Р Е Ш Е Н И Е
№ 223 София, 16.11.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на десети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1626 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. В. и М. И. В. срещу решение от 25.11.15 г. по в.гр. д. № 10147/12 г. на Софийски градски съд.
Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата по делото, поради което неправилно е потвърдил първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен предявеният от тях иск по чл.108 ЗС за собственост на апартамент в [населено място], [улица], ет.4.
Ответникът в производството М. А. В. оспорва жалбата, която счита за неоснователна.
С определение № 423 от 04.07.2016 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите възможно ли е пълно и главно доказване с косвени доказателства и може ли съдът да признае право на собственост върху идеална част от имот, когато предмет на делото е искане да се признае собствеността върху целия имот.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
Страната, в чиято тежест е установяването на определени факти, следва да ги докаже пред съда по един несъмнен начин, като проведе главно пълно доказване. По правило това доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт. В определени случаи обаче, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. В тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. Възможността за осъществяване на пълно доказване чрез косвени доказателства се приема както в правната теория / проф. Ж. С., Българско гражданско процесуално право, „С.” 2000 г., стр.260/, така и в практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№921/2010 г. на ВКС, ІV ГО; решение №198/10.08.2014г. по гр. д. № 5252/14г. на IV г.о. на ВКС; решение №554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/10г. на IV г.о. на ВКС; решение №31 от 09.03.2012 г. по гр.д.№502/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.
Настоящият състав споделя изцяло посочената задължителна практика на ВКС и счита, че тя следва да бъде приложена по настоящото дело. Макар да е изразил становище, че по принцип е възможно с косвени доказателства да се провежда главно доказване, на практика въззивният съд в обжалваното решение е процедирал в противоречие с тази теза.
По втория въпрос също е налице задължителна практика на ВКС, която следва да бъде приложена. В решение № 58/14.03.2012 г. по гр.д.№ 678/2011 г. на ВКС, ІІ ГО е прието, че когато съдът установи, че ищецът по ревандикационен или установителен иск за собственост се легитимира като собственик само на част от вещта, той е длъжен да признае това му право. Касае се за частично уважаване на иска, което намира приложение както при облигационните, така и при вещните искове.
По съществото на касационната жалба:
Спорът е за собствеността на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], № 14, ет.4. Този апартамент е бил отнет от [фирма] при национализацията му по реда на Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия от 1947г., и възстановен на наследниците на бившите акционери по силата на закона – чл.2, ал.1, вр. чл.3 ЗВСОНИ, при което е била издадена и заповед № РД 57-172/20.01.2993 г. на кмета на [населено място] за деактуване, както и удостоверение №ДИ-94-А.13/17.04.2001 г. на СО-район С..
Спорът е породен от неяснотата кои са били акционери на [фирма] към момента на национализацията му и съответно – какво е било тяхното акционерно участие, което определя и правата в собствеността.
Предмет на настоящото дело е искът по чл.108 ЗС на И. А. В. /заместен в процеса от наследниците си А. И. В. и М. И. В./ срещу сина на негов племенник - М. А. В.. Иска се ревандикация на целия апартамент, за който ищецът се е снабдил с констативен нотариален акт №23, т.І, рег.№5820, н.д.№166/2000 г. на нотариус А. Г.. За същия апартамент е издаден и друг констативен нотариален акт №139, т.І, рег.№4419, н.д.№133/2006 г. на нотариус Е. К., който легитимира като собственици лицата А. М. В. и Р. М. В., племенници на първоначалния ищец И. В.. Ответникът М. В. е син на А. М. В. /починал 2008 г./, посочен като един от собствениците във втория нотариален акт. И двата нотариални акта се основават на реституция по ЗВСОНИ.
За да отхвърли предявения иск по чл.108 ЗС въззивният съд е приел, че не е доказано придобивното основание на първоначалния ищец И. В. по чл.2, ал.1, вр.чл.3 ЗВСОНИ, вр. ЗНЧИМП /отм./. Няма преки доказателства И. В. да е бил акционер в национализираното [фирма] към момента на влизане в сила на ЗНЧИМП – 27.12.1947 г., респ. към датата на вписването на прекратяването му в търговския регистър. По делото не са представени нито акции на приносител /за И. В./, нито книга на акционерите, от която да се установи, че той е бил собственик на поименни акции от национализираното дружество. Като се е позовал на решение №218 от 06.01.2012 г. по гр. д. № 1508/2010 г. на ВКС, ІІ ГО, въззивният съд е обсъдил представените по делото косвени доказателства за акционерното участие на И. В., но е приел, че те са недостатъчни за едно пълно главно доказване на този факт.
Решението е неправилно.
След като и двете страни по делото черпят права от един и същ факт – реституция по чл.2, ал.1, вр. чл.3 ЗВСОНИ, вр. ЗНЧИМП/отм./ и след като този факт не може да бъде установен с преки доказателства, каквито не са запазени, спорът следва да се разреши съобразно косвените доказателства по делото, които са достатъчно, за да може да се направи обоснован извод за това кои са били акционерите на [фирма] към момент, възможно най-близък до релевантния момент на национализацията на това търговско дружество. Най-съществено от тези доказателства е „контролен рапорт” на [фирма] до БНБ, съставен на 10.05.1946 г. и съдържащ баланс на дружеството към 31.12.1945г. На стр.11 от този документ е посочено, че акционери на дружеството са: И. В. – 8 285 лв.; М. В. /брат на първоначалния ищец И. В. и дядо на ответника М. В./ - 3550 лв.; А. И. В. /баща на братята акционери И. В. и М. В./ - 3400 лв., както и още седем лица, притежаващи останалите акции на обща стойност 765лв. Общата стойност на всички акции е 16 000 лв. От този документ се установява, че един от главните акционери на дружеството е бил първоначалният ищец И. В.. Същият факт следва и от писмо от 08.05.1948 г. на М. А. В. до държавното предприятие „В. и сие”, издадено в изпълнение на чл.31 от ППЗНЧМП. В него изрично се сочи, че главни акционери на национализираното предприятие са А. И. В., И. А. В. и М. А. В., като акционерното участие на последния е в размер на 3920 лв. - сравнително близко до това, посочено в предходния документ. По делото няма данни И. В. да се е разпоредил след 31.12.2945 г. с притежаваните акции от „В. и сие”, поради което следва да се приеме, че той е бил техен собственик към момента на национализацията. В подкрепа на извода за установено акционерно участие на И. В. в национализираното предприятие са и останалите косвени доказателства – обстоятелството, че молбата за деактуване на процесния апартамент, въз основа на която е издадена заповед № РД 57-172/20.01.2993 г. на кмета на [населено място], е подадена от И. А. В. и неговата племенница Р. М. В., които към този момент не са имали спор за собствеността; подадената през 1994 г. от наследниците на М. И. В. срещу И. А. В. искова молба за делба на същия апартамент, чрез която се признава съсобствеността на И. В. в апартамента /производството по това дело е прекратено/; признанието на ответника М. В. за правата на И. В. в апартамента, направено в молба до Тетевенския районен съд по гр.д.№297/2003г., както и данните за вливането на [фирма] във [фирма] през 1946 г., като И. В. е бил акционер в първото дружество, видно от „информационни сведения за коригиран баланс на [фирма]”.
