О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50763 гр. София, 26.10.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 828/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. К. и С. А. К. чрез общия им пълномощник адв. К. против решение № 219 от 30.11.2021 г. по гр. д. № 617/2021 г. на Окръжен съд – Хасково. Ответната страна С. М. П. чрез адв. Г. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260347 от 12.07.2021 г. по гр. д. № 1478/2020 г. на Районен съд – Хасково (РС – Хасково) за уважаване на предявения от С. М. П. против Д. М. К. и С. А. К. иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД като е развален сключеният на 31.03.1997 г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № .........., том............, дело №............. г. на нотариус при РС - Хасково, с прехвърлители М. Р. К. (починал на 17.12.2019 г.) и Р. Р. К. (починала на 16.04.2020 г.) и приобретатели съпрузите Д. М. К. и С. А. К. до размера от 1/2 ид. ч., представляваща размера на наследствената част на ищцата С. М. П. от прехвърления недвижим имот, който понастоящем представлява сграда с идентификатор ............................., по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор .........................., застроена площ от 65 кв. м., брой етажи 3, брой самостоятелни обекти в сградата – 3, предназначение – жилищна сграда, еднофамилна. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че е налице неизпълнение на алеаторното задължение на ответниците – приобретатели да престират грижи с осигуряване на спокоен живот на прехвърлителите съобразно уговореното в процесния договор от 31.03.1997 г. Установил е, че нуждата от непосредствени и ежедневни грижи за двамата прехвърлители, с оглед влошаване на здравословното им състояние и тяхната възраст се породила след заминаването на ответниците и настоящи касатори за Англия. Тази нужда е била особено изразена в последните години от живота на прехвърлителите когато се изисквали непрекъснати грижи, помощ в домакинството им, средства за осигуряване на лекарства и пр., чрез каквито престации се осигурявал нормален и спокоен живот на възрастни и немощни хора в съответствие с поетите по договора задължения. Прието е в обжалваното решение, че основният спор по делото между страните се свежда до отговор на въпроса дали алеаторното задължение на ответниците, които трайно са се установили в Англия още от 2010 г., е било изпълнявано и ако да - в какъв обем. Развити са съображения, че договорно изпълнение е осъществено, но не в дължимия обем. Престирането на приобретателите е било частично и спорадично, но недостатъчно да обоснове извод за пълно и точно изпълнение на договора. Решаващият състав е споделил изводите на първоинстанционния съд, че приобретателите не са полагали дължимите грижи за прехвърлителите, а възприетият от първите подход при изпълнението на алеаторния договор не сочи на доставяни в пълен обем и без прекъсване грижи. Макар и ответниците да се завръщали в страната за определени, кратки периоди от време, заедно или поотделно; да са доставяли вкл. и чрез трети лица средства за издръжка (пари) на прехвърлителите или да са ангажирали тези лица да оставят продукти на прехвърлителите; да са настанявали последните в дом за стари хора, който възрастните са желаели да напуснат и да се приберат обратно у дома; укорителното отношение на близките им спрямо това тяхно решение са факти, приети от инстанцията по същество като такива сочещи на неизпълнение на задължението на ответниците – те не са осигурили на прехвърлителите необходимата грижа и спокоен живот в съответствие с уговореното в договора. Аргументирано е виждането, че дори кредиторите да не са приемали или не са оказвали необходимото съдействие за изпълнение на задължението за издръжка в натура приобретателите като длъжници е следвало да трансформират изпълнението в пари без да чакат решение за трансформация, но по делото такива данни липсват. Посочено е, че изпълнението на задължението за издръжка и гледане предпоставя то да е ежедневно, непосредствено и непрекъснато и произтича от самата същност на алеаторния договор, а по делото такова престиране не е осъществено, поради което е налице основание за разваляне на съглашението. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поставят правен въпрос в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе в решението си по всички доводи и възражения на страните и да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка?“. По наведения въпрос се сочи отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава изразена в т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 1/2000 г., както и с решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 69 от 23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 39 от 20.07.2016 г. по т. д. № 2746/2014 г. на ВКС, I т. о. Питането не удовлетворява обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по смисъла на обвързващото тълкуване, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. То е привързано към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и необсъждане на релевантни за спора факти, които съдът е следвало да съобрази при разрешаването му. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение обаче са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК (което се развива при допуснат касационен контрол), а не в стадия на селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Освен това следва да се изтъкне, че въззивният съд е обсъдил пълно и всестранно всички факти от значение за спора по делото, взел е предвид оплакванията в жалбата (в която не е правен довод от страната, че първостепенният съд не е анализирал доказателства и излагал съображения за използваната от приобретателите правна възможност по договора да изпълняват алеаторното си задължение чрез трети лица), с която е бил сезиран и обосновано е приел, че е налице неизпълнение на задълженията за издръжка и гледане по процесния договор. В качеството си на инстанция по съществото на спора съдът е постановил обжалваното решение като е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви – фактически и правни, при които е счел предявеният конститутивен иск за основателен и го е уважил. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с извършения от втората инстанция анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда не обосновава достъп до касация, а е относимо към оплакванията за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на постановения съдебен акт. Те обаче, както вече се посочи са извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В заключение, не е обосновано приложно поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото касаторите дължат на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение съгласно приложения договор за правна защита и съдействие като вписването в него за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка - вж. разясненията с т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о. О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 219/30.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 617/2021 г. на Окръжен съд – Хасково. ОСЪЖДА Д. М. К., ЕГН [ЕГН] и С. А. К., ЕГН [ЕГН], и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. , да заплатят на С. М. П., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх., ет. , сумата от 1 200 (хиляда и двеста) лева – разноски в касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.