Р Е Ш Е Н И Е № 229 гр. София, 04 юни 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети април две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Елена Величкова Капка Костова при участието на секретаря Даниела Околийска и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 444 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искания (назовани „касационни жалби”) на осъдените М. С. И., И. Л. Д. и Х. Л. Д., последните двама чрез защитника им адвокат Р. Х. от АК – [населено място], за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 66 от 28 март 2013 година на Русенския районен съд, по нохд № 244/2013 година, потвърдена с решение № 97 от 24 юни 2013 година на Русенския окръжен съд, по внохд № 310/2013 година. Двете искания съдържат единствено недоволството на осъдените от тежестта на наложените им санкции и претенциите им за намаляване на размера на наказанията, като те бъдат определени при условията на чл. 55 от НК, както и отмяна на постановеното на основание чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК отнемане на лек автомобил „Опел” като послужил за извършване на престъплението. Тези възражения ангажират отменителните основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС осъдените М. И., И. Д. и Х. Д. и техните защитници адвокати Е. Д. и Р. Х. от АК – [населено място], не участват лично, редовно призовани. Подали са обща молба, получена по делото на 10. 04. 2014 година, с която изразяват становище за разглеждането му в тяхно отсъствие и с която поддържат направените в исканията възражения и изложени доводи, които смятат, че ги подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на исканията и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С постановената по делото присъда е ангажирана наказателната отговорност на М. С. И., И. Л. Д. и Х. Л. