Р Е Ш Е Н И Е № 16 гр. София, 09 януари 2024 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП К. И. изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 750/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационен протест, подаден от Окръжна прокуратура – Русе, срещу въззивна присъда № 17 / 06.07.2023 г. по в.н.о.х.д. № 380/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе. В протеста се сочи, че при постановяване на присъдата е нарушен материалният закон, с оглед на което се прави искане за отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура не поддържа касационния протест и пледира същият да бъде оставен без уважение. Според представителя на държавното обвинение въззивният съд е установил правилно фактите въз основа на събраните по делото доказателства и законосъобразно е оправдал подсъдимия, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Защитникът на подсъдимия Ц. В. Ц. изразява становище за неоснователност на касационния протест. В срока по чл. 351, ал. 4 от НПК представя писмено възражение, в което излага подробни доводи относно законосъобразността на въззивната присъда, като прави искане за оставянето й в сила. Подсъдимият Ц. В. Ц. в предоставената му последна дума моли да бъде оставена в сила оправдателната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 9 / 25.01.2023 г., постановена по н.о.х.д. № 885/2022 г. по описа на Районен съд – Русе, подсъдимият Ц. В. Ц. е признат за виновен в това, че на 04.05.2022 г., в гр. Русе управлявал МПС – л. а. „****“ с рег. [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотични вещества – амфетамин и метамфетамин, поради което и на основание чл. 343б, ал. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което, съобразно чл. 66, ал. 1 от НК, е отложено за изпитателен срок от три години, като на ОД на МВР по местоживеене на дееца е възложена възпитателна работа с него. С присъдата на подсъдимия е наложено и наказание глоба в размер на 1000 лева, като същият е лишен на основание чл. 343г от НК и от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца, от който е приспаднато времето, през което е лишен от същото право по административен ред. Подсъдимият останал недоволен от присъдата и я обжалвал пред Окръжен съд – Русе с твърдения за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и явна несправедливост на наложените наказания. С въззивна присъда № 17/ 06.07.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 380/2023 г., ОС – Русе отменил изцяло първоинстанционната присъда и оправдал подсъдимия по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Касационният протест, подаден срещу въззивната присъда, е допустим, тъй като е депозиран в срока по чл. 350 от НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледан по същество, касационният протест е неоснователен. В процесуалния документ, повод за настоящата проверка, се твърди, че въззивната присъда е необоснована и постановена в нарушение на закона. Прокурорът аргументира тези твърдения с довода, че необосновано въззивният съд е дал вяра на показанията на св. Е. И. за това, че е оставила подсъдимия да спи в автомобила, като му е дала и ключа за него, без да отчете близките приятелски и колегиални отношения между двамата. Неправилно се доверил и на противоречивите обяснения на подсъдимия, който първоначално отрекъл да е приемал наркотични вещества, а след това отказал да даде кръвна проба, твърдейки, че е изпил освен таблетки ксанакс и други вещества. Според държавния обвинител въззивната инстанция необосновано дала вяра на подсъдимия и за това, че е уведомил полицейските служители, че е лишен от право да управлява МПС. Подсъдимият се държал нагло и арогантно като обещал сам да премести автомобила, но не сторил това и се наложило полицейските служители да му правят няколко пъти забележка, на което той не реагирал като лице, което е лишено от право да управлява МПС. Подсъдимият само изчаквал полицейският автомобил да се отдалечи, за да го премести, което правело недостоверни обясненията му, че е уведомил полицейските служители, че е лишен от право да управлява МПС. При това положение неправилно въззивният съд счел, че полицейските служители са го провокирали да извърши деянието, като са съзнавали, че му разпореждат да предприеме противоправни действия. Незаконосъобразно контролираният съд приел и че деянието е малозначително, тъй като деецът бил многократно санкциониран по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение, бил лишен от право да управлява МПС и въпреки това управлявал такова след употреба на два вида наркотични вещества. Според прокурора склонността на подсъдимия да нарушава правилата за движение ескалира и след настоящото му оневиняване, извършването на престъпление със съставомерни последици ще е само въпрос на време. В заключение държавният обвинител настоява за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. Изложеното налага извода, че формулираните в касационния протест оплаквания основно са за необоснованост на въззивната присъда. Необосноваността не е от кръга на посочените в чл. 348, ал.1 от НПК основания за касационна проверка. Касационната инстанция осъществява единствено контрол за правилното приложение на материалния и процесуалния закон, няма правомощие да събира нови доказателства, както и да извършва собствена оценка на вече приобщените такива и да формира въз основа на тях фактически изводи, различни от тези на въззивната инстанция. Единственото правомощие на касационния съд в тази насока е да провери дали фактическите положения, приети за установени от проверявания съд, са изведени при спазване на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствените източници, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК, както и дали процесът на формирането на вътрешното му убеждение по фактите и приложимото право е подчинен на принципите на формалната и правната логика. Прегледът на обжалвания съдебен акт налага извод, че контролираната инстанция стриктно е съблюдавала посочените правила при установяване на всички обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на делото. Въззивният съд е провел въззивно съдебно следствие, в рамките на което е разпитал повторно полицейските служители – свидетелите Т. И. и П. А. и противно на твърденията на касатора, изцяло върху техните показания е основал своите фактически и правни изводи. Контролираният съд е интерпретирал вярно информацията, изведена от показанията им, като по никакъв начин съдържанието на последните не е изопачено или превратно тълкувано. Въззивната инстанция основателно е преценила, че показанията на полицейските служители не са в колизия с изнесената от св. Е. Т. И. информация за това, че лично е паркирала автомобила на забраненото за това място, че е оставила подсъдимия в него и му дала ключа за колата и че през нощта на същата дата той я уведомил по телефона, че има разпореждане от полицейските служители да премести превозното средство, защото е паркирано неправилно. Свидетелите И. и А. са заварили автомобила паркиран, при което е естествено да не са видели как се е озовал на това място и кой го е управлявал към онзи момент. Те не са присъствали и на разговора между подсъдимия и св. И. по телефона и поради това не са дали, а и не биха могли да дадат показания за неговото съдържание и да опровергаят показанията на последната. В този смисъл не е имало пречка въззивният съд да приеме изложената от свидетелката информация за достоверна. Известно основание има оплакването на касатора за неправилното кредитиране от въззивния съд на обясненията на подсъдимия за това, че е уведомил полицейските служители за временното му лишаване от право да управлява МПС. Действително, въззивният съд е приел за установено посоченото обстоятелство, без да съпостави обясненията на подсъдимия с показанията на полицейските служители, които ги опровергават, с което е нарушил правилата за анализ и оценка на доказателствата. Нарушението обаче не е съществено, тъй като така приетият за установен факт не е отразен в мотивите при излагане на приетата от въззивната инстанция фактическа обстановка и не е послужил като довод за оправдаването на дееца. Всъщност, като основание за постановяване на оправдателна присъда, предходната инстанция е приела от една страна, че престъплението не е съставомерно, поради отсъствие на субективния елемент, а от друга е счела, че деянието е малозначително, което според законовата дефиниция /чл. 9, ал. 2 от НК/ е формално съставомерно. Това противоречие обаче не води до такава неяснота относно волята на решаващия съд за оправдаване на дееца, което да налага извод, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК, налагащо отмяна на въззивния съдебен акт. При вярно установените от въззивния съд фактически положения, съобразно процесуалните правила, няма пречка касационната инстанция на тяхна основа, без да ги променя, да приложи правилно материалния закон. Въз основа на приетите по делото фактически обстоятелства въззивният съд е счел, че макар от обективна страна подсъдимият да е осъществил състава на чл. 343б, ал. 3 от НК, като е управлявал МПС след употреба на наркотични вещества /амфетамин и метамфетамин/, той не е формирал умисъл да стори това, а е действал в изпълнение на разпореждането на полицейските служители, които са го подтикнали по този начин да извърши престъплението. Реално, макар контролираният съд да не е посочил изрично, че е налице провокация към извършване на престъпление от страна на полицейските служители, от правна страна той е направил именно такъв извод, който е обусловил оправдаването на дееца. Настоящият казус е емблематичен пример за такава провокация и като е оправдал подсъдимия на посоченото основание, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. В редица свои решения - V. v. R., K. v. R., R. v. L., T. de C. v. P., A. v. R., F. v. G., Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ е въвел дължимия стандарт за разрешаване на въпроса налице ли е провокация към извършване на престъпление от страна на служители на държавни органи или действащи под техен контрол лица, за да се прецени дали е осигурено правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 (1) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. В трайната си съдебна практика ЕСПЧ приема, че правото на справедлив процес, част от което е доброто правораздаване, се прилага към всички видове престъпления, от най – обикновените до най – сложните и че провокацията към извършване на престъпление представлява нарушение на правото на справедлив процес, закрепено в чл. 6 (1) от КЗПЧОС, а това съгласно разпоредбата на чл. 13 от КЗПЧОС изисква всяка съответна национална институция да изгради ефикасен механизъм за защита, който да послужи за преодоляване на нарушението и елиминиране на неговите негативни последици. В принципен план най – обща дефиниция за полицейска провокация към извършване на престъпление е формулирана в решението на ЕСПЧ по делото R. v. L., според която такава е налице, когато съответните служители не се ограничават да разследват криминалната дейност по пасивен по същността си начин, а прилагат такова въздействие върху субекта, че го склоняват да извърши престъпление, което иначе не би било извършено, за да стане възможно събирането на доказателства за осъществяването му и да започне наказателно преследване. Основният въпрос, който е необходимо да бъде изследван, според въведения от ЕСПЧ стандарт за установяване наличието на полицейска провокация, е да се прецени дали лицето би извършило престъплението без намесата на полицейските служители и дали последните не са му устроили образно казано клопка/капан, създавайки му условия и подтиквайки го да осъществи деянието. Въззивният съд е отговорил положително на този въпрос, като изцяло е кредитирал показанията на полицейските служители А. и И., за това, че са заварили подсъдимия да спи в автомобила, паркиран на забранено за това място; че са го събудили и са му казали, че трябва превозното средство да бъде преместено; че подсъдимият не е изпълнил нареждането им и след като напазарувал стоки в денонощния магазин останал в колата, без да я премести, което наложило те да му разпоредят отново да стори това. Противно на твърдението на касатора, контролираният съд не само не е игнорирал посочените гласни доказателства, но изцяло им се е доверил, тъй като полицейските служители добросъвестно са съобщили, че целта им е била не да съставят на подс. Ц. фиш за неправилно паркиране, а да го санкционират за по - тежкото нарушение - за управление на МПС, след употреба на алкохол или наркотични вещества, понеже имали съмнения, че е употребил такива. Именно на основата на тези показания, анализирайки задълженията и правомощията на полицейските служители, регламентирани в ЗМВР, въззивният съд е достигнал до правилния извод, че подсъдимият е бил подтикнат/склонен/ да осъществи деянието от полицейските служители, чрез използване на властническите правомощия, с които разполагат, съгласно разпоредбите на чл. 64 от ЗМВР, да издават разпореждания задължителни за гражданите. Цялостното поведение на полицейските служители е било насочено към подтикване на подсъдимия да приведе в движение автомобила, за да имат основание да го уличат в извършване на престъпление и да започнат наказателно преследване срещу него. Действията им са типичен пример за полицейска провокация, според стандарта, въведен от ЕСПЧ, тъй като без тяхната намеса подсъдимият не би извършил престъплението. Основна функция на полицейските служители е превантивната дейност. Тя е регламентирана в разпоредбата на чл. 30а от ЗМВР като дейност по предотвратяване и пресичане на престъпления и други правонарушения. В чл. 30а, ал. 2 от ЗМВР изрично са регламентирани превантивните действията, които полицейските служители извършват: „..осъществяване на комплекс от мероприятия за установяване и отстраняване на причините и условията за извършване на престъпления и други правонарушения.“; „извършване на действия спрямо лица, за които има достатъчно основание да се предположи, че ще извършат престъпни или други противоправни действия, които застрашават обществения ред или правата и свободите на гражданите“; „осъществяване на мероприятия за преустановяване на изпълнителното деяние, предотвратяване настъпването на престъпните му последици и ограничаване на техните размери“. Нито едно от посочените действия не изисква подканяне/склоняване/подтикване на дееца да извърши престъпление, за да бъде уличен и обвинен за неговото осъществяване, така както в настоящия случай са процедирали полицейските служители. При съмнения, че лицето е употребило някакви вещества, полицейските служители са били длъжни да му попречат в това състояние да управлява МПС /при съществуващия риск да причини други вреди/, а не да му устройват капан, за да го уличат в извършване на престъпление и да започнат наказателно преследване срещу него. Изложеното налага категоричния извод, че в случая е налице полицейска провокация по смисъла на въведения стандарт на ЕСПЧ за установяването на такава. Обстоятелството, че въззивният съд формално е използвал друго основание за оправдаване – несъставомерност от субективна страна, не води до различен извод, доколкото мотивите му за постановяване на оправдателната присъда са свързани именно с провокацията от страна на полицейските служители, без която престъплението не би било осъществено. В тази насока, макар контролираният съд да не е посочил изрично, че прилага стандарта на ЕСПЧ, на практика е изпълнил указанията на последния за отстраняване на последиците при констатиране на полицейска провокация, представляваща нарушение на правото на справедлив процес, закрепено в чл. 6 (1) от КЗПЧОС, като е оправдал подсъдимия по повдигнатото срещу него обвинение. Постановената въззивна присъда в посочения смисъл е правилна и законосъобразна и поради това следва да бъде оставена в сила. С оглед на изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 17 / 06.07.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 380/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.