Р Е Ш Е Н И Е № 368 София, 03.12.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА гр.дело № 5132 по описа за 2013 година Производство по чл.290 ГПК. С определение № 1005 от 29.07.2014 година е допуснато касационно обжалване по касационна жалба, подадена от адв. И. И. – процесуален представител на [фирма] – [населено място] против въззивно решение № 46/03.06.2013 г. по гр.д.№ 78/2013 г. по описа на Търговищки окръжен съд,с което е отменено решение № 99/05.03.2013 год. на Търговищки районен съд,постановено по гр.д.№ 1810/2012 год.,в частта,с която е отхвърлен предявения от К. Д. М. против касатора иск за заплащане на допълнително трудово възнаграждение над основната работна заплата за месеците февруари – септември 2012 год. за разликата над 10 402,26 лв.до 13 278,24 лв.и е постановено ново,с което касаторът е осъден да заплати на К. Д. М. сумата 10 402,26 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение по клинични пътеки над основната месечна заплата, за периода месец февруари - месец септември 2012 г., на основание чл.128, т.2 КТ. Касационното обжалване е допуснато относно проверка за вероятната недопустимост на предявения иск. Върховния касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение ,съобрази следното: Въпросът за допустимостта на предявения иск се свежда до тълкуване на разпоредбите на чл.17, ал.1, т.т.2 и 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и до това дали брутното трудово възнаграждение включва и разпределянето на плащанията по клинични пътеки. По поставения въпрос е налице съдебна практика по чл.290 ГПК, установена с решение № 493/18.06.2010 г. по гр.д.№ 538/2010 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно която решаването на въпроса за характера на сумите, реализирани по клинични пътеки и разпределени между работещите се свежда до тълкуването на разпоредбите на чл.17, ал.1, т.т.2 и 3 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ).Прието е, че “Според чл.17 ал.1 т.2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 от КТ се включва и възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда. Възнагражденията по клинични пътеки са именно такива по чл.17, ал.1, т.2 от НСОРЗ. Те са регламентирани от работодателя (съгласно чл.22 от НСОРЗ) в правила за работната заплата в предприятията и се разпределят между неговите работници по критерий „брой изписани болни”. Следователно не се касае за допълнителни трудови възнаграждения по чл.17 ,ал.1 ,т.3 от НСОРЗ, а за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното. Това е така, защото критерият за изплащане е извършената работа (лечение на един болен), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила.” По касационните основания В касационната жалбата са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, тъй като е присъдено възнаграждение, което не подлежи на съдебен контрол. Навежда се довод, че се касае за заплащане извън уговореното трудово възнаграждение допълнително материално стимулиране, което зависи от финансовия резултат на дружеството и то не е част от трудовото възнаграждение, което е уговорено според времетраенето на работата.Изложени са и оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост, като се позовава на съдебна практика, визираща системата на НОИ и съдебната система. Навежда се изрично оплакване относно представената от ищеца методика и нейната достоверност, предвид обстоятелството, че тя е заверена от трето лице – представители на К., както и обстоятелството, че липсва подпис на директора на дружеството върху представения екземпляр.Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска, както и присъждане на разноски. Ответната страна К. Д. М., посредством процесуалния си представител – адв. А.Р., поддържа изложеното становище в отговора по смисъла на чл.287 ГПК.Претендира разноски за всички инстанции. Релевираните касационни доводи са неоснователни. Въззивната инстанция е приела, че искът е основателен, макар и работодателят да има оперативна самостоятелност, за определяне конкретния размер на допълнителното възнаграждение по Методиката за формиране и разпределение на възнаграждението над основната работна заплата, представляваща неразделна част от ВПРЗ. Направила е извод, че липсата на утвърдени по съответния ред показатели или критерии за определяне на индивидуалното допълнително трудово възнаграждение по клинични пътеки води до прилагане на принципа за еднаквост в заплащането на това възнаграждение, като най-обективният критерий е броят на отработените дни в месеца и е най-обективен по отношение на всички служители. С оглед отговора на въпроса, фактите по делото, ангажираните доказателства и данните от съдебно-счетоводните експертизи предявеният иск е основателен. При положение, че работата по “клинични пътеки” се възнаграждава според извършената работа, то в тежест на работодателя е да докаже, че работникът е извършил работата си некачествено и по-малко по количество, различно от останалите работници. В настоящия случай това не е сторено, като работодателят не е дал достъп на експертизата до документацията, удостоверяваща работата по клинични пътеки, както на работника, така и на останалите работещи в съответното отделение, за да се установи приносът на ищеца. В случая е без значение субективното мнение на началникът на отделение. Решаващ е реалния принос към общия доход на отделението с оглед количеството и качеството на извършената диагностична лечебна дейност. Работодателят не е доказал този факт, основавайки се на Закона за защита на личните данни. Липсата на точен механизъм за определяне на индивидуалното възнаграждение за работа по клинични пътеки по представената и от двете страни методика/чл.3/ не е основание работодателят да не изпълни задължението си за доказване на причината за по-малко изплатената сума на ищеца за процесния период. Поради това формирането на претендираното възнаграждение не следва да се извършва по субективна преценка от страна на прекия ръководител. Изложеното налага извод за неоснователност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – в сила при условията на чл.293 ал.1 ГПК. С оглед направеното искане от страна на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящото производство, съдът намира, че такива не се следват, тъй като доказателствата за извършването им не са представени – липсват данни за такива в договора за правна защита и съдействие. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд,състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 46/03.06.2013 г.,постановено по гр.д.№ 78/2013 г. по описа на Търговищки окръжен съд. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К. Д. М. за присъждане на разноски за касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: Членове: