Р Е Ш Е Н И Е № 47 София, 19 март 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 2415/2014 година. Касационното производство е образувано по жалба от защитниците на подсъдимия В. Г. П. против решение № 369 от 22.10.2013год. по внохд № 621/2013год. по описа на Софийския апелативен съд. В нея се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон по повод осъждането му за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б.”б”, във вр. чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК. На критика е подложена дейността на съдилищата по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, която според защитата не отговаря на изискванията на процесуалния закон, което е довело до изграждане на неправилно вътрешно убеждение за доказаност на обвинението, а като последица-до незаконосъобразност на постановените съдебни актове, с които е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия. Излага се довода, че поради поведението на пострадалата подсъдимият обективно е нямал възможност да предотврати настъпилото пътнотранспортно произшествие. Прави се искане, поради несъставомерност на деянието въззивния акт да се отмени и подсъдимия да бъде оправдан по обвинението, за което е признат за виновен и осъден. При условията на алтернативност се поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане, при което да се отстранят допуснатите съществени процесуални нарушения, с които е ограничено правото му на защита, или за изменяване на обжалваното решение като явно несправедливо и определянето на друг вид наказание при условията на чл. 55 от НК-пробация. От повереника на частните обвинители К. Б. Т. и М. Б. Й. е постъпило аргументирано писмено възражение срещу жалбата на касатора, в което са развити подробни доводи, защо считат, че тя е неоснователна и молят въззивното решение като правилно и законосъобразно да се остави в сила. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения, а повереникът на частните обвинители -възражението си срещу нея. Прокурорът от ВКП излага становище, че жалбата на касатора е неоснователна и следва да се остави без уважение поради липсата на релевираните основания за отмяна или изменяване на обжалвания съдебен акт. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 77 от 06.03.2012год. по нохд № 3735/2012год. на Софийски градски съд подсъдимият В. Г. П. е признат за виновен в това, че на 21.01.2012год. около 18.30 часа в [населено място], на [улица], с посока на движение от [улица]към [улица], при управление на МПС-л.а.м."модел" „марка”, с ДК [рег.номер на МПС] , в района на спирка за градски транспорт № 0002 "училище", нарушил разпоредбите на чл. 116 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходката В. К. Т., поради което и на основание чл. 343, ал. 1,б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от пет години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил П. от право да управлява МПС за срок от три години. В тежест на подсъдимия е присъдено заплащане на направените по делото съдебни разноски. С обжалваното решение Софийският апелативен съд е изменил присъдата и в рамките на приетите от първоинстанционния съд фактически положения е преквалифицирал деянието на подсъдимия по чл. 343а, ал. 1, б.”б”, във вр. чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, оправдал го е по обвинението да е нарушил чл. 116 от ЗДвП, намалил е наложените му наказания „лишаване от свобода” и „лишаване от право да управлява МПС” на една година, както и определения на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпитателен срок от пет на три години. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира жалбата за неоснователна. От материалите по делото е видно, че разследващият орган е установил наследниците на пострадалата-К. Б. Т. и М. Б. Й., снел е самоличността им и като е разяснил процесуалните им права ги е разпитал като свидетели и им е предявил разследването в присъствието на редовно упълномощения от тях повереник. В съдебното производство по нохд № 3735/2012год. на Софийския градски съд пострадалите К. Б. Т. и М. Б. Й. са придобили правото да участват като страна в качеството на частни обвинители по чл. 52 от НПК и след надлежно тяхно писмено искане, на основание чл. 271, ал. 6 от НПК са конституирани в това им качество, а адв. Б. като техен повереник. След като е изслушал становищата на всички страни по делото, съдът е дал ход на съдебното следствие. От изложеното е видно, че първата решаваща по фактите съдебна инстанция е спазила процесуалните изисквания за конституирането на частните обвинители като страна в съдебното производство и им е дала възможността реално да упражнят правата си в това им качество, поради което доводът на защитата на касатора, че с това е утежнено положението на подсъдимия, защото се е защитавал срещу още една страна срещу него поддържаща обвинението, е неоснователен. По основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в жалбата се излага и оплакване за липсата или превратен анализ от решаващите по фактите съдилища на доказателства по делото, поради което без адекватна оценка е останало поведението на пострадалата, което вижда като единствена причина за настъпилото пътнотранспортно произшествие с фаталното й увреждане. В тази насока защитата съзира необсъдени противоречия между заключенията на изготвените във фазата на досъдебното производство автотехническа и комплексна медико-автотехническа експертизи и допълнителната автотехническа експертиза назначена в хода на съдебното следствие и приобщена към доказателствената съвкупност от първоинстанционния съд по въпросите за отстоянието на лекия автомобил от мястото на удара, когато пострадалата е можело да бъде възприета от подсъдимия като опасност за движението; за опасната зона на спиране от този момент на превозното средство и за останалите параметри, при които ударът е бил непредотвратим.Това възражение е неоснователно. Видно от мотивите на присъдата, съобразно задълженията си по чл. 305, ал. 3 от НПК съдът обстойно е обсъдил заключенията на посочените експертизи и на последната от тях, според която при скорост от 50км/ч. на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, при отстояние от около 34м. от мястото на удара, когато пешеходката е навлязла на пътното платно в осветения ляв сектор пред автомобила на около 35-40 метра от „късите” фарове и когато е могла да бъде възприета като опасност и при варианта на движение на пешеходката при „бърз ход”, ударът е бил непредотвратим. Това заключение съдът не е възприел, за което подробно и аргументирано е изложил съображения на основание чл. 154, ал. 2 от НПК, /стр. 6-10 от мотивите към присъдата/ като е дал вяра на заключенията на експертите от досъдебното производство по същите въпроси от съществено значение за разкриване обективната истина по делото и относими към предмета по чл. 102 от НПК. Съдът е кредитирал заключението на комплексната медико-автотехническа експертиза от досъдебното производство, която на базата на показатели от обективно естество, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие-за състоянието на пътния участък и осветеността му от уличното осветление, за техническото състояние на автомобила на подсъдимия и повредите по него в резултат на удара с пешеходката, на получените от пострадалата тежки телесни увреждания довели до смъртта й, обясненията на подсъдимия и показанията на очевидеца на произшествието-свидетелят А. Н. А., е дала заключение за предотвратимост на удара от техническа гледна точка. В тези си изводи експертите се позовали на базата на установените от събраните доказателства за мястото на произшествието/в лентата за движение на подсъдимия/ и величините за: скорост на движение на автомобила от около 40км/час; осветеност на пътното платно пред автомобила от фаровете от около 45метра, в които рамки подсъдимият е могъл да възприеме от около 29.39м пресичащата уличното платно със средна скорост от 4,9км/ч. при бърз ход за нейната възрастова група и отляво-надясно за посоката му на движение като опасност за движението пострадала и за възможността П. своевременно да предприеме мерки за спиране на управляваното МПС, за да предотврати настъпилия с нея удар, защото в създалата се ситуация опасната зона за спиране на автомобила е била около 27.35м., която е по-малка от зоната на осветеност на пътния участък пред него. Първата съдебна инстанция е съобразила доказателствата и доказателствените средства по делото според действителното им съдържание, няма игнорирани или превратно ценени и е извела фактическите си изводи при спазване на правилата на формалната и житейска логика. Или, упрекът на жалбоподателя за дефекти в аналитичната дейност на съда по извличане на правно релевантните на предмета на доказването факти, е неоснователен. Деянието и авторството са доказани въз основа на цялостната оценка на събраните по делото фактически данни. Проверката и оценката им съответства на изискванията на чл. 107 НПК. Отговаряйки и на възраженията на защитата срещу присъдата по довода за несъставомерност на деянието, въззивният съд в пълнота е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което ВКС не намира за налично касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Няма основание да се счита, че във фактически план обстоятелствата, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на участниците в ПТП, са били недостатъчно пълно и обективно изяснени. Извършената процесуална работа от двете инстанции по събиране и проверка на доказателствата сочи за изпълнение на задълженията им в тази връзка. Началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. Пешеходката е вървяла отляво-надясно спрямо посоката на движение на подсъдимия, пресякла е лентата за насрещно движение на уличното платно и е навлязла в лентата за движение на П., където, според неговите обяснения, я е възприел непосредствено преди удара. Обясненията на подсъдимия, освен като средство за защита, представляват и доказателствено средство, което следва да бъде ценено наред с останалите и относими към предмета на доказване факти. Нормата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП предписва задължението, че "Водачите са длъжни да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението". Разгледано по същество направеното оплакване за нарушение на закона също е неоснователно. Последователна и трайна е съдебната практика за това, че поначало, деянието на водача не може да се третира като случайно, когато опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране и ударът е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но не е сторил това. Задължение на водачите е по време на движение да възприемат всяка пътна ситуация и нейното логическо развитие, като вземат и съответните мерки за безопасност. Водачите, по принцип са длъжни да третират наличността на пешеходец върху платното за движение като възникнала опасност, защото не се намира на такова място, което правилата за движение му определят - а именно тротоара или банкета на пътя. Опасността за движението за водача възниква от момента на възприемане на пешеходеца на платното за движение и тя нараства до опасна ситуация с приближаването на превозното средство до него. От всичко изложено по-горе се извежда и неоснователността на възражението на защитника на подсъдимия, че е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Както вече беше посочено в конкретния случай, подсъдимият П. е могъл да предотврати удара, но сам се е поставил в невъзможност да го стори и не е направил всичко възможно, за да намали скоростта или да спре във всички случаи, когато възникне опасност за движението. Така подсъдимият сам, със своето поведение, се е поставил в невъзможност да действа адекватно, а това изключва и приложението на разпоредбата на чл. 15 НК. Въз основа на всичко изтъкнато по-горе и при установените по делото фактически положения, /които не подлежат на промяна от касационната инстанция/, двете решаващи по фактите съдилища са заключили, че е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между неизпълнението от страна на подсъдимия П. на задължението му като водач на МПС по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пешеходката В. К. Т.. Предвид на изтъкнатите съображения настоящият касационен състав намира, че е неоснователно оплакването от жалбоподателя за допуснато от съдилищата нарушение на закона, тъй като при установените на базата на събраните гласни и писмени доказателства, както и експертно заключение на възприетите автотехнически експертизи правилно и законосъобразно е ангажирана наказателната му отговорност по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 343а, ал. 1,б.”б”, във вр. чл. 343, ал. 1,б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Настоящият касационен състав не намира за основателно и оплакването на защитата за явна несправедливост на наказанието.Този довод се обосновава с твърдението за недооценяването на обстоятелствата, влияещи върху наказателната отговорност на подсъдимия, но това не се споделя от настоящия съдебен състав. От въззивното решение е видно, че съдът е изменил присъдата в санкционната й част като намалил определените на П. основно и кумулативно наказания на по една година, при приемане на превес на смекчаващите обстоятелства, а именно-добрите му характеристични данни, чистото му съдебно минало и това, че пострадалата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, като в нарушение на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП е пресичала пътното платно на неразрешено за това място и това, че като водач на МПС до този момент той не е санкциониран по административен ред. Така индивидуализирано, наказанието по размер е към минимума предвиден за престъплението, като същевременно съдът не е пропуснал да отчете като отегчаващо обстоятелство по чл. 54 от НК високата степен на обществена опасност на деянието, като е отговорил и защо не са налице условията за индивидуализиране на наказанието по чл. 55 от НК. Не са нарушени и правилата при приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. В конкретния случай подсъдимият е проявил груба небрежност при управление на МПС с неспазване на основно изискване на закона свързано с безопасността на движението по пътищата, още повече, че той е управлявал автомобила си в район в близост до автобусна спирка с интензивно движение на превозни средства и пешеходци, което е предполагало изострено внимание, очакване за възникване на внезапна опасност и готовност за своевременна реакция, за да се предотврати настъпването на нежелани общественоопасни последици. Изложените обстоятелства свързани с оценката на обществената опасност на деянието и дееца/включително и като водач на МПС/ и правилната преценка за съотношението на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, както на целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК и принципа за съответствие с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК се споделят изцяло от касационната инстанция, поради което и по оплакването за явна несправедливост касационната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 369 от 22.10.2013год. по внохд № 621/2013год. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: