2 2 Р Е Ш Е Н И Е №18 гр. София,04.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 27 януари, две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА и при участието на секретаря Ирена Велчева като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №32/14 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Община [населено място] срещу решение №332 от 13.10.2014 г. на Окръжен съд-Добрич по в.гр.д. №244/2014 г.. С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното, постановено на 21.02.2014 г. по гр. д. № 3277/2013 на РС-Добрич , с което е уважен частично установителен иск предявен по реда на чл.422 ГПК на [община] срещу ПК Н.”ВЪЗХОД-гр. Д. ” за дължимостта на основание чл.59 ЗЗД на сумата от 3 682,80 лева и искът е отхвърлен в тази част от въззивния съд, както и в частта, с която последният е потвърдил решението в отхвърлителната част до пълнопредявения размер от 15 746,76 лева. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор счита същата за неоснователна. С определение № 599 по настоящото дело от 29.102015 г. по реда на чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал1 т.1 ГПК по обуславящ изхода по спора правен въпрос : за предпоставките за прилагането на чл.59 ЗЗД, поради противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС-ППВС 1/79. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за присъждане на сумата от 15 746,76 лева –обезщетение за ползване от страна на ответната кооперация на собствения на общината –ищец терен на пл. „Свобода”-гр. Д. за месец април 2013 година. Съдебният състав е счел, че липсва основание за дължимостта на процесната сума на основание чл. 59 ЗЗД, доколкото между страните е налице изпълнителна сила като последица от влязло в сила съдебно решение по иск по чл.108 ЗС /Р №65/04.07.2007 г. по гр.д. № 187/2006 на РС-Добрич/, с което ответната кооперация е осъдена да предаде владението върху същия имот на [община] и последната е разполагала с възможност да влезе във владение на собствения си поземлен терен. Ето защо, като не е предприела предвидените от закона действия за осъществяване на въвод във владение, а е предпочела да търси пропуснати ползи от това, че общинският имот се ползва от ответника, общината е действала недобросъвестно, което възпрепятства основателността на претенцията по чл. 59 ЗЗД. По правния въпрос от значение за изхода по спора: Съгласно т.5 от ППВС №1 от 28.05.1979 г. по гр.д. №1/79 връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника не е причинна, т.е. едното да е следствие от другото, а се изразява в това, че и двете са последици от един и същи факт или от обща група правопораждащи факти. С оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване касационната жалба срещу обжалваното решение е частично основателна. По делото са събрани доказателства за това, че процесният имот, находящ се на площад „ Свобода” в [населено място] е общински, т.е. правото на собственост принадлежи на ищцовата община . Не се спори и че ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота и през процесния период-м.април 2013 г., въпреки че с решение №65/04.07.2007 г. по гр.д. № 187/2006 г. е бил осъден да предаде владението върху процесния терен на ищеца. Следователно като е упражнявал фактическата власт върху имота без да има основание за това, с което е спестил свои разходи за заплащане на реалната средна цена на която такъв имот се отдава под наем ответникът се е обогатил до размера на тази сума от получаването на която ищецът-собственик на вещта е обеднял, бидейки лишен от този доход. Това е и общият факт, който е обусловил обедняването на ищеца са сметка на ответника, който от своя страна е достатъчен, за да обоснове отговорността на ответника в хипотезата на чл.59 ЗЗД. Без никакво значение се явява обстоятелството, че ищецът при наличие на влязло в сила съдебно решение по иск по чл.108 ЗС за същия имот не е предприел принудителни действия по съдебно изпълнение за осъществяване на въвод във владение на имота. Последното представлява правна възможност за ищеца-собственик на процесния имот, но не и негово задължение, а освен това, това негово поведение е факт извън правопораждащия фактически състав на правото на обезщетяване за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.59 ЗЗД. С оглед изложеното и при положение,че този фактически състав е изпълнен по вече изложените съображения, то искът се явява основателен до размера на среднопазарния наем, който би могъл да се събере като граждански плодове на собствената на ищеца вещ за м.април 2013 г.. Според приетото от въззивната инстанция заключение на СТ , което е изготвено на база включваща и метода на пазарния аналог, размерът на обезщетението за неоснователно обогатяване е равен на средния пазарен наем, който би могъл да се събира като граждански плодове на процесния имот за периода м.април 2013 г. възлиза на 2 599 лева. С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното въззивно решение следва да се отмени в съответната част , ведно с потвърденото с тази част от първоинстанционното и ВКС следва да се произнесе по същество на спора като уважи като основателен иска по чл.422 ал.1 във връзка с чл.410 ГПК във връзка с чл.59 ЗЗД в частта до размера на 2 599 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-04.06.2013 г., а в останалата част да остави обжалваното решение в сила. По отношение на разноските : Ответникът по касация следва да заплати на касатора и разноските пред ВКС в размер, съобразно с уважената в това производство част от иска, за което е направено съответно искане и са представени доказателства за плащане в общ размер на 158 лева-държавна такса или в размер на 26,07 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 160 лева, съобразно Наредба №1 за мин. размер на адв. възнаграждение, съобразен с уважената част от иска. Касаторът дължи на ответната страна разноските, съгласно отхвърлената част, за което е направено съответно искане и са представени доказателства за плащане и списък по чл.80 ГПК за разноски в общ размер на 1848-лева- платено възнаграждение за адвокат или в размер на 1542,96 лева. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №332 от 13.10.2014 г. на Окръжен съд-Добрич по в.гр.д. №244/2014 г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът предявен по реда на чл.422 ГПК на [община] срещу ПК Н.”ВЪЗХОД-гр. Д. ” за признаване за установено дължимостта на сумата от 2 599 лева на основание чл.59 ЗЗД и искът е отхвърлен в тази част от въззивния съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК от [община] срещу ПК Н.”ВЪЗХОД-гр. Д. , че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 599 лева на основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-04.06.2013 г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение в останалата част. ОСЪЖДА ПК Н.”ВЪЗХОД-гр. Д. да заплати на [община] разноските пред настоящата инстанция в размер на 26,07 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 160 лева. ОСЪЖДА Община [населено място] да заплати на ПК Н.”ВЪЗХОД-гр. Д. разноските пред настоящата инстанция в размер на 1542,96 лева . Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.