Р Е Ш Е Н И Е № 50047 София, 26.04.2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Търговска колегия, I търговско отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти април, през две хиляди и двадесет и трета година, в състав : Председател: Елеонора Чаначева Членове: Васил Христакиев Елена Арнаучкова секретар:Ангел Йорданов след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 1927 по описа на ВКС за 2022г. и, за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.И. М. касационна жалба на ответника И. Б. Б. срещу решение № 7/07.01.2022г. по възз.т.д.№ 772/2021г. на АС - Пловдив.С него е отменено изцяло решение № 260268/17.06.2021г. по т.д.№ 652/2020г. на ОС - Пловдив и вместо него е постановено друго, с което по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на Е. Б. С. се признава за установено оспореното вземане на Е. Б. С. по отношение на И. Б. Б., произтичащо от запис на заповед от 04.11.2010г., за сумата 83 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението на 28.03.2017г. до окончателното изплащане на сумата, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист в заповедното производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 4468/2017г. на РС - Пловдив. В касационната жалба са релевирани доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното въззивно решение - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Касаторът оспорва изводите на въззивния съд, че за прилагането на законовата фикция на чл.422, ал.1 ГПК, съгласно която искът по чл.422 ГПК се смята за предявен от датата на подаване на заявлението, е достатъчно само да е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, като е без правно значение бездействието на кредитора в периода след получаване на изпълнителния титул до неговото привеждане в изпълнение - 3 години и 5 месеца.Поддържа, че тези изводи на въззивния съд са извършени в противоречие с решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г., II т.о. Касаторът оспорва и изводите на въззивния съд за невъвеждане на каузални отношения, предвид въведените от ищеца твърдения в ДИМ, че основанието за издаване на процесния запис на заповед е новирането на стари задължения по предходни менителници, и изводите на първоинстанционния съд за издаване на процесния запис на заповед с цел обезпечаване на неформален договор за заем за сумата 83 000лв.Искането е за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. С постановеното по делото определение № 50070/02.02.2023г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основанието по т.1, предл. 2 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с постановеното по чл.290 ГПК решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г., II т.о., по следния правен въпрос: При спазен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, бездействието на кредитора за предприемане на изпълнение незабавно, респективно в разумен срок от издаването, респективно получаването, на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителния лист има ли правно значение за прекъсване на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно чл.422, ал.1 ГПК? В подадения чрез адв.Я. Р. писмен отговор ответникът по касация Е. Б. С. оспорва касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски.В откритото съдебно заседание пълномощникът му адв.Б. Д. релевира довод, че давността за процесното вземане е прекъсната с предявяване на иска по чл.135 ЗЗД, по който е образувано гр.д.№ 1758/2017г. на ОС - Пловдив, и давността е спряла да тече по време на процеса, в който е постановено и е влязло в сила решение, с което искът по чл.135 ЗЗД е уважен. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел за незаконосъобразни, като противоречащи на императивните правни норми на чл. 422, ал.1 от ГПК и чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, решаващите правни изводи на първоинстанционния съд за погасяване по давност на процесното вземане.Приел е, че за прилагане на законовата фикция на чл. 422, ал.1 от ГПК, съгласно която искът се смята за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, е достатъчно искът по чл.422 ГПК да е предявен в срока по чл. 415, ал.4 от ГПК, което изискване в случая е спазено.Счел е, че при заповедно производство по чл.417 ГПК е без правно значение за приложението на чл.422, ал.1 ГПК периодът от време, изтекъл между подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и предявяване на исковата молба.В тази връзка въззивният съд е приел, че нормата на чл. 422, ал.1 от ГПК, както и нормите на ЗЗД относно прекъсване и спиране на давността са императивни и следва да бъдат прилагани в точния им смисъл, като те не съдържат предпоставки, даващи основание да се тълкуват във връзка с това дали искът е предявен в разумен срок.Посочил е, че понятието „разумен срок“ е от субективен характер, а материалноправните последици от предявяването на иск, каквато последица е и прекъсването на давността, са законово установени и зачитането им не може да бъде предопределено от субективни преценки, каквито не са заложени в закона.Отчел е постановеното по чл.290 ГПК решение № 118/12.12.2019г. по т.д.№ 2288/2018г., ІІ т.о., но е приел, че то не представлява задължителна съдебна практика.Изведени са решаващи мотиви, че погасителната давност за оспореното вземане в заповедното производство е прекъсната, на осн.чл.422, ал.1 ГПК, на датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.417 ГПК- 28.03.2017г., и давността е спряла да тече по време на висящността на производството по чл.422 ГПК.Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ.Изложил е съображения, че той не е опорочен от попълването от ищеца чрез полагане на мокър печат на реквизитите „място на плащане“ и „място на издаване“, тъй като законът не въвежда ограничения по отношение изписването на реквизитите на записа на заповед (ръкописно, печатно, чрез печат и т.н.).Счел е за недоказано възражението, че записът на заповед не е подписан от ответника, с оглед установеното от заключението на графологичната експертиза по делото, че подписът след издател е положен от ответника, който е изписал и ръкописната част на документа, както и, че няма реквизити, написани от ищеца.Наред с това, е приел, че няма законова пречка ръкописният текст на записа на заповед да е изписан от друго лице, различно от неговия издател. За недоказано е прието и възражението, че ответникът е подписал бланков запис на заповед, в който не е отразена сума за плащане, с оглед установеното от заключението на графологичната експертиза, че сумата 83 000лв. е ръкописно изписана от самия ответник цифром и словом, като това се отнася и за датата на издаване, имената на поемателя и датата на падежа на задължението.По отношение на годината в датата на падежа въззивният съд е приел въз основа на заключението на графологичната експертиза, че тя е изписана от ответника в момента на изписването на целия ръкописен текст и подписването на документа. По отношение на изписаните чрез мокър печат реквизити „място на издаване“ и „ място на плащане“ решаващият състав е установил, че те са положени в момента на подписване на документа, като е приел, че печатът е бил изготвен и използван с цел да се спести време.За да приеме, че е недължимо изследване и произнасяне по въпроса налице ли са каузални правоотношения, обезпечени с процесния запис на заповед, въззивният съд е приел, че нито ищецът, нито ответникът са въвели твърдения или възражения за конкретна каузална сделка, като са твърде общи както направените твърдения в т.3 от ДИМ за издаване на процесния запис на заповед за новиране на неплатени задължения по издадени от ответника в предишни години по-стари записи на заповед с настъпили падежи, така и релевираното възражение в отговора на исковата молба за непосочване от ищеца на каузална сделка, обезпечена с издаването на процесния запис на заповед. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Отговорът му произтича от решение № 118/12.12.2019 г. на ВКС по т.д.№ 2288/2018г., ІІ т.о., което се споделя напълно от настоящия състав.В него се приема, че при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК възниква само, ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора. Ето защо, следва да бъде даден следният отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване: Има правно значение за прекъсване на давността, считано от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съгласно чл.422, ал.1 ГПК, бездействието на кредитора за предприемане на изпълнение незабавно, респективно в разумен срок от издаването, респективно получаването, на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителния лист, независимо от спазването на срока по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК. По същество: По делото е установено от фактическа страна, че ищецът е подал на 28.03.2017г.заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК против ответника за парично вземане за сумата 83 000лв., произтичащо от издадения от ответника на 14.11.2010г.запис на заповед, с падеж 30.03.2014г.Установено е, че по подаденото от ищеца заявление по чл.417 ГПК е образувано ч.гр.д.№ 4468/2017г. на ПРС и на 30.03.2017г. е издаден изпълнителен лист, който е получен от ищеца на 06.04.2017г., но е представен с молба от 21.08.2020г.( л.358 по изп.д.№ 1050/2019г. на ЧСИ П.И.), с правно основание чл.426 ГПК, с искане за присъединяване по изп.д.№ 1050/2019г. на ЧСИ П.И. или 3 години 4 месеца и 15 дни след получаването му. По делото е установено, че поканата за доброволно изпълнение, ведно с копие от издадения изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 4468/2017г. на ПРС, са връчени на ответника на 31.08.2020г.( л.375 по изп.д.), който е подал възражение по чл.414 ГПК на 14.09.2020г.( л.17 по ч.гр.д.№ 4468/2017г. на ПРС), исковата молба, с която е предявен искът по чл.422 ГПК, е подадена на 09.10.2020г., а в подадения в срока по чл. 367 ГПК отговор на ИМ е релевирано от ответника възражение за погасителна давност. При тези данни настоящият състав намира, че е налице бездействие на ищеца-кредитор за предприемане на изпълнение в разумен срок – в продължение на 3 години 4 месеца и 15 дни или в срок, който е дори по-продължителен от срока за погасяване по давност на процесното вземане, произтичащо от запис на заповед, за което не се твърдят и установяват извинителни причини. С оглед на отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, изводът на въззивния съд за неоснователност на релевираното възражение за погасителна давност е неправилен.Бездействието на ищеца за предприемане на изпълнение в разумен срок след издаване на изпълнителния лист е факт с правно значение, който следва да бъде съобразен.Съобразяването на този правно-релевантен факт обосновава извод, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК не е прекъснало тригодишната, съгласно чл. 531, ал.1 ТЗ, погасителна давност относно произтичащото от издадения от ответника запис на заповед.Налага се извод, че давността за вземането е изтекла на 30.03.2017г., преди предявяване на иска по чл.422 ГПК, което обуславя основателността на релевираното възражение за погасителна давност. Релевираният за първи път в касационното производство от ответника по касация довод за прекъсване на давността с предявяване на иска по чл.135 ЗЗД против ответника е преклудиран.Дори и да беше своевременно въведен, доводът е неоснователен.В мотивите към т.1 на ТР № е прието, че правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на производството по чл.135 ЗЗД единствено, когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането.Тъй като в случая не се твърди и от данните по делото не се установява, че предявеният от касатора против ответника иск, с правно основание чл.135 ЗЗД, по който е образувано гр.д.№ 1758/2017г., е обективно съединен с иск за процесното вземане, същото не е в предмета на воденото между страните производство по чл.135 ЗЗД.Ето защо, предявяването и успешното провеждане на предявения от ищеца против ответника иск по чл.135 ЗЗД не е прекъснало давността за процесното вземане. С оглед изложеното, обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на закона и необосновано, и следва да бъде отменено, вкл. в частта за разноските. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови процесуални действия, по същество следва да бъде постановено отхвърляне на иска. С оглед на този резултат ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати направените от касатора разноски за ДТ в касационната инстанция в общ размер 1690лв., а на адв.И. М., на осн.чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на касатора за процесуално представителство в размер на 3020лв. за всяка една от въззивната и касационната инстанции или адвокатско възнаграждение в общ размер 6040лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: Р Е Ш И : Отменя изцяло решение № 7/07.01.2022г. по възз.т.д.№ 772/2021г. на АС - Пловдив, включително в частта за разноските, и вместо него постановява: Отхвърля предявения по реда на чл.422 ГПК иск от Е. Б. С. за признаване за установено на оспореното му вземане по отношение на И. Б. Б., произтичащо от запис на заповед от 14.11.2010г., за сумата 83 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 28.03.2017г. до окончателното изплащане на сумата, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист в заповедното производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 4468/2017г. на РС – Пловдив, поради погасяване по давност на вземането. Осъжда Е. Б. С. да заплати на И. Б. Б. направените разноски за ДТ в касационната инстанция в общ размер 1690лв. (хиляда шестстотин и деветдесет лева). Осъжда Е. Б. С. да заплати на адв.И. М., на осн.чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение за предоставената на И. Б. Б. безплатна правна помощ за процесуално представителство във въззивната и касационната инстанции в общ размер 6040лв.(шест хиляди и четиридесет лева). Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: