1 Р Е Ш Е Н И Е №466 София, 02 ноември 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНАПАНОВА при секретаря .............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........Д. ГЕНЧЕВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2344/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимата И. Л. Г. срещу нова въззивна присъда № 121 от 04.07.2011 г., постановена по ВНОХД № 151/2011 г. от Апелативен съд – гр.Бургас С присъдата на БАС е била отменена първоинстационната оправдателна присъда № 468/19.11.2010 г. на Бургаския ОС, с която подсъдимата е била призната за невиновна и оправдана по обвинението по чл.219 ал.4 вр. ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 26 от НК, и вместо нея е постановена нова, с която тя е призната за виновна в това, че в периода 28.05.1993 г. – 31.12.1994 г. в гр.Поморие, обл. Бургас, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице- директор на ЦКБ АД, клон гр.Поморие и председател на кооперативно кредитно-спестовно сдружени „А. популярна банка” – Поморие умишлено не е положила достатъчно грижи за ръководенето, управлението и запазването на повереното й в това качество имущество и от това е последвала щета за ЦКБ АД в размер на 40 219,27 деноминирани лева и за ККСС „А. популярна банка” - Поморие в размер на 974,45 деном. лева /общо щети в размер на 41 193,73 деном. лева/, представляващи особено големи размери, като деянието представлява особено тежък случай, поради което и на осн. чл. 219 ал.4 вр. ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 26 ал.1 от НК й е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година и десет месеца, което да бъде изтърпяно при общ режим. На осн. чл. 59 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимата, както и изтърпяното наказание по осъждането й преди възобновяване на делото. В касационната жалба на подсъдимата се съдържат доводи за наличие на всички касационни основания. В обсега на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се твърди наличие на многобройни съществени процесуални нарушения, изразяващи се в непосочването в присъдата на допуснатите нарушения на нормативни разпоредби от подсъдимита, в липсата на отговор на доводите на защитата, в игнорирането на доказателства, установяващи, че кредитите са били издължени. Нарушението на материалния закон се поддържа с оглед на неправилното оценяване на понятието „щета”, липсата на елемента „особено тежък случай” от квалификацията на престъплението, наличие на основания за приложението на чл. 13а от НК, както и като цяло за недоказаност на обвинението. Доводът за „явна несправедливост” не се аргументира. С жалбата се иска отмяна на присъдата и признаване на подсъдимата за невиновна. Пред ВКС защитата на подсъдимата представя допълнение към жалбата, в което по същество допълва доводите за касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК с аргументите, че е била призната за виновна по обвинение, по което не е била привлечена към отговорност и не се е защитила на досъдебното производство, че прокурорът, като изготвил нов обвинителен акт с правна квалификация по чл. 219 от НК, отнесена към фактите, които преди са били квалифицирани по чл. 282 от НК, е нарушил правото й на защита, че липсва по делото постановление за частично прекратяване на наказателното производство по обвинението по чл. 282 от НК, с което е нарушен чл. 24 ал.1 т.6 от НПК. В съдебно заседание защитата на подс. Г. поддържа жалбата по изложените в нея и в допълнението съображения. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна, тъй като въззивната инстанция се е съобразила с указанията, дадени в предходните отменителни решения на ВКС. В последната си дума подсъдимата заявява, че е невинна, че иска оправдаване и гласност за това, тъй като воденото в продължение на седемнадесет години наказателно дело срещу нея е било тенденциозно и се е отразило негативно на репутацията й в обществото. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимата е неоснователна. І. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения: На първо място се твърди, че подсъдимата е била лишена от правото да се защити по обвинението на досъдебното производство, по което е внесен обвинителен акт и по което е призната за виновна. Хронологичното развитие на обвинението срещу подсъдимата сочи, че срещу нея първоначално е било повдигнато на досъдебното производство и внесено в съда с обвинителен акт обвинение за престъпление по чл. 282 ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 вр. чл. 26 от НК. По него тя е била призната за виновна с присъда № 73 от 14.12.1995г. на Поморийския районен съд, потвърдена с решение №16 от 19.02.1996 г. на Бургаския окръжен съд. Тези съдебни актове са били отменени по реда на възобновяването с решение № 30 от 24.01.2000 г. на ВКС – НК – ІІ н.о. и делото е върнато за ново разглеждане на стадия на предварителното разследване. След провеждането му отново е внесен обвинителен акт срещу Г. със същата правна квалификация. По нея подсъдимата е била призната за виновна с присъда № 61/17.04.2006 г. на Бургаския окръжен съд, отменена с нова въззивна присъда № 245/12.12.2006 г. на Бургаския апелативен съд, с която е била оправдана. С решение № 379/10.07.2007 г. ВКС-НК-ІІ н.о. е била отменена въззивната присъда и делото върнато на същия съд за ново разглеждане. БАС с решение №190/03.11.2007 г. е отменил първоинстанционната присъда № 61/17.04.2006 г. и е върнал делото за ново разглеждане на прокурора. Проведено е било допълнително разследване, в хода на което Г. е била привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 219 ал.4 вр. ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 26 от НК / л. 612-614 от том ІІІ на сл.дело/. Това процесуално-следствено действие, както и последващите разпит на обвиняемата и предявяване на материалите от разследването са били извършени в присъствието на упълномощения от нея адвокат – Р. К. от БАК. Впоследствие е бил внесен обвинителен акт по така предявената на обвиняемата правна квалификация, по която са били постановени и последващите съдебни актове на Бургаския окръжен съд и на Бургаския апелативен съд. Това процесуално развитие на делото не сочи по никакъв начин, че на подсъдимата са били нарушени процесуалните й права. Тя е била привлечена към наказателна отговорност по чл. 219 ал.4 вр. ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 26 от НК на досъдебното производство и новата правна квалификация не е била изненада за нея. Внесеният от прокурора нов обвинителен акт е посочвал всички фактически и правни рамки на обвинението, по които тя е имала възможност да се защити пред всички съдебни инстанции. На следващо място, не е било необходимо прокурорът да изготвя постановление за частично прекратяване на производството по обвинението по чл. 282 от НК, тъй като с новото привличане по обвинение за престъпление по чл. 219 от НК на практика обвинението е било изменено по реда на чл. 219 и чл. 225 от НПК. В тези случаи не е било налице обвинение за множество деяния с различна правна квалификация, а за деяния с една правна квалификация, по която е продължило занапред наказателното производство. В този случай прокурорът не е нарушил каквато и да е разпоредба на НПК, като е решил да внесе обвинителен акт по така измененото обвинение, тъй като обвинение по чл. 282 от НПК на практика вече не е съществувало. Нещо повече, прокурорът би могъл дори сам, без да се налага ново привличане на лицето, да измени обвинението със самия обвинителен акт, доколкото новото обвинение касае по-леко наказуемо престъпление, без да се изменя обстоятелствената част на обвинението / аргумент от чл. 225 от НПК , в този смисъл и ТР №2/2002 г на ВКС – НК/ . По този начин не се установява да е било нарушено каквото и да е процесуално право на подс. Г., както и на нормата на чл. 24 ал.1 т.6 от НПК. Не почива на съдържанието на въззивния съдебен акт и друго твърдение на жалбоподателката - че в присъдата не са посочени нормативните разпоредби, които тя не е спазила, осъществявайки инкриминираното престъпление. С диспозитива на присъдата на БАС Г. е била призната за виновна в това, че „ не е положила достатъчно грижи за ръководенето, управлението и запазването на повереното й имущество”. В мотивите към тази присъда, които са неразделна част от диспозитива, въззивният съд много подробно е описал какви са били правата и задълженията на подсъдимата в качеството й на длъжностно лице – ръководител на банковите институции /стр. 7 и 8/. Впоследствие съдът в отговор на задълженията си по чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 от НПК е изложил максимално изчерпателно конкретните действия на подсъдимата по отпускането на всеки кредит и нарушението, което тя е допуснала със своите действия. Не се констатира недостатък нито във фактологията, която въззивния съд е приел за установена, нито в нейната правна аргументация. Напротив, „неполагането на достатъчно грижи за повереното й имущество” на банката и на кооперативното кредитно-спестовно сдружение са били надлежно обосновани с нарушения на задължения на конкретни нормативни актове – Закон за банките, закон за банките и кредитното дело, Правилник за устройството и дейността на ЦКБ АД-София, както и с вътребанковата Инструкция за работа с клиенти по предоставянето и погасяването на кредити в национална и чуждестранна валута /стр.8-13 от мотивите/. Не е основателен и следващия аргумент, съдържащ се касационната жалба на Г., че във въззивната присъда липсва отговор на доводите на защитата й, както и че са игнорирани доказателства, на които тя се е позовала, и които я оневиняват. Обстоен анализ на възраженията на защитата на подсъдимата, както и на доказателството, на което се е позовавала тя /писмо изх. № 015801.08.1997 г. на „Ексим ресурс” АД, приложено на л. 349 от първоинстанционното НОХД № 67/2008 г./, е направен в мотивите към въззивната присъда на стр.14 и на стр. 17. По същество, защитата не е изложила в съдебното заседание доводи, на които да не е получен отговор в мотивите. Доколкото производството пред въззивния съд е било образувано по протест срещу оправдателната първоинстанционна присъда, то съображенията на въззивния съд срещу нейната незаконосъобразност по естеството си са и отговор на аргументите на защитата, направени в съдебно заседание от 04.07.2011 г. с искане за потвърждаване на оправдателния съдебен акт. Не е игнорирано и посоченото писмено доказателство, доколкото въззивният съд изрично се е произнесъл в мотивите си /стр.14/ относно невъзможността то да се отрази на съставомерността на престъплението, в което е обвинена подсъдимата. С оглед на това касационната проверка на атакуваната въззивна присъда не констатира да са били допуснати посочените от жалбоподателката съществени процесуални нарушения, които да сочат на наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. ІІ. По отношение на сочените в касационната жалба нарушения на материалния закон: Направеният процесуалноиздържан доказателствен анализ от въззивният съд е довел и до правилното приложение на материалния закон от въззивния съд. С цялостното си поведение по несъобразяване с изискванията на нормативните актове и вътрешнобанковата инструкция на ЦКБ АД, подсъдимата е отпускала кредити на различни кредитополучатели в размери, надвишаващи тези, за които тя като директор на клон Поморие, е имала право еднолично да отпуска, както и за срок, далеч надвишаващ допустимия. Кредитите са отпускани без проверка на финансово- икономическото състояние на едноличните търговци - кредитополучатели към момента на сключване на тези договори, което принципно е следвало да бъде извършено от кредитните инспектори. Установено е, че подсъдимата е изземвала кредитните досиета на кандидатите за кредити и по тях е работила изключително само тя, като е лишавала кредитните инспектори от възможността да извършат проверка на наличността и надеждността на предлаганите обезпечения. С неизвършването на надлежното обезпечение по кредитите /непосочване на индивидуалните белези и собственици на предложените като обезпечение автомобили, както и на наличието въобще на посоченото дизелово гориво, както и на неговото количество/ подсъдимата е лишила ЦКБ от възможността да получи макар и частично изпълнение на задълженията по отпуснатите от нея кредити посредством използването на принудителните способи за събиране на вземането й, чрез представените като обезпечение в залог леки автомобили и петролни продукти по първоначално сключените договори. На практика нито един от процесните договори не е бил обезпечен с реално съществуващо, ликвидно обезпечение на вземането на банката. По силата на договора за банков кредит, съответната банка се задължава да отпусне на заемателя определена парична сума за постигане на конкретна цел, при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да я ползва и върне след изтичане на срока, както и да плати договорената лихва. Тези лихви се явяват възнаграждението, което се заплаща на банката - кредитор, независимо от това дали средствата са били използвани /Виж М. Б. "Банково право", 1996 г. ИК"Фенея", с.61- 65/. Моментът на изтичането на крайния срок за възстановяване на сумите по договора за банков кредит, ведно с договорената лихва е този, в който настъпва щетата при престъпленията за безстопанственост. В случая по всички договори за кредит, независимо от тяхното анексиране и удължаване на крайния срок за издължаване, към края на 1994г. тези срокове са били изтекли. Следователно щетата вече е била налице за банковата институция. По делото няма данни подсъдимата Г. в качеството си на директор да е предприела някакво действие за събиране на дължимото по договорите, докато все още е била ръководител на клона на банковата институция. С бездействието си и към този момент тя е продължила да съдейства за разпиляване на имуществото на банката и на кредитното сдружение. Нещо повече, въпреки обстоятелството, че част от кредитите не са били обслужвани, подсъдимата е разрешавала отпускането на нови кредити на същите кредитоискатели, с което е нарушила служебните си задължения, установени в нормативните и вътрешно ведомствени актове. С посочените действия и бездействия тя не е положила достатъчно грижи за ръководенето, управлението и запазването на повереното й имущество в рамките на нейната компетентност на ръководител на банковия клон на ЦКБ АД – клон Поморие и на кооперативното кредитно-спестовно сдружение „Анхиалска популярна банка” – гр.Поморие. Правилно не е била споделена тезата на защита, че по-късното погасяване на кредитните задължения, извършено след цедирането им от „Ексим Ресурс” АД – София на 01.10.1996 г., не изключва наказателната отговорност на подсъдимата. Последващото възстановяване на вредите, причинени с вече извършеното престъпление, е без значение за съставомерността на деянието. То може да се отчита само относно индивидуализацията на наказанието, както и да повлияе на гражданската отговорност на дееца, но не и на наказателната / В т. см. ППВС № 7/1976 г. изм. и доп. с ППВС № 7/1987 г., както и ТР ОСНК 31/10.06.1980 г./. Доводите във връзка с правната квалификация на деянието като „особено тежък случай” по смисъла на чл. 93 т.8 от НПК са неоснователни. Въззивната инстанция е изложила подробни мотиви, които се отличават с детайлност и задълбоченост. Характерът на проявената от подсъдимата липса на загриженост за опазване на повереното й имуществото на банките и за възложената й работа действително може да се определи като изключително грубо игнориране на задълженията й като банков директор, а това, наред с всички посочени във въззивното решение останали обстоятелства, дават основания за направения извод за изключително висока степен на обществена опасност на дееца. Не може да бъде споделена тезата на защитата, че инкриминираните кредити са станали несъбираеми поради създадената икономическа обстановка в страната и действията на подсъдимата могат да бъдат преценявани при условията на оправдания стопански риск по смисъла на чл.13а от НК. Вземането на управленско решение да се рискува в стопанската област трябва да става компетентно, след събиране на пълна и точна информация за основните и странични явления и процеси, които могат да окажат положително или отрицателно влияние на рисковото деяние. За да бъде разумен поетият риск, длъжностното лице трябва да подложи на задълбочен анализ всички фактори, които могат да доведат до вреди и да прецени, че въпреки това такива няма да настъпят или същите биха могли да бъдат по-малки от очакваната стопанска полза. Винаги обаче решението следва да е взето при спазване на всички нормативни изисквания, т. е. да не е в противоречие със забрана, предвидена в нормативен или вътрешноведомствен акт, а инкриминираните деяния са именно такива. Решението да бъде отпуснат кредит, в нарушение на нормативните задължения за размер, срок и при липса на предоставяне на реални и ликвидни обезпечения, не може да бъде възприето като поемане на оправдан стопански риск. При изложените съображения следва да се приеме, че материалният закон е приложен правилно, тъй като инкриминираните действия и бездействия на подсъдимата разкриват признаците на състава на престъплението по чл.219 ал.4 вр. ал.3 вр. ал.1 вр. чл. 26 от НК, за което Г. е била призната за виновна. Изложените съображения по правото във въззивната присъда следва да бъдат споделени като правилни и законосъобразни. Касационната инстанция констатира, че въззивният съд е допуснал нарушение при постановяването на въззивната присъда, което обаче е отстранимо в настоящето производство. Съдът е констатирал, че по делото е изтекла абсолютната давност за наказателно преследване, уредена в чл. 81 ал.3 вр. чл. 80 ал.1 т.3 от НК, което е станало на 31.12.2009 г., т.е. още в хода на първоинстанционното производство. Подсъдимата Г. е заявявала изрично пред всички съдебни инстанции /включително и пред настоящата/, че не желае прекратяване на осн. чл. 24 ал.1 т.3 от НПК на наказателното производство срещу нея, а настоява за постановяване на присъда. Това нейно право по чл. 24 ал.2 от НПК е обезпечено от предходните съдебни инстанции с единствения възможен съдебен акт, а именно – първоинстанционната и въззивната присъди. Доколкото обаче с въззивната присъда оправданата подсъдима е била призната за виновна, съдът е следвало при постановяването й да съобрази съдържанието й с изискването на чл. 305 ал.5 от НПК, а именно – след като е признал подсъдимата за виновна, е следвало да приложи правилата за давността. Последните преклудират възможността тя да бъде наказана, т.е. да понесе наказателна отговорност за престъплението, за което е била призната за виновна, независимо че е пожелала продължаването на наказателното производство и постановяването на присъда. В тези случаи, ако съдът постанови оправдателна присъда /както е постъпил първоинстанционният/, е очевидно, че няма как да се приложат правилата за давността, тъй като ефектът на този правен институт се постига с оправдаването на подсъдимата. Когато обаче се постановява осъдителна присъда /както е постъпил въззивният съд/, съдържанието на присъдата следва да бъде съобразно чл. 305 ал.5 от НПК. Това е означавало, че съдът е следвало да признае подсъдимата за виновна, но на осн. чл. 24 ал.1 т.3 от НК поради изтеклата давност за престъплението да не й наложи наказание. Като е наложил на подсъдимата наказание лишаване от свобода, съдът е нарушил закона. Това нарушение може да бъде отстранено от настоящия съд в касационното производство като ВКС сам приложи правилата на давността чрез изменение на въззивната присъда, като същата бъде отменена в частта, с която е било наложено наказание на подсъдимата Г., бил е определен режим за изтърпяването му и е било зачетено задържането й до момента. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 и т.2 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 121 от 04.07.2011 г., постановена по ВНОХД № 151/2011 г. от Бургаски апелативен съд, като я ОТМЕНЯ в частта й, с която на подс. И. Л. Г. е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от една година и десет месеца, бил е определен първоначален общ режим за изтърпяването му в затворническо общежитие и на осн. чл. 59 ал.1 от НК е било приспаднато предварителното й задържане и изтърпяно наказание по делото. На осн. чл. 24 ал.1 т.3 от НПК прилага правилата за давността за престъплението, за което подс. Г. е била призната за виновна, като НЕ Я НАКАЗВА. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.