2 Р Е Ш Е Н И Е № 53 гр. София, 23.02.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2760 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на малолетния ищец по делото В. В. Д. (представляван от майка си Л. И. К., чрез назначения процесуален представител по делото адв. Е. С.) срещу решение № 59/14.01.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 2842/2015 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично решение № 2973/13.08.2015 г. по гр. дело № 4142/2014 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), е отхвърлен, предявеният от името на малолетния жалбоподател срещу Н. В. Д., осъдителен иск с правно основание чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД за сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени на малолетния ищец, изразяващи се в емоционални болки и страдания, стрес и нервност, безсъние, напрежение и множество обидни изрази, в резултат на психически тормоз, осъществен от ответника на следните дати и периоди: март-април 2009 г., 02.04.2010 г., 16.01.2011 г., май 2011 г., 11.11.2011 г. и септември 2013 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът Н. В. Д. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 819/17.11.2016 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: какво е значението и как съдът следва да преценява решение по ЗЗДН, с което са постановени мерки за защита на пострадалото лице и е приет за установен актът на извършено насилие, при положение, че за установяване на последното в производството по иск по чл. 45 от ЗЗД са събрани и други писмени и гласни доказателства. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 159/15.03.2010 г. по гр. дело № 1654/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд в мотивите към обжалваното решение, и което се изтъква в отговора на касационната жалба, не дава отговор на поставения процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12 от ГПК. В това решение на ВКС, по реда на чл. 290 от ГПК е прието единствено, че решенията по чл.чл.12-19 от ЗЗДН са диспозитивни и представляват проява на съдебна администрация на гражданските правоотношения; че независимо, че тези решения са насочени към промяна на гражданските правоотношения, те се постановяват от съда не по силата на потестативно право на една страна спрямо друга, поради което не се ползват със силата на пресъдено нещо (СПН); при тях липсва потестативно право, което да е предмет на СПН, а новото правно положение, което тези актове пораждат не може изобщо да се ползва от СПН. Настоящият съдебен състав изцяло споделя становището, че като постановено в производство по спорна съдебна администрация на граждански правоотношения, решението по ЗЗДН, с което са постановени мерки за защита от домашно насилие, не се ползва със СПН. Това не означава обаче, че в производство по иск по чл. 45 от ЗЗД, в което ищецът твърди, че процесният деликт е насилието, установено и с решението по ЗЗДН (а и в производства по други искове, когато установеното домашно насилие е от значение за спорното правоотношение), съдът трябва да игнорира това решение като доказателство по делото. Съгласно общия принцип, установен с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, съдът следва да преценява решението по ЗЗДН по вътрешно убеждение, наред и в съвкупност с останалите относими доказателства, събрани в производството по иска по чл. 45 от ЗЗД (респ. – в друго производство), още повече, че решението по ЗЗДН се постановява в рамките на състезателно съдебно производство, в което се събират доказателства и предмет на доказване е именно домашното насилие. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение № 823/11.12.2009 г. по гр. дело № 266/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 217/27.05.2015 г. по гр. дело № 6851/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. При така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, касационната жалба е частично основателна. Основателно е основното оплакването в нея, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като макар и да е обсъдил представеното по делото решение по ЗЗДН, неправилно е приел, че тъй като то не се ползва със СПН, установеният с него акт на домашно насилие от 11.11.2011 г., посочен и в исковата молба като един от процесните случаите на физическо и психическо насилие от страна на ответника Д. спрямо малолетния ищец, следва да бъде установен в настоящия процес само с останалите събрани по делото допустими доказателствени средства. По този начин, в противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, окръжният съд е игнорирал решението по ЗЗДН като доказателство по делото и не го е обсъдил наред и в съвкупност с останалите събрани доказателства. Това от своя страна е довело до неправилност и на крайния му извод за неоснователност изцяло на иска по чл. 45 от ЗЗД, предявен от името на малолетния ищец. Както е установил и въззивният съд, с постановеното по реда на ЗЗДН, решение № 439/07.02.2012 г. по гр. дело № 21273/2011 г. на ПРС, съдът е задължил ответника Д. да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо малолетния ищец и майка му за срок от девет месеца; забранил му е за същия срок да ги приближава, както и жилището им, местоработата на майката и местата за социални контакти на пострадалите. Решението е основано на установения с него акт на домашно насилие, а именно, - че на 11.11.2011 г. ответникът Д. е извършил акт на домашно насилие спрямо малолетния ищец, изразяващо се в нанасяне на удари с пръчка в областта на дясното бедро. Видно от мотивите към това решение по ЗЗДН, актът на домашно насилие е установен от съда въз основа съвкупната преценка на преки свидетелски показания, съдебно-медицинско удостоверение № 1610/15.11.2011 г. и формуляр за психологичен преглед от 30.11.2011 г. Обосновани са изводите на въззивния съд, че в настоящото производство не са ангажирани и разпитани същите свидетели, въз основа на чиито показания е бил установен актът на домашно насилие в производството по ЗЗДН, както и че разпитаните по настоящото дело свидетели нямат преки и непосредствени впечатления за този акт, както и за останалите твърдени в исковата молба деяния на ответника спрямо малолетния ищец. Също в нарушение на процесуалния закон, обаче, окръжният съд изобщо не е обсъдил представеният като писмено доказателство и по настоящото дело, формуляр за психологичен преглед от 30.11.2011 г., а съдебно-медицинското удостоверение № 1610/15.11.2011 г. е неправилно обсъдено, без да е преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото. От съдебно-медицинското удостоверение № 1610/15.11.2011 г., издадено от д-р С. С. – гл. асистент в Катедрата по съдебна медицина на МУ-П., се установява, че при извършения преглед на малолетния ищец са установени две кръвонасядания на кожата на десния му крак, които травматични увреждания са причинени от удар с или върху твърд предмет и е възможно по начин и време да са получени, както е съобщено от майката – че на 11.11.2011 г. около 18 ч. детето е ударено от дядо си – ответника Д.; посочено е и че на детето са причинени болка и страдание, без причиняване на разстройство на здравето. От формуляра за психологичен преглед от 30.11.2011 г., издаден от А. Л. при Клиниката за детски и генетични заболявания на УМБАЛ-П., се установява, че по време на извършения преглед на малолетния ищец (тогава – тригодишен), същият е неспокоен, със ситуативно обусловена тревожност, свързана с преживяно насилие – спонтанно споделя: „не искам деди“, „деди бие чето (крачето) и каката (ръката)“, „деди лош“; при смяна на темата и предложено занимание детето се успокоява, контактът му е емоционален и топъл, нервно-психическото му развитие е в границите на нормата; дадени са препоръки детето да не бъде подлагано на психически стрес и срещите с дядото – ответника, да се преустановят в интерес на детето. От заключението на приетата по делото комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза се установява, че малолетният ищец (тогава вече шестгодишен) е споделил и с експертите по делото, че когато е бил тригодишен дядо му (ответникът Д.) го е удрял с пръчка, наред и с друго процесно деяние, сочено в исковата молба към това време – че го е блъснал по стълбите. Настоящият съдебен състав възприема, даденото от експертите заключение – по отношение на всички останали процесни деяния, - че детето разказва за такива деяния, като извършени от дядо му, единствено по внушение от майка си, доколкото по делото няма ангажирани достатъчно доказателства, от които да се направи обоснован извод за извършване от страна на ответника на тези други процесни деликти. Деянието, осъществено от ответника Д. на 11.11.2011 г., изразяващо се в нанасяне на удари с пръчка в областта на дясното бедро на малолетния ищец, настоящият съдебен състав намира обаче, за доказано по несъмнен начин по делото, предвид преценката на обсъдените по-горе доказателства – решението по ЗЗДН, съдебно-медицинското удостоверение № 1610/15.11.2011 г. и формуляра за психологичен преглед от 30.11.2011 г., които в своята съвкупност установяват по несъмнен начин извършването на този процесен деликт от страна на ответника. Несъмнено, а и видно от обсъдените по-горе доказателства, в резултат на това деяние малолетният ищец е претърпял както физически, така и емоционално-психически болки и страдания, като предвид и невръстната възраст на ищеца към момента на увреждането (тогава тригодишен), както и предвид родствената му връзка с ответника Д. – негов дядо, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение за така причинените процесни неимуществени вреди, възлиза на сумата 800 лв. По изложените съображения, въззивното решение, като неправилно следва да се отмени в обжалваната част, с която искът по чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 800 лв., представляваща обезщетение за претърпените от малолетния ищец неимуществени вреди, причинени му от ответника с процесното деяние - удари с пръчка в областта на дясното бедро, извършено на 11.11.2011 г., като вместо това се постанови уважаване на иска за тази сума от 800 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на непозволеното увреждане - 11.11.2011 г. до окончателното ѝ изплащане. Както вече беше посочено, обосновани – в съответствие със събраните по делото доказателства са останалите изводи на въззивния съд, че всички останали твърдяни в исковата молба процесни деяния на ответника спрямо малолетния ищец, сочени като извършени през март-април 2009 г., на 02.04.2010 г., на 16.01.2011 г., през май 2011 г. и през септември 2013 г., са недоказани по делото, като по отношение на тези изводи в обжалваното решение, с касационната жалба не са наведени и никакви конкретни оплаквания – извън общото такова за неправилност и на тези изводи. С оглед на това, въззивното решение следва да се остави в сила в останалата обжалвана част, с която искът по чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика. Независимо от крайния изход на делото в касационното производство, в полза на малолетния ищец не следва да се присъждат разноски, тъй като той е освободен от съда и не е направил такива по делото; както и не е осъден от долустоящите съдебни инстанции да заплаща разноски по делото на ответника (осъждането е постановено по отношение на майка му, която пред първата и въззивната инстанция е водила делото и по искове, предявени от свое име). Предвид крайния изход на делото в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, ответникът дължи – съразмерно с уважената част от иска, и следва да бъде осъден да заплати: по сметка на ПРС – сумата 59.57 лв. (от които: 32 лв. – държавна такса за първоинстанционното производство и 27.27 лв. – разноски за възнаграждение на вещите лица, платено от бюджета на съда), по сметка на ПОС – сумата 16 лв. – държавна такса за въззивното производство и по сметка на ВКС – сумата 20 лв. – държавна такса за касационното производство (за допускане и разглеждане на касационната жалба). Също предвид крайния изход на делото в касационното производство, на основание 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, малолетният ищец (представляван от майка си) дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска, а именно – сумата 346.67 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 59/14.01.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 2842/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, – в обжалваната част, с която предявеният от В. В. Д. (малолетен, представляван от майка си Л. И. К.) срещу Н. В. Д., иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 800 лв., ведно със законната лихва върху тази сума; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 45 от ЗЗД, Н. В. Д. да заплати на В. В. Д. (малолетен, представляван от майка си Л. И. К.) сумата 800 лв. (осемстотин лева), ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.11.2011 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени емоционално-психически и физически болки и страдания, причинени му в резултат на осъществено на 11.11.2011 г., насилие, изразяващо се в нанасяне на удари с пръчка в областта на дясното бедро; като ОСТАВЯ В СИЛА решение № 59/14.01.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 2842/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, – в останалата обжалвана част, с която предявеният от В. В. Д. (малолетен, представляван от майка си Л. И. К.) срещу Н. В. Д., иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до сумата 6 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания, стрес и нервност, безсъние, напрежение и множество обидни изрази, в резултат на психически тормоз, осъществен на следните дати и периоди: март-април 2009 г., 02.04.2010 г., 16.01.2011 г., май 2011 г. и септември 2013 г.; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, Н. В. Д. да заплати: по сметка на Пловдивския районен съд – сумата 59.57 лв. (петдесет и девет лева и петдесет и седем стотинки), по сметка на Пловдивския окръжен съд – сумата 16 лв. (шестнадесет лева) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 20 лв. (двадесет лева), представляващи държавни такси и разноски по делото; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, В. В. Д. (малолетен, представляван от майка си Л. И. К.) да заплати на Н. В. Д. сумата 346.67 лв. (триста четиридесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки), представляваща разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.