Р Е Ш Е Н И Е № 506 С о ф и я, 15 н о е м в р и 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 01 н о е м в р и 2013 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1709/2013 година. Производството е по Глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане (назовано „молба”) от осъдената К. Н. К. от София на основание чл.420, ал.2 от НПК за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение от 08.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 2539/2012 г. от Софийски градски съд с доводи за наличие на основанията по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и искане за отмяната му и оневиняването й по предявеното обвинение, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на искането. Осъдената К. К., чрез защитника си адв.Л.С. от САК моли искането да бъде уважено. Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК и за да се произнесе, съобрази следното: С присъда от 09.12.2011 г., постановена по НОХД № 15308/2010 г. на районен съд-София отговорността на подсъдимата К. Н. К. от София е ангажирана за престъпление по чл.206, ал.1 от НК, осъществено в периода от 24.02.2009 г. до 30.04.с.г. в София и при условията на чл.54 от НК й е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като е призната за невинна и оправдана по първоначално предявеното й обвинение по чл.201, ал.1 от НК. Уважен е предявеният от пострадалата Л. Ц. М. от София граждански иск, като осъдената К. следва да й заплати сумата от 4300 евро с левова равностойност 8 410,07 лв като обезщетение за причинените й имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от 30.04.2009 г. до окончателното й изплащане, както и 500 лв направени от нея разноски по делото. В тежест на осъдената са присъдени направените от държавата по делото разноски в размер на 197 лв, както и дължимата се държавна такса върху уважения размер на иска в размер на 336,40 лв. Присъдата е била обжалвана от защитника на осъдената адв.Е.В. от САК с оплаквания за неправилност заради съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствения материал и изведените фактически изводи, довело до ограничаване на правото й на защита и до неправилното приложение на материалния закон, както и до несправедливото й осъждане с искане за отмяната й и оправдаване по предявеното й обвинение, както и отхвърляне изцяло на предявения срещу нея граждански иск. С въззивното си решение № 926 от 08.07.2013 г. по ВНОХД № 2539/2012 г. Софийският градски съд е потвърдил изцяло атакуваната присъда, което като необжалваемо, е влязло в законна сила на 08.07.2013 г. В искането от 30.07.2013 г. лично от осъдената К. се ангажират като основания за възобновяване на наказателното дело допустимите по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК, но като повтарят най-общо наведените и пред въззивния съд доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, за неправилно приложение на материалния закон и несправедливото ангажиране както на наказателната, така и на гражданската й отговорност и се отправя искане за отмяната на въззивното решение и оневиняването й по предявеното обвинение, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а като последна алтернатива – да се измени въззивното решение, като се намали размерът на наложеното й наказание до размер, позволяващ приложението на чл.66, ал.1 от НК, на което осъдената също настоява. Като допълнението към искането са развити идентични с изложените в искането доводи. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421, ал.3 от НПК, от страна, имаща право на такова искане и има за предмет решение, което не подлежи на проверка по касационен ред, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО по следните съображения : Основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК се поддържа от осъдената с бланкови оплаквания за нарушено право на защита при събирането и анализа на доказателствените материали, които и в допълнението от защитника й не са подкрепени със съществени съображения, извън доводите за процесуалната им изненада при квалифициране на деянието й от длъжностно присвояване в обсебване, но като не се държи сметка това да е станало още с присъдата от първоинстанционния съд при съответните правни изводи, потвърдено от въззивния съд с убедителни съображения по повод аналогично оплакване на осъдената във въззивната й жалба. Категорично е установено договореното между страните по предварителния договор за покупко-продажбата на недвижимия имот на условията за неговото прекратяване с връщане от продавачката св.Л.М. на купувачите сем.А. на задатъка от 4300 евро в уговорения срок, което М. предприела да изпълни с посредничеството на осъдената К., предавайки й преди крайния срок процесната сума срещу разписка, изпълнена от последната, в която е закрепена волята им кому и в какъв срок тя следва да се предаде. Излагайки правни съображения, че предаването на сумата на осъдената от св.М. да е станало не в качеството й на длъжностно лице като управител на дружеството да я пази и управлява, районният съд е приел, че това е станало по силата на устен договор за поръчка между двете, което го е мотивирало да отрече съставомерността на деянието като длъжностно присвояване, а при ангажираните от обвинението факти, по които осъдената се е защитавала, да приеме същото като обсебване, преминавайки по този начин към по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което не е налагало активност от страна на обвинението, съобразно разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК. Утвърдено е в правната теория и съдебната практика, че обсебването може да бъде осъществено и от длъжностно лице, но когато чуждото имущество не му е връчено в това му качество да го пази и управлява, а на друго основание то е попаднало у него със задължението да го владее или пази за другиго. Поради това бланково наведеното оплакване от защитника за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението се явява не само невярно и доказателствено незащитено, но и правно неиздържано. Такива са и коментарите за действителните отношения между осъдената и св.М., от една страна и тези й със семейство А.. Вместо да изпълни поетото задължение да предаде сумата на последните, тя се е укривала и де факто и понастоящем не е възстановила на продавачката пълния й размер и не спор за дължимостта и размерът й е станал причина за водене на граждански дела между последната и потенциалните купувачи, а забавата при предаване на сумата, със съответните последици от това, тъй като не е избрала удачно как да изпълни носимото си парично задължение във връзка с възстановяване на задатъка на последните. В това отношение и въззивният съд се е спрял пространно в мотивите на решението си, извеждайки фактите за своене на сумата от осъдената К.. Всъщност, в искането тези факти не се оспорват като порочно изведени от съда, но им се дава друга правна окраска според избраната линия на защита срещу обвинението. С основание градският съд е споделил както фактическите, така и правните изводи на първата инстанция, приемайки допустимото преквалифициране на деянието в по-леко наказуемото престъпление по чл.206, ал.1 от НК, поради което не са налице основанията по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК за възобновяване на наказателното дело, още по-малко за постановяване на решение от касационната инстанция за оневиняване на осъдената. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на осъдената наказание е частично основателно. Съдилищата са надценили обществената опасност на деянието, осъществено от осъдената в „брокерската” й дейност. В това отношение изводите са противоречиви – от една страна е прието, че тя е приела сумата въз основа на устен договор за поръчка, а от друга – че обществената опасност е завишена именно защото е действала като брокер на недвижими имоти. Ако е било последното, то деянието е следвало да се квалифицира като престъпление по чл.201, ал.1 от НК, а не като обсебване. Отричайки това обстоятелство, съдът е следвало да съобрази, че непредаването на задатъка на купувачите А. от св.М. в уговорения срок според споразумението им е поради нейния неудачен избор на посредник в лицето на К., вместо да стори това лично или по друг начин, ако е имало някакви противоречия с нея около пропадналата сделка. Съдът твърде пестеливо е потвърдил извършената от районния съд индивидуализация на дължимата се на осъдената санкция, като е пропуснал да обсъди наведените му доводи за нейното семейно и здравословно състояние, продължителността на наказателното съдопроизводство, очевидно повлиян от нежеланието й да възстанови сумата на ищцата М., на което изрично се е спрял в мотивите си. Вярно е, че добросъвестността в гражданскоправните отношения между гражданите, на които тя е посредничела, е от съществено значение за правната сигурност, но налице са и обстоятелства, че и св.М. не е била изрядна при предлагането на имота за продажба, довело до пропадане сключването на окончателния договор. От друга страна, овластена с доверието на М., осъдената К. е следвало да изясни отношенията си с нея, ако е имала някакви претенции, а не да злепоставя интересите й, довело в крайна сметка до задействане на доста тежки клаузи за неустойка по предварителния договор с купувачите А.. Процесната сума съвсем не е малка, както и продължаващият срок на неиздължаването й. Всички тези обстоятелства дават основание на ВКС да приеме, че размерът на отмерената й санкция от 4 години лишаване от свобода е завишен и следва да се намали на 3 години, както и не е наложително тя да я изтърпява ефективно в пенитенциарно заведение, а при един по-продължителен период от време от 5 години изпълнението й следва да бъде отложено на основание чл.66, ал.1 от НК, като по този начин й се даде възможност да възстанови дължимата се сума, както и да полага съответните грижи за семейството си. Налице е основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК за изменение на въззивното решение, като искането на осъдената в останалата му част следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. Гражданскоправните последици от деянието не се атакуват и няма основание да се коментират от ВКС. Поради изложените съображения и на основание чл.425, ал.1, т.3 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлото в законна сила решение № 926 от 08.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 2539/2012 г. от Софийския градски съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на осъдената К. Н. К. от София, със снета по делото самоличност, наказание от 4 (четири) години лишаване от свобода на 3-ТРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, чието изпълнение ОТЛАГА на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5-пет години, считан от влизане на присъдата в законна сила. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :