Р Е Ш Е Н И Е № 268 град София, 27 май 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ : ЕЛЕНА АВДЕВА ТАТЯНА КЪНЧЕВА при участието на секретаря НАДЯ ЦЕКОВА на прокурора КРАСИМИРА КОЛОВА изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 1394 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. И. Х. срещу решение № 14/ 26.01.2011 г. на Софийския апелативен съд с оплаквания по всички касационни основания по чл.348 НПК. По същество се иска подсъдимият да бъде оправдан или да бъде намален размера на наложеното наказание. В съдебно заседание, защитата на подсъдимия поддържа жалбата и допълва доводите в подкрепа на оплакванията. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура и повереникът на гражданския ищец и частен обвинител мотивират становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението, намери следното: С атакуваното решение въззивният съд е потвърдил изцяло присъда № 297/ 23.09.2010 г. по нохд № 1191/2010 г. на Софийския градски съд, с която подсъдимият Х. е признат за виновен в това, че на 13.03.2009 г., при условията на опасен рецидив, с цел да принуди К. Н. да се разпореди с вещи- мобилен телефон “С. Ериксон J 700” и сумата от 50 лв., го заплашил с насилие и с разгласяване на позорящи обстоятелства с тежки последици за него, поради което и на основание чл.213а ал.3 т.7 вр. ал.1 вр. чл.29 ал.1 б.А и Б от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, които да търпи при първоначален строг режим. Осъдил подсъдимия да заплати на К. К. Н. /лично и със съгласие на законния му представител Р. П./ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3500 лв. По оплакването за допуснати процесуални нарушения. В жалбата са изложени съображения, чрез които в общ план се обосновава тезата за неправилно установена фактология. Претендира се непълен анализ на доказателствата, недоказаност на упражненото насилие спрямо пострадалия и се изразява неудовлетвореност от факта, че свидетелят Г. не е привлечен към наказателна отговорност. В допълнението към жалбата се сочат допуснати процесуални нарушения на досъдебното производство, довели до нарушение на правото на защита. Претендира се и нарушение на правилата на подсъдността по чл.35 ал.1 и ал.2 НПК. Върховният касационен съд намира оплакванията за неоснователни. Преди всичко, не е налице съществено противоречие между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт, което да пречи на обвиняемия Х. да разбере обвинението и да организира защитата си. Действително, в един от абзаците в обстоятелствената част, като дата на извършване на деянието е посочен 13.03.2010 г. Очевидно се касае за техническа грешка, тъй като по-нататък в изложението, както и в диспозитива на обвинителния акт е инкриминирана датата 13.03.2009 г. От съдържанието на дадените от подсъдимия обяснения, в които той подробно описва случилото се на 13.03.2009 г. е видно, че този технически пропуск на обвинителния акт не е внесъл каквото и да било съмнение у него за времето, мястото и характера на вмененото му престъпление, поради което оплакването за нарушаване на процесуалните му права е лишено от фактическо основание. Несъстоятелна е и тезата, че привличането на Х. като обвиняем на досъдебното производство е извършено извън законоустановените срокове и не поражда правни последици. Досъдебното производство е образувано с постановление на прокурор от Софийската районна прокуратура от 10.06.2009 г. и е определен 60 дневен срок за разследване. Разследващият полицай Е. е поискала удължаване на срока на разследването и той е продължен от прокурора, считано от 17.08.2009 г. Съгласно разпоредбата на чл. 234 НПК, мотивирано искане за удължаване на срока се прави преди неговото изтичане- условие, което в случая не е спазено от разследващия полицай. Прокурорът от висшестоящата прокуратура обаче е изпълнил правомощията си по чл. 234 ал.3 от НПК и след 17.08.2009 г. всички действия на разследващия орган, включително действията по повдигане на обвинение на Х., са извършени в процесуално валиден срок. Като процесуално недопустими и непораждащи правни последици биха били единствено следствените действия, извършени във времето между 09.08.- 17.08.2009 г. В този период е проведен само разпит на св. К. Н., който обаче не е ползван от съда при изграждане на изводите по същество, тъй като са ценени показанията му, дадени по време на съдебното следствие. Неоснователно е възражението за неправилна промяна на подсъдността, защото не са били налице предпоставките по чл.29 ал.1 б.А и Б от НК. Родовата подсъдност на делата е определена в чл. 35 от НПК, като водещият критерий е правната квалификация на деянието, сочена в обвинителния акт. Преценката за наличието на квалифициращите обстоятелства по обвинението, включително по отношение на рецидива, съдът прави едва с акта си по същество и не е възможно да стори това предварително. С оглед на повдигнатото на Х. обвинение е очевидно, че делото е разгледано от компетентен съд. Върховният касационен съд намира, че въззивната инстанция не е допуснала претендираните нарушения при проверката и оценката на доказателствата, а решението отговаря на изискванията по чл.339 ал.2 НПК. На внимателен анализ са подложени показанията на свидетеля Н. и на неговата майка, св. П. и след съпоставката им с показанията на св. Г. и обясненията на подсъдимия е мотивиран извод за тяхната последователност, обективност и вътрешна непротиворечивост, поради което са кредитирани изцяло. Изводът, че подсъдимият Х. се е представил за полицай, поискал от малолетния Н. да му даде пари и го заплашил, че ако не стори това ще го отведе в полицията и ще го обвини за извършени кражби от вили в [населено място], както и че му взел мобилния апарат и поставял условия, за да му го върне са факти, безспорно установени от всички събрани по делото доказателства, включително и чрез обясненията на касатора. Софийският апелативен съд е изпълнил задълженията си по разкриване на обективната истина и е изградил вътрешното си убеждение при спазване на разпоредбите на чл.13 и чл.14 от НПК, поради което не са налице основания за отмяна на решението. По оплакването за нарушение на закона. Софийският апелативен съд правилно е приел, че фактите по делото сочат на обективните и субективни признаци на престъплението по чл.213а ал.3 т.7 от НК, като е изложил подробни и задълбочени правни съображения, които изцяло се споделят от касационния състав. Подсъдимият е заплашил малолетния Н. с насилие и разгласяване на позорни обстоятелства с тежки последици за него- че е крадец и ще бъде арестуван, целейки детето да се разпореди с вещи в негова полза. За съставомерността на деянието по този текст на закона не е необходимо пострадалият реално да извърши разпореждането и противно на волята си да изпълни исканията на изнудващия. Престъплението е довършено с акта на принудата по описания в законовата норма начин, поради което не може да се възприеме тезата на защитата за доброволен отказ на дееца по смисъла на чл.18 ал.3 от НК, съответно за оправдаване на касатора. В този смисъл е отговорил на същото възражение и въззивният съд. Отделно от това, не може въобще да става дума за доброволен отказ, тъй като фактически жалбоподателят е избягал едва при появяването на майката на постарадалия. Неоснователно е и оплакването, че деянието неправилно е квалифицирано като извършено при условията на опасен рецидив. Налице са и двете хипотези на чл.29 ал.1 от НК. Х. е осъждан преди деянието три пъти, като значение за опасния рецидив имат първата и третата присъди. И двете са за умишлени престъпления от общ характер, по тях е наложено наказание лишаване от свобода и е постановено ефективно изтърпяване. Цитираното от защитата Постановление № 2/1970 г. на Пленума на ВС не подкрепя изложеното възражение. Безспорно е, че дори и да не бе активирано условното наказание по първата присъда, самият факт, че наказанието по третата присъда е ефективно изпълва критерия на чл.29 ал.1 б.Б от НК- наличие на две осъждания, като поне за едно от тях/ по нохд № И-855/06 г./ изпълнението на наказанието НЕ Е отложено по чл.66 от НК. Дадената в касационната жалба интерпретация на опасния рецидив не намира опора в закона и съдебната практика. По оплакването за явна несправедливост на решението. То е мотивирано единствено с довода за неправилна квалификация на деянието и искането за осъждане по основния текст на чл.213а ал.1 НК, който бе отхвърлен като несъстоятелен. В рамките на приетата законосъобразна квалификация по чл.213 ал.3 т.7 от НК, наказанието е справедливо по размер. То е определено при условията на чл.55 от НК и допълнителното му намаляване би довело до невъзможност да се постигнат целите на специалната и генерална превенция по чл.36 от НК. При тези съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 14/ 26.01.2011 г. на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 704/ 2010 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: