Р Е Ш Е Н И Е № 144 София, 12.08.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков Ирина Петрова при секретаря ЕЛЕОНОРА СТОЯНОВА…………. и с участието на прокурора ……………................., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 603 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 72/29.І.2016 г., постановено по настоящето дело, касационният контрол спрямо атакуваната от Н. К. Д. от [населено място] отхвърлителна част на решение № 806/28.ІV.2014 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, по гр. д. № 156/2014 г. – за разликата между присъденото й на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 лв. и до предявения негов размер от 400 000 лв., е бил допуснат в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следния правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „Следвало ли е да бъде взето предвид от въззивната инстанция поведението на длъжника, който е платил изцяло присъденото от първостепенния съд застрахователно обезщетение в изпълнение на диспозитива на невлязлото в сила негово решение и дали това доброволно плащане на присъдената сума не е по естеството си признание на иска, а също и представлява ли злоупотреба с процесуални права от страна на този длъжник атакуването на решение, което той вече е изпълнил доброволно?” В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторката Д. е заявила чрез своите двама процесуални представители по пълномощие, че претендира обезсилване на въззивното решение в частта му, с която присъденото от първостепенния съд застрахователно обезщетение от 120 000 лв. за неимуществените й вреди от процесното ПТП на 17.ІХ.2007 г. е било намалено с 20 000 лв. – до размер на 100 000 лв. (сто хиляди лева), изтъквайки, че в тази си част то се явява процесуално недопустим съдебен акт: постановено е било по въззивна жалба на застрахователя [фирма]-София, но при пълна липса на правен интерес от атакуването на първоинстанционното решение, след като присъдената с последното главница на дължимото застрахователно обезщетение от 120 000 лв. (сто и двадесет хиляди лева) вече е била доброволно изплатена от търговеца ответник по прекия иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.). В същото открито съдебно заседание пред ВКС ответното по тази касационна жалба софийско застрахователно акционерно д-во „А.” е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие срещу тезата на касаторката Д. за порок на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, изтъквайки, че с новия процесуален институт на насрещната въззивна жалба се премахвал стабилитета на едно първоинстанционно съдебно решение, т.е. правният интерес от подаването й следвало да се преценява на плоскостта на съдопроизводственото правило по чл. 263, ал. 4 ГПК, предвиждащо, че тя няма да бъде разгледана, ако първоначалната въззивна жалба бъде оттеглена или върната. Редовно призовано, конституираното като трето лице-помагач и ответник по обратния иск на първия застраховател [фирма]-София, не е било представлявано в отритото съдебно заседание пред настоящата касационна инстанция. Като взе предвид оплакванията и доводите на касаторката Д., становището и аргументите на ответното по касационната й жалба софийско застрахователно акционерно д-во с фирмата „А.”, а и след като извърши проверка за процесуалната и материална законосъобразност на постановеното от САС решение в атакуваната от Д. негова отхвърлителна част по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Касационната жалба на Н. К. Д. от [населено място] е частично основателна. Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх от отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, изнасяйки пред съда само истината. В настоящия случай по правилата на въззивното обжалване пред САС е било образувано производство по въззивната жалба (с вх. № 93701/14.VІІІ.2013 г.) на ищцата Н. К. Д. от [населено място] срещу онази част от първоинстанционното решение на СГС, с която прекият й иск срещу ответното софийско застрахователно акционерно д-во с фирмата „А.” е бил отхвърлен за разликата между присъденото й обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП в размер на 120 000 лв. (сто и двадесет хиляди лева) и до пълния предявен по делото негов размер от 400 000 лв. Въззиваемото застрахователно акционерно д-во с фирмата „А.” (с вх. № 104322/24.ІХ.2013 г.) е подало - по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 259, ал. 2-4, чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК - писмен отговор срещу въззивната жалба на Д., в който е поддържало следното становище: „При определяне размера на обезщетението са отчетени и обществено-икономическите условия в страната към 2007 г. – датата на събитието, определящи стандарта на живот. Предвид горното считаме, че изложените от въззивната страна доводи са неоснователни. Приложено представяме и молим да приемете Доклад за плащане на присъдената сума ведно с лихва в размер общо на 203 235.65 лв. (120 000 лв. главница + 83 235.65 лв. законна лихва в периода от датата на ПТП и до датата на плащането 7.VІІІ.2013 г. ) и платежни нареждания, установяващи изпълнение на осъдителното решение”. Видно от този „Доклад по щета № 10007100102008”, съставен от експерта на въззиваемото застрахователното д-во А. А. Даскалска, е, че „на основание клауза 1001”, е било предложено горепосочените две суми да се изплатят на въззивницата Д., наред с 2 850 лв. на пълномощника й адв. Л. Г., както и 4 800 лв. по с/ка на СГС, представляваща държавна такса. След посочването от страна на Д. с писмена молба до застрахователя на нейна банкова сметка, по която да й бъде изплатено горното обезщетение, включващо главница от 120 000 лв. и лихви в размер на 83 235.65 лв., това надлежно е било сторено с платежно нареждане от 12.VІІІ.2013 г. При тези данни по делото се налагат следните три констатации: 1./ Не е била налице хипотезата на чл. 242, ал. 2, т. 2 ГПК, в която първостепенният съд би могъл да допусне по искане на ищеца /ищцата Д./ предварително изпълнение на решението си, когато присъжда вземане, признато от ответника; 2./ Извършеното от застрахователя доброволно плащане на присъденото от първостепенния съд на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД застрахователно обезщетение, предхожда подаването на въззивна жалба от страна на Д. срещу отхвърлителната част на това решение на СГС; 3./ Няма сключено между страните по спора извънсъдебно споразумение, с което те взаимно да приемат, че с извършеното от застрахователя доброволно плащане на горепосочените две суми, претенциите на Д. за обезщетяване на неимуществените й вреди от настъпилото на 16.ІХ.2007 г. ПТП са били окончателно удовлетворени. Непосредствено след този писмен отговор на застрахователя е била подадена от него и насрещна въззивна жалба (с вх. № 104325/24.ІХ.2013 г.), с която се обжалва първоинстанционното решение „в частта, с която на ищцата Н. Д. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 100 000 лв.” Отделно в насрещната си въззивна жалба софийското застрахователно акционерно д-во с фирмата „А.” е изразило и следното становище: „Считаме, че при определяне размера на застрахователното обезщетение, решаващият състав е превишил присъдената сума, доколкото не е отнесъл присъдения размер към датата на процесното събитие”. Следователно в насрещната си въззивна жалба, от една страна, и в своя писмен отговор по първоначалната въззивна жалба на Д. – от друга, [фирма] поддържа две взаимоизключващи се становища досежно съобразяването на присъденото от първостепенния съд обезщетение в размер на главница от 120 000 лв. (сто и двадесет хиляди лева) с датата на настъпване на процесното ПТП: 16 септември 2007 г. По съществото на релевирания правен въпрос, във връзка с който е бил допуснат касационен контрол по отношение на решението на САС в атакуваната от Н. К. Д. негова отхвърлителна част: Освен недобросъвестно – по смисъла на чл. 3 ГПК – такова процесуално поведение на ответника по прекия иск, обсъдено в съвкупност с факта на веднъж вече доброволно извършеното плащане на главница и лихви по невлязлото в сила осъдително решение на СГС, по необходимост налага извод за липса на правен интерес у застрахователя да атакува същото решение на първостепенния съд „в частта за горницата над 100 000 лв.” Извършеното от застрахователя доброволно плащане, като факт от значение на спорното право, настъпил сред предявяване на прекия иск, който следва да бъде взет предвид съобразно изискването на чл. 2365, ал. 3 ГПК, е равносилно на признаване на този пряк иск до размер на дължимо обезщетение от 120 000 лв. (сто и двадесет хиляди лева), както и на законната лихва върху тази главница от датата на вредоносното събитие /ПТП от 16.ІХ.2007 г./ и до датата на извършеното плащане – 12.VІІІ.2013 г. Ноторно е, че както правото на иск, така и правото на обжалване предпоставя интерес от обжалването. Доколкото решенията на първата инстанция подлежат на въззивно обжалване пред следващ по степен съд, за да се отстранят пороците при формиране на съдебната воля, такъв правен интерес обаче не може да се констатира в процесния случай, в който страната приема решението на първостепенния съд за безпорочно и затова доброволно извършва плащане съобразно присъденото с него, а след това – в пределите на същия преклузивен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК – заема становище в насрещната си въззивна жалба, отричащо изразеното в писмени отговор по първоначалната въззивна жалба. Ето защо в отменителната си част, постановена по насрещната въззивна жалба на софийското [фирма], решението на САС се явява процесуално недопустим съдебен акт, подлежащ поради това на обезсилване. Не е била налице абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на правото на жалба: правен интерес от обжалването. Съгласно чл. 293, ал. 4-във вр. чл. 270, ал.3, изр. 1-во ГПК, решение № 806 на САС, ГК, 10-и с-в, от 28.ІV.2014 г., постановено по гр. дело № 156/2014 г., ще следва да бъде обезсилено в частта, с която е било отменено решение № 5822 от 28.VІІ.2013 г. по гр. дело № 735/2008 г. на Софийски градски съд, ГК, с-в І-6, отнасящо се до уважаването на предявения от Н. К. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място] срещу [фирма] иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) в размер на 20 000 лева (разликата между присъдените 120 000 лв. и дължимите 100 000 лв.), ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното събитие – 16.ІХ.2007 г., до окончателното изплащане на сумата, като в тази му част производството по делото ще следва да се прекрати. Този порок на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК се констатира обаче и по отношение онази част от същото въззивно решение, с която е било отменено първоинстанционното и досежно уважаването на обратния иск на [фирма], предявен като частичен срещу привлеченото в процеса [фирма]-София, за сумата от 10 000 лв. (разликата между присъдените 60 000 лв. и дължимите 50 000 лв.), ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното събитие и до окончателното изплащане на сумата – под условието, че цялото обезщетение бъде изплатено от ответника по главния иск. Същият порок на въззивното решение е налице и в частите му, с които – като неоснователни – са били отхвърлени както прекият, така и обратният иск, а именно: за сумата от 20 000 лв. (разликата между присъдените 120 000 лв. и дължимите 100 000 лв.), ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното събитие – 16.ІХ.2007 г. и до окончателното изплащане на сумата, както и съответно за сумата 10 000 лв. (разликата между присъдените 60 000 лв. и дължимите 50 000 лв.), ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното събитие – 16.ІХ.2007 г. и до окончателното изплащане на сумата под условието, че цялото обезщетение от 100 000 лв. бъде заплатено от ответника по главния иск – [фирма] –София. Като резултат, неправилно /незаконосъобразно/ се явява въззивното решение в имащите характера на определение негови две части за разноските, а именно: 1./ Досежно отменяването но определение № 22717/2.ХІІ.2013 г. на |СГС, ГК, с-в І-6 по гр. д. № 735/08 г. в частта, с която в тежест на [фирма]-София са били присъдени разноски по предявения обратен иск на [фирма] за първоинстанционното пр-во – държавна такса по с/ка на СГС над сумата от 2 000 лв. и разноски за адвокатски хонорар над 1 500 лв.”като недължими”; 2./ За осъждането - на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК – на софийското [фирма] да заплати на [фирма]-София разноските пред въззивната инстанция, които страната е направил като ответник по обратния иск, съразмерно на отхвърлената му част: държавна такса в размер на 200 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 650 лв. В заключение, касационната жалба на Н. К. Д. от [населено място] ще следва да се преценява като неоснователна в частта й досежно отхвърляне на прекия й иск срещу [фирма]-София за разликата над присъденото й от първостепенния съд застрахователно обезщетение от 120 000 лв. и до пълния предявен по делото негов размер от 400 000 лв. /или разлика от 280 000 лв./. При съобразяване на критерия по чл. 52 ЗЗД на плоскостта на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства относно претърпените от Д. болки и страдания по повод смъртта на нейната 21-годишна дъщеря в хода на настъпилото на 16.ІХ.2007 г. ПТП, няма основание да се приеме по-висок размер на дължимото от застрахователя по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите обезщетение, надхвърлящ установените в съдебната практика за този период размери на присъжданите обезщетения за репариране на неимуществени вреди в случаите, разкриващи сходство с процесния. При този изход на делото и на основание чл. 38, ал 2 от Закона за адвокатурата-във вр. чл. 7, ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на процесуалния представител на касаторката от АК-П. ще следва да бъде присъдено възнаграждение за въззивното и за касационно производство в размер общо на 8 260 лв. (осем хиляди двеста и шестдесет лева). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 806 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 28.ІV.2014 г., постановено по гр. дело № 156/2014 г. В ЧАСТТА, с която е било отменено първоинстанционното решение № 5822 от 28.VІІ.2013 г. по гр. дело № 735/08 г. на СГС, ГК, с-в І-6 - за уважаване на предявения от Н. К. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място] срещу [фирма]-София иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) в размер на 20 000 лева („разликата между присъдените 120 000 лева и дължимите 100 000 лева”), ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното събитие – 16.ІХ.2007 г., до окончателното изплащане на сумата. ОБЕЗСИЛВА решение № 806 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 28.ІV.2014 г., постановено по гр. дело № 156/2014 г. В ЧАСТТА за уважаването на обратния иск, предявен частично от [фирма]-София срещу [фирма]-София за сумата 10 000 лева („разликата между присъдените 60 000 лв. и присъдените 50 000 лв.”), ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното събитие- 16.ІХ.2007 г. и до окончателното изплащане на сумата под условието, че цялото обезщетение бъде изплатено от ответника по главния иск, както и в частта, с която са присъдени в тежест на [фирма] съответно : държавна такса по с/ка на СГС над 4 000 лева и разноски за адвокатски хонорар над 2 450 лв. в полза на адвокат Л. Г. от САК. ОБЕЗСИЛВА решение № 806 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 28.ІV.2014 г., постановено по гр. дело № 156/2014 г. В ЧАСТТА, с която горните два иска /пряк по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и обратен – по чл. 127, ал. 2 ЗЗД-във вр. чл. 219, ал. 3 ГПК/ са били отхвърлени – като неоснователни – съответно за сумата от 20 000 лв. (двадесет хиляди лева) и за сумата от 10 000 лева, ведно със законната лихва върху всяка от горепосочените главници, считано от настъпване на застрахователното събитие – 16.ІХ.2007 г. и до окончателното им изплащане. ПРЕКРАТЯВА производството в обезсилените части на въззивното решение. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 806 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 28.І.2014 г., постановено по гр. дело № 156/2014 г. В ЧАСТТА, с която прекият иск на Н. К. Д. от [населено място] срещу ответното ЗАД [фирма] е бил отхвърлен за разликата над присъденото й /и реално изплатено/ застрахователно обезщетение от 120 000 лв. (сто и двадесет хиляди лева) и до пълния предявен по делото негов размер от 400 000 лева, вкл. и ведно със законната лихва върху разликата от 280 000 лв., считано от датата на застрахователното събитие – 16.ІХ.2007 г. ОТМЕНЯВА решение № 806 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 28.ІV.2014 г., постановено по гр. дело № 156/2014 г. в имащите характера на определение негови части за отговорността на страните за разноски. О С Ъ Ж Д А ответното по касация [фирма] /ЕИК със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – на основание чл. 38, ал. 2 ЗА – да заплати на адвокат Л. Г. от АК-П. възнаграждение за въззивното и за касационното производство по делото в размер ОБЩО на 8 260 лв. (осем хиляди двеста и шестдесет лева). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ 1 2