен. Съображенията са следните:
В подкрепа на твърденията си за абсолютна симулация на договора от 14.12.2004 г. ищецът е представил двете обратни писма. Те засвидетелстват фактите, така както са изложени в обстоятелствената част на исковата молба. Документите са частни удостоверителни, а за тях ответницата е трето, неучаствало в съставянето им лице. За нея е обвързваща само формалната им доказателствена сила. Тя е само за авторството (чл. 181 ГПК), доколкото със своя подпис ищецът е удостоверил единствено изгодни за него факти. Документите нямат присъщата на официалните удостоверителни документи материална доказателствена сила (чл. 179 ГПК), а при решаването на правния спор касационният състав бе длъжен да прецени по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото дали засвидетелстваните факти действително са се осъществили (така и решение № 50/ 21.07.2017 г. по гр.д. № 4880/ 2014 г. на ВКС, IV-то ГО). Различен аргумент не следва от обстоятелството, че към договора от 14.12.2004 г. ответницата още не е съпруга на ищеца, за нея било невъзможно да се очаква да участва в съставянето на първото обратно писмо и само поради това засвидетелстваното в този документ й е противопоставимо (касационното решение). Такова доказателствено правило в ГПК не съществува. Различен аргумент не следва и от цитираната в решението съдебна практика, че не е необходимо съпругът да участва в съставянето на обратното писмо, за да му е противопоставимо, ако не той е титуляр по договора. Практиката е неотносима. Ищецът базира основния си довод, че правото на собственост не е напускало неговия патримониум, на твърденията за симулативност на договора от 14.12.2004 г., респ. на обратното писмо към него. За втория договор от 07.04.2006 т. той твърди, че е без вещно-транслативен ефект, а обратното писмо към него потвърждава верността на фактите, засвидетелствани в първото. С твърденията, че първото обратно писмо, а и второто „нямат достоверна дата“, ответницата въвежда и доказателствени съображения по своето възражение, че мезонетът е придобит по време на брака с ищеца и в резултат на съвместен принос. Чрез тях тя изключва изцяло доказателствената сила на представените частни удостоверителни документи, които за нея имат единствено формална доказателствена сила. Доказателственото й възражение не се изчерпва до предвиденото в чл. 181 ГПК. Така втори се явява въпросът, че и без доказателствените възражения от ответницата, съдът е длъжен да извърши преценка на събраните доказателства и в частност, доколко провеждат обратното доказване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК.
Действително двата частни удостоверителни документа не са „правно нищо“, а могат да придобият характеристика на свидетелски показания, но ако другата страна по двата договора (третото за процеса лице), бе разпитана като свидетел по делото (така и решение № 102/ 31.03.2015 г. по гр.д. № 3687/ 2014 г. на ВКС, IV-то ГО). Било е допустимо също верността на засвидетелстваните факти да се установи с помощта на всички други доказателствени средства (същото решение на ВКС). Ищецът обаче се е задоволил единствено с представянето на двата документа. Обсъждането им във връзка с останалите събрани доказателства (двата нотариални акта и двете решения на бракоразводния съд) не обосновава извод, че обратното доказване на презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г. е проведено успешно. Договорът от 07.04.2006 г. е сключен по-малко от година и половина след договора от 14.12.2004 г., а страните са огледални (продавач по първия е ищецът, а купувач – третото лице; последното е продавач по втория, а купувач – ищецът). За това „връщане на собствеността“ върху мезонета в патримонуима на ищеца по време на брака с ответницата са възможни различни причини. Твърдяната абсолютна симулация на договора от 14.12.2004 г. не е единствената, а установено по-горе обстоятелство не провежда обратното доказване.
По предявения положителен установителен иск правото на собственост се индивидуализира с въведения придобивен способ - по чл. 99, ал. 3 СК (отм.) (т. 2В от ТР № 4/ 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/ 2014 г. на ОСГК на ВКС). На 12.06.2003 г. с утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.) ищецът е придобил собствеността на мезонета. Това свое право той е отчуждил в полза на третото за процеса лице с договора за покупко-продажба по н.а. № 105/ 14.12.2004 г., а искът е неоснователен. К. състав бе длъжен да остави в сила обжалваното решение.Съдия:
(Г. М.) |