6 Р Е Ш Е Н И Е № 82 гр. София, 11 април 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1676 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в решението). Производството е образувано по касационна жалба на ответника по делото [община] срещу решение № 25/15.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 687/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № 253/12.08.2016 г. по гр. дело № 35/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, е уважен частично, предявеният от В. Х. Х. срещу общината-жалбоподател, иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, като последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 70 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.09.2006 г. до изплащането ѝ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие (ПТП), станало на 03.06.2006 г. в [населено място], настъпило поради липса на пътни знаци, указващи кой е пътят с предимство, представляващо неизпълнение на задължение на ответната община по закон и като собственик на пътя, да организира движението и да поддържа организацията му, съобразно разпоредби на ЗП и Нар. № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се твърди недопустимост и неправилност, но се излагат оплаквания и съображения само за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа от страна на касатора в откритото съдебно заседание и в писмена защита. От страна на ответника по касационната жалба – ищеца В. Х. Х., в отговора на жалбата, в откритото съдебно заседание и в писмена защита се излагат съображения и доводи за неоснователност на жалбата. С определение № 1144/08.12.2017 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос – на кръстовище, образувано от улици/пътища с различни стопани/собственици, кой от тях, и по силата на кой нормативен акт има задължение да урегулира кръстовището с пътни знаци за безопасното преминаване през него и да постави знаците – всеки от тях или стопанинът/собственикът на улицата/пътя по основното направление. Изричен и еднозначен отговор на този материалноправен въпрос е даден с разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Нар. № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата (Нар. № 1/17.01.2001 г. за ОДП), която разпоредба гласи следното: „Стопанинът на пътя по основното му направление отговаря за проектирането на организацията на движението, за изпълнението и поддържането ѝ на кръстовища, в които се пресичат, разделят или събират на едно ниво пътища с различни стопани“. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на същата наредба, „стопанин на пътя“ е собственикът или администрацията, която управлява пътя. Нар. № 1/17.01.2001 г. за ОДП е издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството в изпълнение на изричната законова делегация по чл. 3, ал. 3 от ЗДвП, като съгласно ал. 2 на същия член, за организиране на движението по пътищата се използват светлинни сигнали, пътни знаци и пътна маркировка върху платното за движение и крайпътните съоръжения, които се поставят само след възлагане от собственика или администрацията, управляваща пътя, при условия и по ред, определени с наредбата по ал. 3. При така даденото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, касационната жалба е основателна. По делото няма спор между страните и е установено по несъмнен начин, че процесното ПТП, вследствие което ищецът е претърпял процесните неимуществени вреди, е настъпило по следния начин: Ищецът, управлявайки лек автомобил, се е движел по главен републикански път III-608, идвайки от [населено място], и е навлязъл в [населено място] по същия път – улица „9-ти септември“, съзнавайки, че се движи по главен път. Изненадващо ищецът е бил ударен от лек автомобил, управляван от К. Г., която излизала отдясно на ищеца, движейки се по малък бетонов път – [улица], завивайки наляво по ул. „9-ти септември“. На кръстовището не е имало пътни знаци, указващи кой е пътят с предимство, и конкретно – на [улица]не е имало знак „стоп“. Собственик и стопанин на [улица]е ответната община, а собственик на републикански път III-608, респ. – на ул. „9-ти септември“ като част от него, е държавата, която го стопанисва чрез Изпълнителна агенция „Пътища“ (ИАП) – към датата на процесното ПТП, впоследствие – Агенция „Пътна инфраструктура“ (А.). При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че ответната община, като собственик и стопанин на [улица], не е спазила задълженията си по чл. 3, ал. 1 от ЗДвП (редакция ДВ, бр. 85/2004 г.), която гласи: „Лицата, които стопанисват пътищата, ги поддържат изправни с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, организират движението по тях така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване …“. В тази връзка апелативният съд е цитирал също чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗП (редакция ДВ, бр. 26/2000 г.), съгласно които общинските пътища се управляват от кметовете на общини, като общините съгласуват с ИАП проектите за изграждане и свързване на общинските пътища с републиканските пътища; цитирал е и чл. 4 от ЗП (редакция ДВ, бр. 47/2002 г.), съгласно който, участъците от републиканските пътища в границите на урбанизираните територии и селищните образувания имат ограничени връзки с уличната мрежа и движението по тях се осъществява с предимство, като трасетата на републиканските пътища по уличната мрежа на населените места и селищните образувания се определят с общия градоустройствен план. При така цитираните правни норми в мотивите към въззивното решение, апелативният съд е достигнал до извода, че собственикът на пътя е този, който следва да изготви общ градоустройствен план, както и генерален такъв за организация на движението и знаковото стопанство за населеното място, а ответната община не е имала проект за [улица]и за свързването ѝ с републиканския път, който проект да съгласува с ИАП. В тази връзка въззивният съд е цитирал и чл. 3, ал. 3, чл. 30, ал. 2, чл. 8, ал. 5 и чл. 5, ал. 7 от ЗП и чл. 48 от ППЗП (редакция ДВ, бр. 18/2006 г.). В заключение, апелативният съд е приел, че ответната община не е изпълнила задълженията си да поддържа пътя с необходимата сигнализация, както и че това е в причинна връзка с настъпилия пътен инцидент. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответната община, че не тя като собственик на [улица], а А. като стопанин на републиканския път, е следвало да регулира процесното кръстовище, като съдът е приел, че това е нямало как да се случи, ако общината не е представила за съгласуване проектоплан за свързване на местните пътища с републиканските пътища, какъвто е следвало да бъде изготвен. Въззивният съд е приел също, че фактът, че ответникът не е изготвил генерален план за организация на движението и на знаковото стопанство показва неговото бездействие относно прилагането на закона, което е в причинна връзка с настъпването на процесното ПТП и получените от ищеца трайни увреждания. С оглед на това, въззивната инстанция е приела, че [община] е надлежният ответник, който следва да отговаря за причинените на ищеца неимуществени вреди. При така изложените мотиви към обжалваното решение, основателни са оплакванията и доводите в касационната жалба, че при решаването на основния спорен въпрос по делото – кой е имал задължението да урегулира процесното кръстовище с пътни знаци, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон и е направил необосновани изводи. Изводът в обжалваното решение, че ответната община имала задължение да изготви генерален план за организация на движението и знаковото стопанство за населеното място, както и проект за такъв план, който да съгласува с ИАП, не следва от никоя от цитираните от апелативния съд разпоредби на ЗП и ППЗП, като този извод е в пряко противоречие с разпоредбите на Нар. № 1/17.01.2001 г. за ОДП (по-натам – и „наредбата“). В тази връзка, на първо място следва да се отбележи, че предмет на нормативна уредба на ЗП и ППЗП (в редакцията им, действаща към датата на процесното ПТП) са обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата (чл. 1 от ЗП), но не и с организирането на движението по пътищата, която материя е предмет на нормативна уредба от ЗДвП и Нар. № 1/17.01.2001 г. за ОДП (също в редакцията им, действаща към датата на процесното ПТП – чл. 3, във вр. с чл. 1 от ЗДвП). Съгласно чл. 6 от Нар. № 1/17.01.2001 г. за ОДП, за организиране на движението по пътищата се изготвят: 1) генерални планове за организация на движението (ГПОД) в населени места; и 2) проекти за организация на движението (ПОД) извън границите на населени места. Съгласно чл. 10 от наредбата, стопанинът на пътя възлага изработването както на ГПОД, така и на ПОД. Също стопанинът на пътя внася предварителен проект за ГПОД за разглеждане, съгласуване и приемане от общинския експертен съвет по устройство на територията при съответната община – чл. 14, ал. 1 от наредбата, като едва окончателният проект на ГПОД се одобрява от кмета на общината. Също стопанинът на пътя внася работен проект за ПОД, като когато проектът е за републикански път III клас (както в случая) той се внася за разглеждане, съгласуване и приемане от експертния технико-икономически съвет при съответното областно пътно управление, и се одобрява от директора на последното – чл. 16, ал. 1 и чл. 17 от наредбата. Съгласно цитираната при отговора на поставения по делото материалноправен въпрос, изрична разпоредба на чл. 4, ал. 2 от Нар. № 1/17.01.2001 г. за ОДП, всички тези задължения за проектирането на организацията на движението, а също така – и за изпълнението и поддържането ѝ на кръстовища, в които се пресичат, разделят или събират на едно ниво пътища с различни стопани, са възложени в отговорност на стопанина на пътя по основното му направление. При процесното кръстовище, което е образувано от републикански път и общинска улица, „пътят по основното му направление“ по смисъла на тази разпоредба, несъмнено е републиканският път – чл. 4, ал. 1 от ЗП (съгласно която участъците от републиканските пътища в границите на урбанизираните територии и селищните образувания имат ограничени връзки с уличната мрежа и движението по тях се осъществява с предимство), а негов стопанин към датата на процесното ПТП е ИАП, сега – А., съгласно § 1, т. 1 от ДР на наредбата, във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗП. В заключение – задължение да урегулира процесното кръстовището с пътни знаци към датата на процесния деликт е имала, не ответната [община] – като собственик и стопанин на местния път – [улица], а такова задължение имала ИАП – като стопанин на републиканския път III-608 – ул. „9-ти септември“, който е пътят по основното направление на кръстовището. Следователно, ответната община не е материалноправно легитимирана да отговаря по предявения срещу нея иск по чл. 49 от ЗЗД – за заплащане на процесното обезщетение за репариране на неимуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие неизпълнението на това задължение. Като е приел обратното в мотивите към обжалваната част на въззивното решение и като е осъдил ответната община да заплати на ищеца процесното обезщетение в размер 70 000 лв., апелативният съд е постановил неправилен – в нарушение на материалния закон, съдебен акт, който съгласно чл. 293, ал. 2, предл. 1 от ГПК следва да бъде отменен от настоящата касационна инстанция, като вместо него следва бъде постановено отхвърляне изцяло на предявения по делото иск по чл. 49 от ЗЗД, като неоснователен. Промяната на крайния резултат по делото налага отмяна на въззивното решение и в частта му относно разноските, които с него са възложени в тежест на касатора-ответник и са присъдени в полза на ищеца. Предвид крайния изход на материалноправния спор – отхвърлянето изцяло на предявения иск, на ищеца не се дължат и не следва да се присъждат, претендираните от него разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК той дължи всички претендирани и направени от жалбоподателя-ответник разноски за заплатени адвокатски възнаграждения, възнаграждения на вещите лица и държавни такси пред трите инстанции по делото. Съгласно представените по делото доказателства и списъка по чл. 80 от ГПК пред настоящата инстанция, общият размер на тези разноски възлиза на сумата 12 479 лв., но ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответната община-касатор сумата 11 579 лв., тъй като е основателно възражението му по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение пред настоящата касационна инстанция. Последното е заплатено от касатора на два пъти (при изготвянето на жалбата и при явяването пред съда) и е в общ размер 3 530 лв., какъвто е и размерът му пред предходните две инстанции, като това е и минималният размер по чл. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, но определен при интерес от 100 000 лв. – пълният размер на предявения по делото иск. Пред настоящата инстанция материалният (обжалваемият) интерес възлиза на 70 000 лв., поради което разноските за адвокатско възнаграждение за тази инстанция следва да бъдат намалени на сумата 2 630 лв. – също съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, с която жалбоподателят-ответник и процесуалният му пълномощник по делото са се съобразили при определяне размера на адвокатското възнаграждение пред първата и въззивната инстанции. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 25/15.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 687/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, – в обжалваната част, с която е осъдена [община] да заплати на В. Х. Х. сумата 70 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.09.2006 г. до изплащането ѝ, както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Х. Х. срещу [община], иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата 70 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.09.2006 г. до изплащането на сумата, претендирана като обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 03.06.2006 г. в [населено място], поради липса на пътни знаци, указващи кой е пътят с предимство, поради неизпълнение на задължение на ответника по закон и като собственик на пътя, да организира движението и да поддържа организацията му; ОСЪЖДА В. Х. Х. с ЕГН [ЕГН] да заплати на [община] сумата 11 579 лв. (единадесет хиляди петстотин седемдесет и девет лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: