Р Е Ш Е Н И Е № 67 С., 07.05.2013 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и втори април през две хиляди и тринадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова с участието на секретаря Клавдия Дали като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. N 904 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 във вр. с чл.295, изр.второ ГПК. С решение № 176 от 03.11.2010г. по т.д. № 118/2010г., ВКС, ІІ т.о. е отменил решението и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, като са дадени указания относно квалификацията на предявените искове и указания за събиране на доказателства. Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма] /н/ с предишно наименование [фирма] срещу решение № 1171 от 04.07.2012г. по т.д.№ 521/2010г. на Софийски апелативен съд, постановено след връщането на делото за ново разглеждане. Отговор на касационната жалба не е постъпил в срока по чл.287 ГПК от ответника ДА”Д.” и от евентуалния ответник М.. В съдебното заседание страните не изпращат представител. С определение № 97 от 11.02.2013г. съставът на ВКС допусна касационно обжалване на основание т.3 на чл.280,ал.1 ГПК на решението в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимост на обезщетение за ползване на недвижимо имущество- склад за съхранение на материали-държавен резерв и военновременни запаси за периода 01.04.2000г.-30.09.2003г. и обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД за периода 30.09.2003г.-24.01.2005г., по иска предявен от [фирма] /н/ срещу предпочитания ответник ДА „Д.” и по предявения като евентуален иск срещу Министерство на икономиката, енергетиката и туризма по въпроса за съставните елементи на възнаграждението по договора за съхранение на материали, представляващи държавен резерв и военновременни запаси, когато задължението за съхраняване възниква по силата на нормативен акт –Наредбата за Д., приета с ПМС 312/96г. /отменена/, в случай че материалите се съхраняват в складове на външен съхранител, а не в складове, собственост на Държавна агенция Д.. С обжалваното решение, в частта, с която е допуснато касационното обжалване, в производство по чл.196 ГПК –отм. във вр. с пар.2,ал.2 ПЗР на ГПК/2007г. Софийски апелативен съд е оставил в сила решението в частта, с която предявените от ищеца искове за заплащане на обезщетение в размер на 19 000лв. за ползване на недвижимо имущество - склад за съхранение на материали-държавен резерв и военновременни запаси за периода 01.04.2000г.-30.09.2003г. и обезщетение за забава 3 519.20лв. за периода 30.09.2003г.-24.01.2005г., са отхвърлени срещу предпочитания ответник ДА „Д.” и срещу евентуалния ответник М.. Като основен аргумент за отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетението за ползването на склада, САС е изложил съображения, че в изчерпателно изброените в чл.18 от Наредбата елементи на издръжката, за която А. заплаща на външните съхранители необходимите финансови средства, не се включва заплащането на наем за помещението, където се извършва съхранението. Въззивният съд е посочил, че съхраняването на ВЗ е задължително за съхранителите-чл.7,ал.4, които са длъжни да ги съхраняват в наличните си площи-чл.8,ал.2. Прието е, че не са представени доказателства, че такъв наем е изрично уговорен- не е представен договор между влогоприемателя и А., за да се установи постигането на такова съгласие и условията му. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно-постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила и постановяването на друго, с което главният ответник ДА”Д.”, или евентуалният- М. да бъде осъден да заплати претендираните с исковата молба суми. Твърди се, че неправилно апелативният съд е приел, че в размера на възнаграждението /издръжката/, която се дължи на ищеца като външен съхранител на материали-ДР и В. по силата на чл.18 от Наредбата за държавния резерв и военновременните запаси, приета с ПМС № 312/29.12.1996г., не се включва обезщетението за ползването на имота- на склада, в който са съхранявани СМЦ. Поддържа се, че отказът за присъждане на такова обезщетение незаконосъобразно е аргументиран с липса на доказателства за размера му и че въззивният съд имал процесуалното задължение, ако не събере такива доказателства, да приложи разпоредбата на чл.133 ГПК-отм. Излагат се доводи, че неправилно съдът е приел, че министерството не е материално правно легитимирана страна по спора. Касаторът счита, че обезщетението за ползване на чужд недвижим имот представлява съставен елемент от понятието „средства за създаване и издръжка по съхранение на държавни резерви” по смисъла на чл.18 от Наредбата. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение намира следното по поставения правен въпрос: Правоотношенията във връзка със съхранението на ДР и В. в настоящия спор се уреждат на плоскостта на договора за влог, но и с оглед специалната подзаконова нормативна уредба, действала към момента при субсидиарното приложение на нормите на ЗЗД и доколкото те не противоречат на режима, създаден със съответните актове на МС. Възникналото по силата на нормативен акт правоотношение има договорен характер, подчинен на правилата на неформален реален договор за влог, но със специфичните правила и условия за съхраняването, специфични задължения на влогоприемателя, гарантиращи изпълнението на задълженията му, произтичащи директно от специалния нормативния акт. Създадената преди 2008г. съдебна практика квалифицира правоотношението като хетерогенен фактически състав, породен от Постановления на МС и Наредби и неформален договор за влог / Решение № 162/2001г. по гр.д.№ 1446/200г. на П. г.о., Решение № 266/2005г. по т.д.№ 182/2004г. на ТК/. Въпросът за приложимата нормативна уредба за уреждане на правоотношенията е предмет на произнасяне и по реда на чл.290 ГПК с Решение № 176 от 03.11.2010г. по т.д.№ 118/2010г. на ВКС, Второ т.о., в което е застъпено становището че приложими са правилата на съответната специална подзаконова нормативна уредба и субсидиарно общите правила на ЗЗД. Съгласно чл.9,ал.1 от Наредбата за държавни резерви и военновременни запаси, Приета с ПМС 312 от 29.12.1996г., отменена с ПМС № 234/21.03.2003г., но приложима за настоящия спор, строителството на складове и бази за съхраняване на ДР и ВЗ се извършва с бюджетни средства. Съгласно ал.2 на чл.9 складовете за съхраняване на държавни резерви и военновременни запаси, построени с бюджетни средства не могат да се ползват с производствени нужди, освен в случаите, когато за това има разрешение на М. съвет по въпросите на военнопромишления комплекс и мобилизационната готовност на страната. При тази нормативна база, ако изграждането на обекта е станало с държавни средства, на основание ал.2 на чл.9 от Наредбата съхранителят няма право да го използва за производствени нужди, без наличието на специално разрешение. Поради това и той не би могъл да пропусне възможността да реализира ползи за себе си или да очаква реално увеличаване на имуществото си от това, че не може да ползва помещението, в което се съхранява ДР и ВЗ, за това че е лишен от имот, който не може да експлоатира за производствени или други цели лично, или чрез трето лице. С оглед на изложеното, отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е, че в хипотезата на чл.18 във вр. с чл.9 от Наредбата за държавните резерви и военновременни запаси, приета с ПМС № 312/1996, действала до 20.03.2003г., когато помещението, в което се съхранява ДР и ВЗ, е построено с държавни средства и няма издадено специално разрешение за ползване на имота за производствени нужди от надлежния орган, в обхвата на издръжката, която А. следва да заплати на приемателите за съхранението на резервите и запасите, няма основание да бъде включено и обезщетението за ползването на имота. По същество на касационната жалба: Безспорно установено е по делото и е отразено в приетите съдебно-технически експертизи, че складът в който са съхранявани материалите- държавни резерви и военновременни запаси, е едноетажна сграда, изпълнена по номенклатурата за едноетажни промишлени сгради от сглобяеми стоманобетонни елементи с обща застроена площ 1 134 кв.м. Видно от приложения към материалите по делото правен анализ, изграждането /върху терена, собственост на дружеството/ на склада, застроен на 1 130 кв.м., който е склад за специално имущество-имущество но ГУ”ДР и ВЗ”, е станало въз основа на Решение № 20/69 на К. за стопанска координация при МС. Складът не е строен със средства на праводателите на ищеца / ДИП –К.- Б., К., К. ЕАД/ а на основание възлагателно писмо за изготвяне на план за строителство № КС/1969г. на Министъра на химията и металургията. След като изграждането на склада е станало с държавни средства- неоспорен и неопроверган по делото факт, независимо чия собственост е той, на основание ал.2 на чл.9 от Наредбата, ищецът не е разполагал с право да го използва за производствени нужди, без наличието на специално разрешение, каквото не се твърди и няма доказателства да е било издадено. С оглед на отговора на поставения материалноправен въпрос ищецът като влогоприемател не би могъл да претърпи и пропусната полза и да претендира обезщетение за използването на склада от А. Д. като елемент от дължимата на основание чл.18 от Наредбата за държавни резерви и военновременни запаси, приета с ПМС 319/29.12.96г., издръжка по съхраняването им. Искът е неоснователен, но не по изложените от въззивния съд съображения. Аргументът за неоснователност на претенцията не може да бъде изведен от задължението на съхранителите по чл.7,ал.4 и чл.8,ал.2 от Наредбата, нито от липсата на уговорен в договор наем- възникналото между страните правоотношение не е наемно, а договор за влог ищецът не би могъл да представи поради обстоятелството, че съществувалото правоотношение по договор за влог има за източник административен акт и е подчинено на правилата на Наредбата. Решението в частта за отхвърлянето на иска срещу ДА”ДР ВЗ” за заплащане на обезщетение за ползване на склада, като част от дължимото възнаграждение –издръжката за съхраняването на резервите за периода 01.04.2000г.- 30.09.2003г. за сумата 19 000лв. следва да бъде оставено в сила. При този извод, следва да бъде оставено в сила и решението по обусловения иск за заплащане на обезщетение за забава за периода 30.09.2003г.-24.01.2005г. в размер на 3 519.20лв. Следва да бъде потвърдено и решението за отхвърлянето на същите искове по отношение на евентуалния ответник М.. Законосъобразен е изводът във въззивното решение, че министерството не е материално правно легитимирано да отговаря по иска за заплащане на дължимото възнаграждение /издръжката/ за съхранението на резерви и запаси. Разпоредбата на чл.18,ал.3 Наредбата, приета с ПМС 312/2003г. не внася различие в режима на финансиране на външните съхранители на военновременни запаси. О. връзка на последните е с ДА, като другите органи на държавата и администрацията се явяват трети неучастващи лица, които нямат задължения по това правоотношение. В този смисъл е константната съдебна практика - Решение от 12.01.2005г. на ВКС по дело 2177/2003г. на ІІ г.о. По този въпрос ВКС се е произнесъл и с решението по настоящия казус, постановено по реда на чл.290 във вр.293,ал. 3 ГПК. Поради това е неоснователно възражението на касатора, че апелативният съд е възприел неправилна квалификация на иска. В същото решение касационният съд е посочил и че финансирането на дейностите, свързани със създаването, поддържането, съхранението и опресняването на ДР и ВЗ е уредено в чл.18 Наредбата, в който е заложен принципът, че необходимите средства за сметка на държавния бюджет и се осигуряват чрез А.. Вътрешното разпределение на необходимите бюджетни средства и включването им в бюджета на други държавни органи не влияе в отношенията с външните съхранители, които са в облигационна връзка с А.. С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати по сметката на ВКС държавна такса, която не е внесена предварително- 450.38лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1171 от 04.07.2012г. по т.д.№ 521/2010г. на САС, 6 състав в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от [фирма] /н/ срещу предпочитания ответник ДА „Д.” и евентуалният иск срещу Министерство на икономиката, енергетиката и туризма за заплащане на обезщетение за ползване на недвижимо имущество- склад за съхранение на материали-държавен резерв и военновременни запаси за периода 01.04.2000г.-30.09.2003г. и обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД за периода 30.09.2003г.-24.01.2005г. ОСЪЖДА [фирма]/н/ да заплати по сметката на Върховен касационен съд държавна такса 450.38лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.