От изложеното следва, че първоначалният ищец е бил собственик на лично основание на акции с цена 8285 лв. от общо 16 000 лв., поради което следва да се приеме, че по силата на чл.2, ал.1, вр. чл.3 ЗВСОНИ е станал собственик на 8285/16000 ид.части от процесния апартамент. Отделно от това, като наследник на своя баща А. И. В., също акционер в национализираното дружество, ищецът е станал собственик на 1700/16000 ид.части от апартамента, съответстващи на половината от наследствената квота в съсобствеността. Общият размер на дела на първоначалния ищец е 9985/16000 ид.части от апартамента. В останалата част констатациите на нотариалния акт №23, т.І, рег.№5820, н.д.№166/2000 г. на нотариус А. Г. са опровергани. По отношение на посочените идеални части искът за собственост следва да бъде уважен, въпреки че предмет на делото е целият апартамент.
Неоснователен е доводът на ответниците, че искът за собственост не може да бъде уважен, тъй като И. В. е бил дебитор на национализираното дружество. Наличието на парични задължения на И. В. към това дружество е неотносимо към въпроса за собствеността на апартамента, тъй като основанието по чл.2, ал.1, вр. чл.3 ЗВСОНИ свързва вещните права върху възстановеното имущество с наличните права на членовете или съдружниците на национализираните предприятия в капитала на тези предприятия.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и да се признае правото на собственост на ищците върху 9985/16000 ид.части от процесния апартамент – по 4992,5/16000 ид. части за всеки ищец, съобразно наследствените им права. По делото са налице и достатъчно доказателства, установяващи факта, че ответникът владее този апартамент – показанията на свидетелите И. М. и С. М., поради което искът по чл.108 ЗС е основателен и следва да бъде уважен.
Като последица от постановеното решение и на основание чл.537, ал.2 ГПК, нотариален акт №139, т.І, рег.№4419, н.д.№133/2006г. на нотариус Е. К. следва да бъде отменен в частта, с която на А. В., един от двамата титуляри по този акт и баща на ответника М. В., са признати права над 3007,5/16 000 идеални части от апартамента.
С оглед изхода на делото на жалбоподателите следва да бъдат присъдени разноските за всички инстанции съобразно приложения списък, които възлизат общо на 4770 лв. Възражението на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като се касае за следните суми: 300 лв. за първото касационно обжалване; 200 лв. хонорар по молба за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК; 800 лв. за второто въззивно производство и 600 лв. за второто касационно обжалване. Тези суми не надхвърлят минимумите по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 25.11.15 г. по в.гр. д. № 10147/12 г. на Софийски градски съд и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. А. В. от [населено място], [улица], №104, ет.4, че А. И. В. и М. И. В., двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.3, адв.К. М., са собственици общо на 9985/16000 ид. части / по 4992,5/16000 за всеки от тях/ на следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ, находящ се на четвърти етаж в жилищна сграда в [населено място], [улица], състоящ се от шест стаи, хол, клозет, изолационно антре, със застроена площ от 148,35 кв.м., при съседи по нотариален акт: В. С., [улица], двор, стълбище, отгоре – арх.И. В. Ц. и С. П. Г.; отдолу – бивше [фирма], заедно със зимнично помещение от 9 кв.м., при съседи: бивш Горски кооперативен съюз; бивше [фирма], калкан и коридор, заедно с таванско помещение с площ от 14 кв.м., при съседи: бивше [фирма], арх.И. В. Ц., [улица]и коридор, заедно с припадащите се 6/100 ид.части от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, цялото с площ от 441,50 кв.м. и съставляващо УПИ ХІ-11 от кв.396 по плана на [населено място], местн.”Центъра”, при съседи на дворното място – [улица], УПИ Х-10; УПИ VІІІ-8; УПИ ІХ-9 и [улица]и на основание чл.108 ЗС ОСЪЖДА М. А. В. да предаде на А. И. В. и М. И. В. владението на 9985/16000 ид. части от описания имот.
ОТМЕНЯ нотариален акт №139, т.І, рег.№4419, н.д.№133/2006г. на нотариус Е. К. в частта, с която на А. М. В. са признати права над 3007,5/16 000 идеални части от описания апартамент.
ОСЪЖДА М. А. В. да заплати на А. И. В. и М. И. В. сумата от 4770 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |