Р Е Ш Е Н И Е № 135 гр.София, 20.11.2020г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Петя Шишкова в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора от ВКП Стелияна Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 407 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от частния обвинител М. С. В. чрез повереника й, срещу решение № 20 от 02.12.2020г., постановено по ВНОХД № 1072/19г. по описа на Софийски апелативен съд. С атакувания съдебен акт е потвърдена изцяло присъда от 03.06.2016г. по НОХД № 1005/14г. на Софийски градски съд. Подсъдимият Н. А. С. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, за това, че на 13.03.2012г. в [населено място], на [улица], в посока от[жк]към хотел „П.“ управлявал МПС – л.а. Марка „БМВ“, модел „318И“ с ДК [рег.номер на МПС] в нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на В. Д. В.. В жалбата се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Твърди се неправилно приложение на чл.15 от НК. Като съществени процесуални нарушения се сочат неизясняването на въпроса дали подсъдимият е спазвал безопасна дистанция, както и безкритичното възприемане на експертното заключение, ползващо като достоверни обясненията на подсъдимия. В съдебно заседание повереникът поддържа, че деянието не е случайно, че по време на управлението на МПС подсъдимият С. не е осигурил достатъчна странична дистанция, не е съобразил скоростта си с интензивността на движението, и не е наблюдавал всеобхватно пътното платно. Защитникът на подсъдимия намира жалбата за неоснователна. Твърди, че съдът е съобразил изцяло задължителната съдебна практика по въпросите на случайното деяние, че е изследвал подробно, както скоростта, така и дистанцията, поддържани от подсъдимия преди произшествието. Относно достоверността на обясненията му, изтъква, че те са проверени надлежно с помощта на огледния протокол, автотехническата и съдебномедицинската експертиза. Счита, че наклонът на терена е несъществен и не е разкривал видимост към заобикалянето от страна на автомобилите в колоната. Представителят на ВКП изразява становище, че решението следва да бъде оставено в сила. Самият подсъдим моли жалбата да бъде отхвърлена. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Преценката за правилно приложение на материалния закон е относима само към конкретна, установена по надлежния ред фактическа обстановка, поради което приоритетно следва да се разгледат оплакванията за неизяснени или неточно изяснени обстоятелства, включени в предмета на доказване. От решаващо значение за правилното решаване на делото са заключенията на автотехническите и комплексните автомехнически и съдебно-медицински експертизи. С касационната жалба съдът е упрекнат, че е дал вяра на заключенията на вещите лица, определени като неточни и пристрастни, поради ползване на изходни данни, съдържащи се само в обясненията на подсъдимия. Действително, съдът е приел за установено, че пред подсъдимия се е движел друг автомобил, който скривал видимостта му към пострадалия, и е кредитирал експертните заключения, работили с такъв механизъм на настъпване на произшествието, но при изясняването на това обстоятелство не са допуснати процесуални нарушения. Изчерпани са всички процесуални възможности за проверка на тази част от обясненията на С.. В жалбата не се сочат относими доказателства и доказателствени средства, които предходните инстанции са пропуснали да съберат и проверят. Разпитани са многобройни свидетели, преминали по време, преди и след катастрофата в двете посоки на същия пътен участък, но не е установен очевидец на удара. Въпреки това, показанията им са еднопосочни и категорични, че движението е било интензивно, което прави обясненията на С. напълно достоверни. Неговата позиция е останала последователна от момента в който е съобщил какво се е случило на първия, притекъл се на помощ свидетел, и в хода на цялото наказателното производство. Няма доказателствени източници, които да я опровергават. Доколкото се възразява срещу приложението на чл.15 от НК, настоящият съдебен състав намира за необходимо да систематизира изяснените по делото и неоспорени фактически обстоятелства в контекста на утвърдените в теорията и практиката принципни положения. Авариралият автомобил с откъсната задна лява гума в активната лента за движение на булевард, с разрешено движение със скорост до 80км/ч. и стоящия до задната му част водач, за останалите водачи, управляващи по същото пътно платно, включително и за подсъдимия, представлява внезапно възникнала непредвидима опасност за движението. Задължението на подсъдимия по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП е да реагира със спиране. Произшествието е настъпило, защото разстоянието не е било достатъчно, за да е технически възможно превозното средство да спре. Случайно е деянието, при което ударът е настъпил в опасната зона, освен ако водачът, нарушавайки правилата за движение, сам не се е поставил в невъзможност да спре. Именно последната хипотеза е налице според жалбоподателя. Той разглежда като възможни две конкретни нарушения, довели до непредотвратимост на удара, в момента, когато С. е възприел опасността. Първото е липса на внимание по отношение на пътната обстановка. Опасната зона се измерва според местоположението на превозното средство в момента, в който водачът обективно е могъл да възприеме възникването на опасността. Според касаторът водачът С. е могъл и е бил длъжен да забележи, че колоната от автомобили променя посоката си на движение, като преминава в лявата лента, което предполага наличие на препятствие в средната лента. Вместо да реагира още при маневрата на движещите се напред превозни средства, той е предприел спиране едва когато водачът непосредствено пред него е завил. Преди всичко следва да се отбележи, че данните за бавно заобикаляне на колона от автомобили се отнасят към времето след катастрофата. Пътната ситуация тогава е била различна, забавянето и затруднението значително по-осезаеми, поради факта, че отворена за движение е останала само бус-лентата, докато преди това се е ползвала и лявата лента. Инстанциите по фактите са изследвали подробно въпроса дали в пътната обстановка са били налице елементи, които водачът С. е могъл да възприеме в по-ранен момент, и които би следвало да отчете като предупреждение за опасност. С помощта на експерти са проверили как наклонът на пътя влияе върху видимостта и са изяснили, че евентуална възможност да забележи светлините на авариралия автомобил, изпълнявайки задължението си за всеобхватно наблюдение на обстановката, подсъдимият е имал, когато се е намирал на разстояние от около 400м. Преценката, че тогава за него не е възникнало задължение за намаляване на скоростта е правилна, тъй като обективно не е било възможно да отличи дали автомобилът е спрял или се движи, а отдалечеността му е позволявала да продължи движението си на разстояние четирикратно превишаващо опасната зона, без да застраши никого. Второто твърдяно нарушение е несъобразяване на скоростта на движение с необходимостта за осигуряване на достатъчна дистанция. Това нарушение е въведено като факт още с обвинителния акт, където е посочено, че една от причините за произшествието е неспазване на необходимата дистанция от 40м. с предния автомобил. Първоинстанционният съд е изпълнил процесуалното си задължение да провери това твърдение. Твърдението, съдържащо се касационната жалба, че безопасната дистанция е 87,3м. се основава на погрешно тълкуване на съдебната практика и на недобро разбиране на мотивите на атакуваното решение. Действително безопасната дистанция не може да бъде по-малка от опасната зона за спиране, но когато тя се определя като разстояние между два последователно движещи се автомобила, а не като разстояние между втория от тях и друг неподвижен участник в движението. По делото е безспорно установено, че безопасната дистанция, определена по технически път е по-малка от посочената в обвинителния акт /около 30м./, но дори и при дистанция от около 40м., разстоянието между автомобила на С. и пострадалия В., в момента, в който движещият се пред подсъдимия водач е завил на дясно, не е превишавало опасната зона за спиране. Липсва процесуална възможност за установяване какво точно е била дистанцията в конкретния случай. Единствено подсъдимият би могъл да предостави информация за нея, но субективните му възприятия са неточни. Изводът, който следва е, че произшествието би настъпило и при спазване на безопасна дистанция от страна на С., т.е. дори той да е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП, и да не е съобразил скоростта на движение с разстоянието до движещия пред него автомобил, деянието също би било несъставомерно, тъй като причинна връзка между това нарушение и вредоносния резултат не би съществувала. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 20 от 02.12.2020г., постановено по ВНОХД № 1072/19г. на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.