Р Е Ш Е Н И Е № 22 гр.София, 18.02.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев Геновева Николаева при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 664 по описа за 2019 г. приема следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Марвик-Пъстрогор“ ЕООД против решение № 2569 от 6.11.2018 г., постановено по търговско дело № 1085 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, Търговска колегия, с което е потвърдено решение № 6688 от 5.10.2017 г. по гр.д. № 3850 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-4 състав, за отхвърляне на предявените от касатора срещу държавата иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 176 325,47 лв., представляваща получена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия за периода от 1.01.2014 г. до 10.08.2014 г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на 26 345,23 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 11.10.2014 г. до 30.03.2016 г. Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, поради което моли да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от Министъра на финансите, я оспорва и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба срещу решението на Софийския градски съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК с определение № 577 от 15.07.2020 г. по три въпроса: 1. На какво основание държавата продължава да държи в своя собственост таксата за производство, събрана по чл.35а-35б и чл.73 от Закона за енергията от възобновяеми източници, въведена с параграф 6, т.2 и т.3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г./ДВ, бр.109 от 20.12.2013 г./, които са били обявени за противоконституционни с решение от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 1/2014 г./ДВ, бр.109/2013 г./ след влизане в сила на това решение на 10.08.2014 г. 2. Обогатява ли се неоснователно държавата, като продължава да държи в своя собственост събраната такса за производство след 10.08.2014 г., от която дата са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл.35а-35б и чл.73 от Закона за енергията от възобновяеми източници не се прилагат занапред и престават да съществуват като основание, на което е била събрана таксата? 3. Подлежи ли на връщане като неоснователно държана от държавата събраната такса за производство по противоконституционния закон, която към датата на обявяване на противоконституционността/10.08.2014 г./ и занапред се явява висяща последица от същия закон, след като тази последица не е уредена по реда и в срока по чл.22, ал.2 от Закона за конституционния съд и чл.88, ал.4 от тогавашния Правилник за организацията и дейността на Народното събрание? За да се даде разрешение на въпросите, следва да се разясни действителният смисъл разпоредбите на чл.151, ал.2 от Конституцията и чл.22, ал.4 от Закона за конституционния съд, като се даде тълкуване дали действието занапред на решението на Конституционния съд позволява на съдилищата да прилагат противоконституционна правна норма за развили се преди това правоотношения, дали и в кои случаи и спрямо кои правни субекти такова приложение е възможно. Такива подробни разяснения се съдържат в решение №3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г./обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г./ Според това решение тълкуването на чл.151, ал.2 от Конституцията трябва да се основе на универсалния конституционен принцип на правовата държава, чието ядро е върховенството на Конституцията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Основния закон Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Съществените елементи на правовата държава са отричане на абсолютната власт в държавата, признаване на господството на правото, инкорпориращо най-висшите цивилизационни ценности, гаранции и закрила на личната и политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при упражняването на държавната власт, както и съдебен контрол. Съдържанието на конституционния принцип на правовата държава се формира от съчетаването на двата елемента – формалния, включващ правната сигурност, и материалния, обхващащ материалната справедливост, който е вътрешно присъща негова характеристика. За да защити конституционния ред, Конституцията на Република България е създала отделен и независим държавен орган, който е компетентен да установи с общозадължителна сила противоречието на закон с принципите, ценностите и разпоредбите на Конституцията и по този начин да гарантира върховенството на Конституцията в правната система. Конституционният съд не може да изпълни това свое предназначение, ако се допусне решенията на Конституционния съд за противоконституционност на актове на Народното събрание и на президента да имат единствено характер на декларация без правни последици. Разпоредбата на чл.151, ал. 2, изречение трето от Основния закон дава предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл. 22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната справедливост обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи, той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1 от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и да не бъдат нарушени правата на личността. Следователно конституционните разпоредби на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 имплицитно съдържат идеята, че правилото за действие "занапред" се прилага, освен ако не води до крайна несправедливост. В крайна сметка правната сигурност не се отнася до релативна стабилност на правния ред, основана на законност, а е сигурност, основана единствено на валиден закон. Ето защо крайният извод на Конституционния съд, отразен в т.2 на решение №3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г., е в смисъл, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. От т.2 на решението на Конституционния съд логично произтичат разрешенията на поставените от касатора въпроси. Нормата на чл.35а от ЗЕВИ за периода от 1.1.2014 г. до 9.8.2014 г., преди да бъде обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.№ 1/2014 г. на КС, представлява приложимо право в отношенията между добросъвестните правни субекти с оглед правната сигурност, уредена чл.151, ал. 2, изречение трето от Конституцията, когато няма повдигнат спор пред съда . Правните субекти имат основание да предполагат, че приетата от легитимния орган правна норма е конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата задължения или да се възползват от предоставените от нея права.Това обаче не означава, че съдът може да приложи разпоредбата на чл.35а от ЗЕВИ, след като тя е била обявена за противоконституционна преди завеждане на исковата молба, макар правоотношението да се е развило в минал момент. Когато се заведе исковата молба, свързана с приложението на чл.35а от ЗЕВИ и Конституционният съд вече се е произнесъл с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.№ 1/2014 г., че тази норма е противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е изключението от правилото на чл.151, ал.2, изречение трето от Конституцията за действието на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение и в съответствие с чл.150, ал.2 от Конституцията съдът не прилага противоконституционна норма, макар тя да е действала в исковия период преди приемане на решението на Конституционния съд. Не е необходимо буквално да се изпълни разпоредбата на чл.150, ал.2 от Конституцията и Върховният касационен съд да спира производството, тъй като Конституционният съд вече се е произнесъл и е прогласил противоконституционността на чл.35а от ЗЕВИ. Достатъчно е ВКС да се съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи нормата на чл.35а от ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нормата на чл.35а от ЗЕВИ към момента на произнасяне на съда вече не е част от правната система, а следователно не е приложимо право. Затова след решението на Конституционния съд правният субект, който е платил такса въз основа на противоконституционна правна норма може да поиска връщането и, като предяви искова молба пред съда. Тъй като обявената вече за противоконституционна правна норма не се прилага от съда към правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, държавата няма основание да задържи получената сума, защото в противен случай би се обогатила неоснователно. Налице е първият фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД на получена без основание сума, която подлежи на връщане/решение № 207 от 6.01.2020 г. по гр. д. № 4662/2019 г. на III ГО на ВКС/. Несъстоятелен е доводът на представителя на държавата в писмената защита, че в настоящия случай не се касае за висящо съдебно производство, тъй като таксата вече била платена от ищеца и правоотношенията са приключили преди завеждане на иска. Решаващото съображение за недължимостта на таксата е, че след решението на Конституционния съд противоконституционната норма престава да е част от правната система и българският съд не може да я приложи по висящо дело. При този отговор на поставените въпроси по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното: С параграф 6, т.2 и т.3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. Народното събрание е приело разпоредбите на чл.35а-35б и чл.73 от Закона за енергията от възобновяеми източници, с които се въвежда такса за производство в размер на 20 процента от стойността на произведената енергия. Тези норми са били обявени за противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 1/2014 г./ДВ, бр.109/2013 г./, влязло в сила на 10.08.2014 г. Касаторът „Марвик-Пъстрогор“ ЕООД е предявил пред Софийския градски съд искове срещу държавата за връщане на събраните такси от януари до август 2014 г. в размер общо на 176 325,47 лв. и 26 345,23 лв. мораторна лихва върху главницата за периода от 11.10.2014 г. до 30.03.2016 г. Софийският градски съд е отхвърлил исковете, а въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение. Основният аргумент на въззивния съд е, че решението на Конституционния съд има действие занапред съгласно чл.151, ал.2, изречение последно от Конституцията и до постановяването на това решение таксата е събирана с основание, което не е отпаднало за вече приключилите правоотношения. От отговорите на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване става ясно, че решението на въззивния съд противоречи на решение №3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 5/2019 г., според което по отношение на правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Ето защо решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде касирано в частта за отхвърляне на иска за главницата от 176 325,47 лв. и следва да бъде постановено друго решение, с което държавата да бъде осъдена да заплати тази сума, представляваща получена без основание такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия за периода от 1.01.2014 г. до 10.08.2014 г. Когато се дължи връщане на даденото при начална липса на основание в хипотезата на чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забавата от поканата да изпълни/ТР № 5 от 21.11.2019 г. по тълкувателно дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС/. Такава покана е отправена с исковата молба, поради което държавата не дължи мораторна лихва върху главницата за периода от 11.10.2014 г. до 30.03.2016 г. Следователно в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за мораторна лихва в размер на 26 345,23 лв. обжалваното решение трябва да бъде оставено в сила. С оглед правната сложност на спора адвокатското възнаграждение на касатора не може да бъде намалено. Ето защо, при този изход на спора държавата дължи на касатора 34 873,60 лв. разноски по компенсация. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2569 от 6.11.2018 г., постановено по търговско дело № 1085 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, Търговска колегия, в частта, с която е потвърдено решение № 6688 от 5.10.2017 г. по гр.д. № 3850 по описа за 2016 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-4 състав, за отхвърляне на предявения от „Марвик-Пъстрогор“ ЕООД срещу държавата иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 176 325,47 лв., представляваща получена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия за периода от 1.01.2014 г. до 10.08.2014 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА държавата да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД на „Марвик-Пъстрогор“ ЕООД-ЕИК:200703157, сумата 176 325,47/сто седемдесет и шест хиляди триста двадесет и пет лева и четиридесет и седем стотинки/ лв., представляваща получена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия за периода от 1.01.2014 г. до 10.08.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2016 г. до окончателното и заплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на иска за мораторна лихва в размер на 26 345,23 лв. ОСЪЖДА държавата да заплати на „Марвик-Пъстрогор“ ЕООД-ЕИК:200703157, сумата 34 873,60/тридесет и четири хиляди осемстотин седемдесет и три лева и шестдесет стотинки/ лв. разноски по компенсация. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: