РЕШЕНИЕ № 60148 София, 19.07.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Ангел Йорданов, в открито заседание на 16.11.2020 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1873 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца К. Б. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените срещу П. П. искове по чл. 240 вр. чл. 99 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница и лихва за забава по договор за заем, сключен между ответника и трето лице във връзка с договор за цесия между третото лице - заемодател и ищеца, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът оспорва жалбата. Въззивният съд е приел за установено, че 23.12.2009 г. между ответника като заемател и третото лице „ГМ Капитал“ ООД като заемодател е бил сключен договор за заем на сумата 50000 евро със срок за връщане до 2013 г. С договор за цесия от 18.06.2012 г. третото лице прехвърлило на ищеца вземането си по договора за заем в размер на 44500 евро вместо изпълнение на парични задължения на третото лице към ищеца в общ размер 125000 лв., без ДДС, представляващи възнаграждения за предоставени правни услуги по три договора за правна помощ. По оплаквания на ищеца в отговора на въззивната жалба, въззивният съд, обсъждайки кръга на предявените от ответника възражения, конкретно възражение за прекратяване на действието на договора за заем, и допустимостта на доказателствата, конкретно представен от ответника писмен анекс от 28.12.2009 г., е приел, че своевременно, с отговора на исковата молба, ответникът е предявил възражение, че сумата, предмет на заема, не й е била предадена, независимо от съдържащото се в самия договор изявление в обратния смисъл. Установил е, че по направено от ищеца преди първото заседание искане да се задължи ответникът да уточни какво точно основание за нищожност или унищожаемост на договора твърди и какво точно твърди да са действителните отношения между страните, вкл. изрично дали оспорва предаването на заетата сума на 23.12.2009 г., първоинстанционният съд е указал на ответника да вземе становище в първото заседание. Приел е, че в първото съдебно заседание първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е дал ход на делото в нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, независимо, че преди заседанието по делото е била депозирана молба на ответника с изявление за оттегляне на пълномощията на упълномощения до този момент адвокат и искане за отлагане на делото поради внезапно заболяване, във връзка с което към молбата е било представено писмено доказателство – болничен лист с предписан домашно-амбулаторен режим на лечение и отбелязване, че лицето не може да се яви в съда в деня на насроченото заседание. Установил е също, че в това заседание съдът, в отсъствието на ответника и на негов представител, е приел доклад по делото, в който не е посочена правната квалификация на възраженията на ответника и не е разпределена доказателствената тежест. Във второто заседание първоинстанционният съд, като е споделил доводите на ответника за допуснато в първото заседание нарушение по чл. 142 ГПК, е приел, че следва да се повторят извършените процесуални действия. Също така е допълнил доклада, като е указал на страните кои са релевантните за предявените искове факти и е разпределил доказателствената тежест, като за ответника е посочил общо, че същият следва да докаже възраженията си. Последното въззивният съд също е счел за несъдържащо доклад на приетата правна квалификация на възраженията на ответника и релевантните за тях факти и не представлява разпределяне на доказателствената тежест във връзка с тези възражения. С оглед на тези обстоятелства – допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение по чл. 142, ал. 2 ГПК и непълнотата на приетия в първото заседание доклад - въззивният съд е обосновал правен извод, че не е настъпила преклузия за посочване и представяне на анекса от 28.12.2009 г., представен от ответника във второто заседание. Приел е също, че по реда на чл. 176 ГПК в това заседание ответникът е уточнила възражението си за недействителност на договора за заем в смисъл, че независимо от подписването на договора не е получила сумата 50000 евро, поради което с анекса страните прекратили договора и на следващата година сключили нов. Във връзка с доказателственото значение на анекса по повод заявените от ищеца оспорване на датата на съставянето му, въззивният съд е приел, че в случая не се прилага разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК. Приел е, че тази разпоредба урежда случаите на спор относно датата на частния документ, когато моментът на съставянето му е от значение за конкуренцията на права, черпени от един и същи праводател, и съответно трето лице, спрямо което датата е противопоставима само, ако е достоверна, е единствено това, което претендира права, придобити преди датата на спорния документ. Счел е, че доколкото ответникът не е лице, което да претендира права, придобити от същия праводател, разглежданият случай остава извън хипотезата на чл. 181, ал. 1 ГПК, съответно ищецът не се явява трето лице, спрямо което да е противопоставима единствено достоверната дата, а съобразно общите правила същият, като правоприемник на заемодателя, носи тежестта да обори посочената в документа дата на съставянето му. Независимо от тези съображения, въззивният съд е обсъдил и възможното тълкуване, според което трети лица по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК са изобщо тези, които не са участвали в съставянето на частния документ, черпят права от един от издателите му и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Приел е, че в този случай ищецът се явява трето лице по чл. 181, ал. 1 ГПК с последица липса на достоверна дата на анекса спрямо него, което налага да се обсъдят събраните доказателства относно датата на съставянето му, неговото съдържание (във връзка с въпроса за предаването на заетата сума) и автентичността на подписа, положен от името на заемодателя. С оглед на това въззивният съд е обсъдил относимите към предаването на заетата сума доказателства, а именно дадените от ответника по реда на чл. 176 ГПК обяснения, годишни данъчни декларации на ответника за периода 2010-2013 г., подадени от съпруга на ответника декларации по реда на ЗПИЛЗВДД за 2009-2010 г., счетоводна експертиза, изготвена въз основа на данъчната декларация на заемодателя за 2009 г. и счетоводни документи на същото дружество (аналитична оборотна ведомост). Въз основа на направения анализ е приел за установено, че сума в размер на 50000 евро е била предадена на ответника на 10.01.2010 г. и е опровергано съдържащото се в договора за заем удостоверително изявление, че същият служи и за разписка за предаването на заетата сума. От правна страна въззивният съд е изложил съображения, че липсата на достоверна дата на анекса (при възприемане на по-широкото понятие за „трето лице“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК) е от значение за представителната власт на управителя на дружеството-заемодател, освободен като такъв, считано от 10.06.2011 г. Приел е, че тази представителна власт е от значение за последиците на диспозитивната част на анекса (отразеното в него съгласие за прекратяване на действието на договора за заем), а по отношение на включеното в документа удостоверително изявление, че сумата по договора за заем не е предадена на заемателя – че представителната власт е от значение само за правната характеристика на това изявление и неговата доказателствена стойност, но не и за верността му (доколкото последната като факт не зависи от представителната власт на автора на изявлението). Приел е по-нататък, че дори и да се приеме за установено, че анексът е съставен след освобождаването на управителя (за целите на процеса съобразно тезата на ищеца), то диспозитивното изявление за прекратяване на договора за заем не би породило последици, а удостоверителното изявление за липса на предаване на сумата по заема би представлявало писмена декларация със значението на начало на писмено доказателство по чл. 165, ал. 2 ГПК и разкриваща възможност за опровергаване със свидетелски показания на направеното от ответника в самия договор писмено признание за получаването на сумата. Приел е също, че с оглед установената липса на предаване на заетата сума на 23.12.2009 г. и доказаното предаване на сума в този размер на 10.01.2009 г. договорът за заем при сключването си не е породил правно действие, а има характеристиката на предварителен договор за заем. С оглед на това, дори и при извод за липса на прекратяване на този договор (в случай, че изразеното в анекса последващо съгласие в този смисъл не е породило действие), следва да се приеме, че правата на заемодателя са възникнали с предаването на сумата въз основа на окончателния договор за заем. Доколкото обаче не са налице данни този окончателен договор да е бил сключен в изпълнение на предварителния договор (предвид изричното оспорване от страна на ответника), съдът е приел, че възникналото въз основа на него вземане е различно от индивидуализираното в договора за цесия вземане, поради което ищецът не се легитимира като кредитор за предявените с исковете вземания. Касационно обжалване е допуснато по въпроса „В случай, че въззивникът не е релевирал в жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения при постановяване на доклада следва ли въззивният съд да извършва служебна проверка за законосъобразност на този акт и при евентуално установяване на пороци задължен ли е да даде указания на страните кои са приетите от него релевантните факти, как се разпределя доказателствената тежест за установяването им и да предостави възможност на страните да ангажират съответни доказателства и доказателствени средства?“ на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на изводите на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест с постановките по т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК. Съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Формирана е и последователна казуална практика на ВКС, (обобщена в решение № 244/09.02.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ВКС, II т. о.), съгласно която правомощията на въззивния съд за установяване на фактите по спора са ограничени от съответните възражения на страните в жалбата, респ. отговора. В случай, че страните не са направили оплакване за неправилно установена фактическа обстановка (поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд), въззивният съд не може да промени приетите за установени от първоинстанционния съд факти. В разглеждания случай по основния спорен въпрос относно достоверността на датата на представения от ответника анекс към процесния договор за заем, респ. неговата действителна дата, първоинстанционният съд е приел, че ищецът се явява трето за документа лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, поради което и при направеното от ищеца оспорване на посочената в него дата на съставяне в тежест на ответника е било да установи достоверна дата, като е подчертал и дадените в хода на производството указания за разпределение на доказателствената тежест в същия смисъл. Във въззивната си жалба ответникът не е изложила оплаквания за неправилно извършено от първата инстанция разпределение на доказателствената тежест. Изложените в тази насока оплаквания са за неправилност на произтичащия от така разпределената тежест фактически извод за недоказаност на датата на анекса, като е поддържано, че с оглед дадените от съда указания с показанията на разпитания по делото свидетел Д. (подписал анекса като законен представител на дружеството-заемодател) и със заключенията на назначените графическа и счетоводна експертизи е доказан конкретният времеви период на сключването на анекса, съвпадащ с вписаната в самия него дата. Според така изложените оплаквания извън правомощията на въззивния съд е било извършването на преразпределение на доказателствената тежест, като при постановяване на решението си същият е следвало да се ограничи до повторна преценка на събраните доказателства, като формира и изложи самостоятелни за доказаност, респ. недоказаност на датата на сключване на анекса. Вместо това и в противоречие с чл. 269, изр. 2 ГПК и установената практика, посочена по-горе, въззивният съд е приел, че след като по отношение на процесния документ нормата на чл. 181, ал. 1 ГПК не намира приложение, отразената в анекса дата на съставяне е противопоставима на ищеца, който, като правоприемник на заемодателя, встъпил в неговото правно положение спрямо длъжника, следва да понесе доказателствената тежест за опровергаване на тази дата и, предвид липсата на доказателства, опровергаващи датата, следва да се приеме, че анексът е съставен между заемодателя и заемателя на посочената дата. Изложените от ответника доводи в тази насока са неоснователни. Същите се свеждат до това, че в решението си въззивният съд не размества доказателствената тежест, а в мотивите си посочва, че негатива от неуспешно проведеното оспорване на датата се понася от ищеца. Тази теза произтича от неправилното смешение между разпределението на доказателствената тежест като елемент от доклада по чл. 146 ГПК със съответните указания към страните и доказателствената тежест в същинския смисъл на това понятие като правомощие на съда да приеме за недоказани фактите, за които страната, носеща тежестта, не е ангажирала доказателства. Именно в това се изразява и допуснатото от въззивния съд нарушение, доколкото същият е приел за недоказани поради липса на доказателства факти, за които ищецът не носи доказателствена тежест съобразно доклада на първоинстанционния съд, срещу чиято правилност във въззивната жалба оплаквания не са направени. С оглед изложеното въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато съществено процесуално нарушение – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. Поради това и доколкото не се налага повтаряне на извършени или извършването на нови процесуални действия, делото не следва да се връща за ново разглеждане съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК, а следва да бъде решено по същество. Не е налице спор, че на 23.12.2009 г. между ответника, като заемател, и третото лице „ГМ Капитал“ ООД, представлявано от управителя А. Д., като заемодател, е бил сключен процесният договор за заем, съгласно който заемодателят предоставя на заемателя сумата 50 000 евро, която заемателят се задължава да върне в срок до 2013 г. най-късно. В договора е включена и клаузата, че същият служи и за разписка за дадената и получена сума. Съгласно отразяванията в счетоводството на ответника сума в този размер (97 791,50 лв.) е била получена от ответника на 10.01.2010 г. в брой от валутната каса на дружеството. Установено е също, че на 18.06.2012 г. дружеството-заемодател, представлявано от управителя И. Д., е сключило с ищеца договор за цесия, с който му е прехвърлило вземането си по договора за заем в размер към този момент на 44 500 евро, с цел погасяване на задължения на цедента към цесионера за заплащане на възнаграждения по сключени между тях три договора за правна защита и съдействие. Изходящо от цедента уведомление за цесията е било връчена на длъжника на 21.06.2012 г. Неоснователни са възраженията на ответника за липса на предаване на заетата сума и за прекратяване на действието на процесния договор за заем съгласно представения анекс от 28.12.2009 г., според чието съдържание страните по договора за заем са се съгласили, че сумата, предмет на заема, не е действително предадена на заемателя и че с оглед на това договорът за заем се прекратява по взаимно съгласие. Посочената в анекса дата на сключването му – 28.12.2009 г. - е оспорена от ищеца. Съгласно установената последователна практика на ВКС, вкл. цитираната от въззивния и първоинстанционния съд, ищецът се явява трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, доколкото са налице разяснените в доктрината и практиката предпоставки, а именно: същият черпи права от лице, подписало документа (явявайки се частен правоприемник на заемодателя по сила на договора за цесия) и тези негови права могат да възникнат, т. е. да бъдат придобити от него, само при условие, че моментът на възникването/придобиването предшества датата на съставяне на документа. Поради това на основание чл. 181, ал. 1 ГПК посочената в анекса дата е непротивопоставима на ищеца, като достоверна спрямо него дата се явява моментът на представяне на документа като писмено доказателство пред първоинстанционния съд на 20.04.2016 г., след сключването на договора за цесия и след освобождаването на управителя А. Д., вписано в търговския регистър на 10.06.2011 г. Същевременно от ангажираните от ответника доказателства (показанията на свид. А. Д. и експертните заключения) не се установява по несъмнен начин (с оглед носената от ответника доказателствена тежест) действителната дата на съставяне на документа или по-ранна достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК. Свид. Д. е заявил, че познава ответника и е подписал с нея договор за заем в качеството си на представител на „ГМ Капитал“ и доколкото си спомня, сумата е била променена, във връзка което е бил подписан и анексът. Изрично е посочил, че „сумата явно не е предадена, затова е направен анекса“, като не може да каже какво точно е било преди седем години. Така дадените показания като недостатъчно конкретни и в значителна степен уклончиви не могат да бъдат приети за потвърждаващи посочената в анекса дата. Следва също да бъде отчетено и противоречието с обясненията на ответника по реда на чл. 176 ГПК, където същата ясно е заявила, че лично не е имала отношения с дружеството, а с него и с ищеца е контактувал съпругът й. При това положение извод, че анексът е бил съставен именно на посочената в него дата не може да бъде обоснован, вкл. и с установеното от графическата експертиза съвпадение с вариант на подписа на ответника за същия период. Изложеното обосновава извод за недоказаност към момента на установеното от счетоводната експертиза предаване на сумата на 10.01.2010 г. и впоследствие за периода до освобождаването на ответника Д. като управител на дружеството-заемодател да е съществувал обсъжданият анекс. Установено е следователно, че след сключването на процесния договор за заем ответникът е получила уговорената сума, макар и по-късно, поради което в нейна тежест е възникнало и задължението за връщането й. С оглед на това са неоснователни възраженията, че именно по процесния договор заетата сума не е била реално предадена, а по-късното предаване на сума в същия размер е било във връзка с по-късно сключен договор, доколкото, предвид несъществуването на анекса към този период, не е налице надлежно постигнато съгласие за прекратяване на действието на договора от 23.12.2009 г., нито оборващо отразеното в самия договор признание за получаване на заетата сума изявление на заемодателя. Това възражение се опровергава и от безспорно установените обстоятелства, че задължението по договора за заем е било надлежно отразено в данъчните декларации на ответника за следващите години, както и в подадените от съпруга й декларации по ЗПИЛЗВДД, като следва да се подчертае и обстоятелството, че в данъчните декларации за 2012 г. и 2013 г., след съобщаването на цесията, като кредитор е посочен именно ищецът, а не заемодателят. Неоснователно е и възражението за недействителност на договора за цесия. За действителността на последния съществуването на прехвърляното вземане е без правно значение. Не е налице и липса на основание, доколкото от представените от ищеца писмени доказателства по категоричен начин се установява, че между същия и заемодателя е било уговорено заплащането на възнаграждения за адвокатски услуги, каквито и реално са били предоставени чрез осъществено процесуално представителство. С оглед изложеното предявеният иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД иск за главницата е основателен. Съгласно сключения между ответника и третото лице договор за заем ответникът е получила заетата сума и съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД в нейна тежест е възникнало задължението да върне същата най-късно до 2013 г., който срок към настоящия момент е изтекъл. Вземането е било редовно прехвърлено от заемодателя на ищеца с процесния договор за цесия и прехвърлянето е било своевременно съобщено на ответника. Основателен е и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото до изтичането на уговорения срок заетата сума не е била върната, поради което и на основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответникът е изпаднала в забава с изтичането, съответно на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД дължи обезщетение в размер на законната лихва, или до момента на предявяване на иска 8 951,97 евро, т. е. в повече от претендираното с иска. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено, като предявените искове бъдат уважени. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи на ищеца и направените разноски за първоинстанционното и касационното производство (за въззивното разноски не се установяват) в размери съответно 9 544 лв. и 2 117 лв. С тези мотиви съдът РЕШИ: Отменя решение № 900/16.04.2019 г. по гр. д. № 5926/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, вместо което постановява: Осъжда П. К. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап 13, да заплати на К. Г. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 2: - на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД сумата 44 500 евро по договор за заем от 23.12.2009 г., сключен между „ГМ Капитал“ ООД и П. К. П. и във връзка с договор за цесия от 18.06.2012 г., сключен между „ГМ Капитал“ ООД и К. Г. Б., заедно със законната лихва, считано от 19.12.2014 г.; - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 8 885 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 44 500 евро за периода 01.01.2013 г. - 18.12.2014 г.; - на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производство в размер на 9 544 лв. и разноски за касационното производство в размер на 2 117 лв. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: