О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 145 София, 13.02.2014 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА ч.гр.дело № 358/2014 год. Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] [населено място] чрез адв. К. срещу определение от 12.08.2013год. по в.ч.гр.д.№ 238/2013год. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба против решение №186 от 16.05.2013г., постановено по гр. д. № 1571/2012г. по описа на БОС в частта, с която е отказано на дружеството да му бъдат присъдени разноски, съставляващи уговорено, но неизплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В изложението към жалбата са изложени доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въпросът “дължи ли се присъждане на адвокатско възнаграждение, което е уговорено, но не е изплатено в хода на съдебния процес” се разрешава противоречиво от различни състави на Върховния касационен съд. Приложени са съдебни актове по приложението на чл. 78 ГПК, постановени по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Ответната по жалбата страна О. И. Р. в представен писмен отговор счита, че не са налице предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: С първоинстанционното решение е уважен предявен от [фирма] против О. И. Р. иск по чл.19 ал.3 ЗЗД. Със същото решение (поправено с решение №639 от 24.06.2013г.) е уважено частично искането за разноски, направено от ищеца, за сумата 2594,80лв., представляващи заплатена държавна такса. В останалата част искането за присъждане на сумата 5200лв. адвокатско възнаграждение е оставено без уважение. За да потвърди първоинстанционния съдебен акт в частта, с която искането за присъждане на сумата 5200лв. адвокатско възнаграждение е оставено без уважение, въззивният съд е приел, че съгласно чл.78 ГПК се присъждат разноски, които действително са сторени в производството; че видно от представения договор за правна помощ ищецът е ангажирал адв. К. за свой процесуален представител, като е договорено възнаграждение в размер 5200лв.; че по делото липсват доказателства това възнаграждение да е заплатено от ищеца. Предвид изложеното е обосновал извод, че досежно тази сума искането е неоснователно. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая формулираният от частния жалбоподател въпрос обуславя решаващата воля на съда. Даденото от съда правно разрешение, че се присъждат само разноски, за които е установено, че са заплатени в производството, е в противоречие с правното разрешение, дадено в приложеното към изложението определение №46 от 08.02.2011г. по ч.гр.д.№37/2011г. на ВКС, ІІ ГО. С последното е прието, че е достатъчно съществуването на съгласие между договарящите страни относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение, без да е необходимо същото да е действително заплатено, за да бъде присъдено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Във връзка с поставения от касатора въпрос настоящият съдебен състав възприема правното разрешение, дадено с обжалваното въззивно определение.Съображенията за това са следните: Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК е функционално обусловена от изхода на спора. Поради това разпоредбата на чл. 81 ГПК предвижда, че с оглед изхода на спора съдът се произнася и по исканията на страните за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Граматическото и систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 78 ГПК и чл. 81 ГПК води до категоричен извод, че за да бъдат присъдени, разноските трябва да бъдат поискани от страните пред инстанцията, за производството пред която са направени. Искането за разноски следва да бъде заявено най-късно до приключване на устните състезания в съответната инстанция, тъй като само в този случай съдът може да съобрази и да разпредели разноските по правилата на чл. 78 ГПК с акта, с който разрешава спора по същество или прекратява производството по делото. Заявяването на искането за разноски до приключване на устните състезания е условие за присъждане на разноски и в хипотезата на чл. 248 ГПК, в която съдът се произнася по разноските с допълнителен акт. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат тогава, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на решението е прието, че за да бъде присъдено възнаграждението, страната трябва да е доказала реалното му заплащане на процесуалния си представител; в зависимост от уговорения в договора за правна помощ и съдействие начин на плащане - в брой или по банков път, заплащането на възнаграждението се доказва или чрез вписване на направеното плащане в самия договор, който има характер на разписка, или с представяне на доказателства за извършен банков превод. Изразено е становище, че изводът за присъждане само на реално платените разноски за адвокатско възнаграждение не противоречи на чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата, който предвижда отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение до приключване на делото в зависимост от неговия изход по договаряне на страната и нейния процесуален представител, но не предпоставя разширително тълкуване на разпоредбата на чл. 78 ГПК. Предвид изложеното законосъобразен е и изводът за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за производството пред Бургаски окръжен съд. В първоинстанционното производство е представен договор за правна помощ и съдействие, сключен между частния жалбоподател и адв. К., с който е уговорено адвокатско възнаграждение за защита и представителство по делото в размер 5200лв. Договорът не съдържа нито конкретни уговорки относно срока и начина на плащане на възнаграждението /включително такива за обвързване на плащането с резултата от делото/, нито отбелязване за плащане в брой на част или на цялото възнаграждение. Не са представени и доказателства възнаграждението да е преведено на процесуалния представител по банков път до приключване на устните състезания , в това число и във въззивното производство. При отсъствие на доказателства за плащане на възнаграждението въззивният съд правилно е преценил, че няма законово основание възнаграждението да бъде присъдено на страната под формата на разноски по чл. 78 ГПК. Така възприетото разрешение съответства и на задължителните указания в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, обуславящи присъждането на адвокатско възнаграждение от представянето на доказателства за реалното му плащане. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Поради това Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о. О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 12.08.2013год., постановено по в.ч.гр.д.№238/ 2013год. на Бургаски апелативен съд. ПОТВЪРЖДАВА определение от 12.08.2013год., постановено по в. ч. гр. д. № 238/2013год. на Бургаски апелативен съд. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: