14 Р Е Ш Е Н И Е № 124 София, 05 юли 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 321 /2017 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, депозирана от защитника на подсъдимия В. Т. К., и по жалба на частните обвинители и граждански ищци Н. И. М. и С. Д. М., против въззивно решение № 336 от 30.12.2016 г., постановено по ВНОХД № 418/2016 г. от Апелативен съд - Пловдив. Жалбата на защитника на подсъдимия се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. С доводите, представени в подкрепа на първото от касационните основания, се оспорват изводите за наличие на „предумисъл”, след което се дава собствена оценка на доказателствата и доказателствените средства, съпроводена с пространни цитати от решението на предходната инстанция, изтъкват се неизяснени според касатора обстоятелства. Възражението за съществени нарушения на процесуалните правила съдържа твърдения, че предходните инстанции са подходили формално към изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК, не са спазили изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Твърди се, че във въззивното решение няма отговор на доводите на защитата, както и че са налице редица нарушения при извършване на действията - „оглед, изземване на веществени доказателства и други”. Определеното наказание се счита несъответно на степента на обществената опасност на деянието и дееца. Декларативно се оспорва и гражданската част на съдебните актове. Отправени са алтернативни искания – за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на повереника на частните обвинители и граждански ищци Н. М. и С. М. се поддържа, че наложеното наказание от деветнадесет години лишаване от свобода е несъразмерно леко. Иска се настоящата инстанция да отмени съдебните актове и да наложи на подсъдимия наказание „доживотен затвор”. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият К. и неговият защитник поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея и оспорват тази, подадена от частното обвинение. Гражданските ищци и частни обвинители Н. М. и С. М. не се явяват, редовно призовани. Жалбата се поддържа от повереник, който изразява и становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение, че решението следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : I. С присъда № 108/11.12.2015 г., постановена по НОХД № 148/2014 г., Окръжният съд - Пловдив признал подсъдимия В. Т. К. за виновен в това, че на 12/13. 06.2013 г. умишлено умъртвил С. Н. М., като убийството е извършено предумишлено, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т. 9 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 54 от НК му наложил наказание деветнадесет години лишаване от свобода. Подсъдимият К. е осъден да заплати на Н. М. и С. М. сумата от по 300 000 лева, представляващи обезщетения за претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди, ведно със законната лихва. В останалата част до предявения размер от по 500 000 лева исковете са отхвърлени. С атакуваното сега въззивно решение присъдата е потвърдена. II. По жалбата на подсъдимия К.. С оглед съдържанието на същата се налага да се направят известни уточнения, очертаващи рамките на касационната проверка. Необосноваността, не е касационно основание, поради което твърденията, че доказателствата не подкрепят фактическите изводи на съда, не могат да бъдат обсъждани. Освен това, касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и когато касаторът се позовава на това основание, проверката се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. Ето защо част от наведените доводи в жалбата, нарочно обособени в раздел „нарушение на закона”, следва да се разгледат в рамките на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Независимо от начина, по който са формулирани оплакванията в жалбата, могат да се изведат действителните причини за недоволството, доколкото се съдържат твърдения за допуснати нарушения при проверката и анализа на доказателствения материал, незаконосъобразен отказ на доказателствени искания, както и за нарушения на принципните норми на чл. 14, чл. 107, ал.5 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Проверката на доказателствената дейност на предходните инстанции не сочи на допуснати процесуални нарушения, налагащи отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане. Първостепенният съд е направил обстоен анализ на всички доказателствени източници и експертни мнения, обсъдил ги е детайлно, а оценъчната дейност не страда от процесуални пороци. Доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, като са изложени убедителни съображения във връзка с кредитирането им. Въззивната инстанция, изпълнявайки задължението си да провери правилността на невлязлата в сила присъда, е утвърдила доказателствената дейност на окръжния съд и е констатирала доказателствената обоснованост на фактическите изводи. Несъмнено е установено по делото, че подсъдимият К. последен е общувал с пострадалата М., че двамата са отишли в района на канала и че в негово присъствие тя се е озовала във водите на канала. Основният спорен въпрос по делото е бил къде и как пострадалата е попаднала във водите на водното съоръжение. Версията на подсъдимия, съдържаща се в обясненията му, че падането на пострадалата във водите на канала е инцидент, недължащ се на неговото поведение, както и че това се е случило в близост до автомобилна гума на брега при първоначалните му обяснения, съответно срещу сградата, съобразно заявеното в съдебното заседание, тоест на място, различно от това където е намерен нейният труп, е била предмет на обстойна проверка и аргументирано отхвърлена. Обясненията на подсъдимия не са „тотално игнорирани”, както се твърди в жалбата, а опровергани по убедителен и несъмнен начин. Компрометирането на поддържаната от подсъдимия теза се дължи на несъвместимостта й с останалите данни от доказателствената съвкупност, резултатите от проведения следствен експеримент и заключенията на комплексната съдебномедицинска и физическа експертиза и на допълнителната такава. Пространното оспорване в жалбата, че следственият експеримент, следвало да се извърши по друг начин, а не от водолаз, който бил с различно тегло от пострадалата очевидно не държи сметка за същността на този способ на доказване. Както е известно, следственият експеримент е процесуална дейност, която се състои във възпроизвеждане на обстановката или отделни обстоятелства на изследваното събитие и извършване на необходимите опитни действия с цел да се проверят и уточнят някои данни, получени от разпит на обвиняем, свидетел или от друго действие по разследването. При извършването на следствения експеримент няма как да се постигне пълно тъждество между възпроизведените и реално настъпилите обстоятелства. Необходимо е, разбира се, най- голямо сходство между тези обстоятелства, за да се осигури доказателствената сила на следствения експеримент. По конкретното дело провеждането на следствения експеримент е свързан с проверка на обясненията на подсъдимия. Опитните действия са извършени не само при участието на водолаз (чието телесно тегло не е драстично различно от това на пострадалата), а и с други предмети, но резултатът не е бил различен. Вещите лица при разпита им в съдебното заседание по повод зададените от защитата въпроси са дали категоричен отговор, че опитните действия еднозначно сочат, че независимо от масата на тялото (телата) траекторията на движение е идентична и е предопределена от посоката на водата, идваща от канала. На следващо място, съобразно данните по делото, по експертен път е изяснено, че при падане на пострадалата във водите на канала и от двете посочени от подсъдимия места на брега тялото й не би се установило там където е намерено, както и че по същото би имало много по –тежки увреждания от констатираните. Обсъждането на всички данни по делото в тяхната взаимовръзка са дали основание на съда да приеме, че описаният от подсъдимия механизъм на попадане на пострадалата във водата на канала е невъзможен. Противно на заявеното в жалбата, съдебните инстанции са обсъдили травматичните увреждания по тялото на пострадалата и са възприели изводите на експертите, които изключват те да са получени след падането й във водата и от удари на тялото в камъните по канала по време на неговото движение до настъпване на смъртта. Обосновано са интерпретирани от съдебните инстанции цитираните експертизи, които на базата на медицинските находки са дали заключение, че удавянето на пострадалата е настъпило за кратко време, което може да се получи, ако тя е попаднала във водата в състояние да не може да се съпротивлява, за да се предпази от удавяне. Все във връзка с този механизъм са обсъдени и травматичните увреждания по главата на пострадалата (констатираните кръвонасядания по меките черепни покривки), получени от удар или притискане с или върху твърд тъп предмет, които причиняват сътресение на мозъка със зашеметяване. Отдадено е дължимото доказателствено значение на обстоятелствата, че при установеното ниво на водата на мястото, където е открит трупа, не може да настъпи удавяне, ако пострадалата не е била в такова състояние, че посоченото място е бряг, до който има достъп, включително и с МПС на около 10-15 метра (виж, протокол за оглед, показания на свидетеля Й. Д.), както и че при извършеното претърсване на стаята, обитавана от подсъдимия, са открити влажни дрехи. Обсъждайки всички тези обстоятелства, съдебните инстанции са успели да пресъздадат в мотивите си механизма на извършеното деяние без да допускат превратност или логически грешки при доказателствения анализ. Твърдението в жалбата, че обстоятелствата по делото са останали неизяснени, поради отказа на съда да назначи повторна комплексна съдебномедицинска и физична експертиза, е неубедително. Така формулираното оспорване очевидно не държи сметка за отправеното искане от защитата пред въззивния съд и конкретните въпроси, съдържащи се в него – да се установи дълбочината на водата в канала и състоянието на дъното му, както и дали смъртта на пострадалата е настъпила бързо и в зависимост от дълбочината на водата, където е паднала. Въззивният съд с определение, постановено в съдебното заседание на 17.10.2016 г., отхвърлил искането на защитата. Преценката за неговата неоснователност не е произволна. По делото е безспорно установено, че е извършена реконструкция на водния канал, поради което изследването на коритото (дъното) не би могло да даде информация за състоянието му към датата на деянието. Данни обаче за състоянието на канала и дълбочината на водата се съдържат в писмените доказателствени средства (виж напр. протокол за оглед, л. 98, т. 1 от ДП), които данни са били съобразявани от експертите при обосноваване на заключенията. Откритите при хистологичното изследване на белия дроб големи клетки, които излизат от стените между алвеолите в резултат на дразнене от навлязлата вода са обусловили извода, че удавянето е настъпило бързо, за кратко време. Ето защо с отказа да се назначи поисканата експертиза не се е достигнало до нарушаване на законовото изискване за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и до доказателствени непълноти. Поддържаните доводи, че в хода на досъдебното производство са допуснати „редица нарушения при извършване на огледи на МПС, мястото на падане и намиране на пострадалата в реката, изземването на веществени доказателства”, защото преобладаващата част от подписите в съставените протоколи не са на лицата, вписани в тях, са неоснователни. Така поддържаното възражение е лишено от конкретика, тъй като жалбоподателят се въздържа да посочи за кои лица става дума. По-важното в случая е друго. Още първата инстанция е разпитала поемните лица, които са удостоверили присъствието си при извършване на съответните действия, а при предявяване на протоколите са потвърдили факта на подписването им. Несъстоятелни са и твърденията в жалбата за липса на мотиви, тъй като в обстоятелствената част на решението не са отразени всички факти. Позоваването на чл. 305, ал. 3 от НПК е неуместно, тъй като текстът е относим за случаите, когато въззивната инстанция постановява нова присъда – арг. от чл. 339, ал. 3 от НПК. Принципно положение е, че мотивите на съдебния акт обективират вътрешното убеждение на съда. Върховният касационен съд нееднократно е посочвал, че когато мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи. Въззивният съд несъмнено дължи отговор на изложените в жалбата и/или протеста доводи, съдържащ основанията, поради които не ги възприема. В конкретния случай, окръжният съд е извършил задълбочен доказателствен анализ. Ясно е посочил каква оценка дава на доказателствата, средствата за тяхното установяване, на експертните заключения и какви изводи са формирани въз основа на кредитираната доказателствена съвкупност. При констатираните противоречия на доказателствените материали е изложил своите съображения защо едни от тях се приемат, а други отхвърлят. Въззивният съд е проверил доказателствената и оценъчна дейност на първата инстанция и като не е открил процесуални пороци, я е утвърдил. Доводите на защитата са получили съответен отговор в изложението на основанията, поради които втората инстанция се е солидаризирала с решаващите изводи на първостепенния съд. Конкретните възражения, изложени в подкрепа на въззивната жалба, за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон също са получили отговор, обособен в нарочна част на въззивното решение. При извършената касационна проверка се прави констатация за допусната непрецизност при изготвянето на въззивното решение, макар тази непрецизност да не е предмет на доводите, изложени в касационната жалба относно качеството на съдебния акт. В мотивите на проверяваното въззивно решение се съдържа кратък абзац (виж, л. 56 от делото, стр. 15 от решението), в който е споменато, че експертизите са изготвени от „специалисти, притежаващи знания в областта на данъчните отношения”. Присъствието на такъв абзац в решението несъмнено е нарушение, защото предметът на конкретното дело изключва обсъждане на „данъчни отношения”. По съществото си обаче то не е съществено, защото внимателният прочит на мотивите сочи, че те съдържат както пресъздаване на експертните изводи, приети по делото, така и съображения за тяхната пълнота, обоснованост и правилност. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че независимо от проявената непрецизност от въззивният съд, атакуваният съдебен акт отговаря на изискванията за обхват на неговото съдържание съгласно чл. 339 от НПК и не подлежи на отмяна на процесуално основание. Доводите, които следва да се отнесат към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, съдържат пресъздаване на принципните становища на доктрината и съдебната практика, разясняващи съдържанието на „предумисъла”. Сочи се, че приетата фактическа обстановка не кореспондира с доказателствата по делото, че е невъзможно за период от около четири часа подсъдимият да е изработил план за убийството, както и че поради силните чувства към пострадалата той не е склонен да извърши такова брутално убийство, присъщо за лица с психически проблеми. Предходните инстанции подробно са мотивирали становището си, че деянието съдържа всички елементи, характеризиращи състава по чл. 116, ал.1, т. 9 от НК, и то е резултат от надлежна оценъчна дейност на наличната доказателствена информация. Обсъдените доказателства и установените с тях факти, очертаващи хронологично поведението на подсъдимия, са обусловили извод за проявена обмисленост, целенасоченост и предварителна подготовка, нетипични за убийство, извършено при възникнал внезапен умисъл. По повод конкретното възражение, поддържано в жалбата, следва да се отбележи, че несъмнено между вземането на решение и самото извършване на убийството трябва да има известен период от време, който позволява на дееца да обмисли решението си спокойно и хладнокръвно. Продължителността на този период обаче не е абсолютен и определящ фактор за приемане, съответно изключване на предумисъла, към каквато теза насочват доводите в жалбата, коментирайки времеви отрязък от четири часа за „изработване на план”. Времето между осъществяване на действията, които разкриват белезите на вече взето решение (причакване на пострадалата пред дома й по начин, че да не бъде забелязан, мотивирането й да се качи в автомобила, избора на място на деянието, което е предварително известно на подсъдимия) и реализирането на изпълнителното деяние е достатъчно, за да се приеме, че е налице квалифицираният състав на предумишлено убийство. По отношение на другото възражение, свързано с правната квалификация, следва да се отбележи, че емоционалните чувства на подсъдимия към жертвата, както и желанието му да наложи запазване на отношенията между тях, не изключва наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал.1, т. 9 от НК. Както правилно е отбелязала още първата инстанция, нежеланието на пострадалата да удовлетвори очакванията на подсъдимия са формирали у него решение да действа само ако тя не се съгласи с подновяване на отношенията им. Тази алтернативност обаче не изключва „предумисъла”. Предварителният умисъл може да бъде и условен, ако осъществяването на деянието зависи от настъпването или ненастъпването на определени условия. В конкретния случай това е очакването на подсъдимия пострадалата да възприеме неговата представа за по нататъшните им отношения. С оглед на изложеното касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон, поради което липсва основание за преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление. Конкретни доводи, свързани с третото от касационните основания, не се съдържат в жалбата. Касационната проверка не установи определеното наказание от деветнадесет години лишаване от свобода очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Съдебните инстанции не са игнорирали, съответно подценили или надценили обстоятелства, имащи значение за степента на отговорността. Смекчаващите обстоятелства (чисто съдебно минало и младата възраст на подсъдимия) не могат да бъдат разглеждани извън отчетената от предходните инстанции индивидуална тежест на деянието, изразена чрез спецификата на причинителската дейност. Не са налице, не се и сочат, каквито и да е нови обстоятелства, които да бъдат отчитани в насока намаляване размера на санкцията. Наказанието, определено по първата алтернатива на чл. 116, ал. 1 от НК, е справедливо, тъй като отговаря на обществената опасност на деянието и на дееца и по своя размер ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. В жалбата декларативно и без конкретни съображения се сочи, че присъдата е неправилна и в нейната гражданска част, „доколкото размерът на присъденото обезщетение е завишен почти в неговия пълен размер”. В отговор на така формулираното единствено възражение следва да се посочи, че предявените от гражданските ищци искове с правно основание по чл. 45 от ЗЗД са в размер на 500 000 лева. Исковете са уважени до размера на от по 300 000 лева, а в останалата част са отхвърлени като неоснователни. В този смисъл, претенцията за уважаването им „почти в неговия пълен размер” е несъстоятелна. Обезщетението за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 от ЗЗД се определя от съда по справедливост. При определяне на размера му съдът съобразява редица обективно проявили се обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай, но и общи критерии. В хипотезата на причинена смърт следва да се вземат предвид степента и вида на родствената близост между жертвата и лицето, което претендира обезщетение, действителните отношения между тях, възрастта на починалия и др., които имат значение за реално претърпените морални вреди. Предходните инстанции не са се отклонили от тези принципни положения при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В жалбата, извън декларативното оспорване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, илюстрирано по-горе, липсват други съображения, такива не се аргументират и в съдебното заседание, поради което касационната инстанция не намира основания да го преразглежда. ІІІ. По жалбата на частните обвинители Н. М. и С. М.. Преди всичко следва да се отбележи, че отправеното с тази жалба искане за отмяна на атакуваните актове и постановяване на решение от ВКС, с което на подсъдимия К. да се наложи наказанието „доживотен затвор”, не може да бъде удовлетворено. Касационната инстанция, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, няма правомощия да увеличи наказанието, а само да осигури такава възможност чрез отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В конкретния случай обаче касационната проверка не констатира да са налице предпоставките на чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Неоснователни са възраженията в жалбата относно неприлагането на чл. 38а от НК. Доводите, представени в подкрепа на оспорването, се свеждат до това, че от мотивите на съдебните актове не става ясно защо „наказанието е несъразмерно леко”, както и че младата възраст на подсъдимия не може да доведе до определяне на наказание при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. За извършеното престъпление законът предвижда три алтернативни санкции. Съгласно разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 от НК наказанието „доживотен затвор” се налага само на лица, извършили изключително тежко престъпление, като преценката за това се прави с оглед наличните данни за деянието и неговия автор, разкриващи особена степен на обществена опасност и морална укоримост, значително надхвърляща тези на останалите случаи. Тази оценка обхваща всички обстоятелства, извън квалифициращите по чл. 116 от НК. Предходните инстанции, съобразно данните по делото, са изложили достатъчно аргументи поради какви основания са приели, че справедливо наказание е това по алтернативата лишаване от свобода, а не „доживотен затвор”. Съобразили са не само индивидуалната тежест и обществена опасност на извършеното деяние, но и данните за личността на подсъдимия, които да ориентират относно възможността за постигане на целите по чл. 36 от НК. В този смисъл заявеното в жалбата, че има неяснота в мотивите по този въпрос е неоснователно. Неубедително е твърдението, че съдебните инстанции са определили наказанието при баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, надценявайки младата възраст на подсъдимия. Наказанието е определено към максималния размер, а именно деветнадесет години лишаване от свобода, което е над средния, предвиден в закона по първата алтернатива. Така наложеното наказание по вид и размер не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК, поради което няма основание касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 336/30.12.2016 г., постановено по ВНОХД № 418/2016 г. от Апелативен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.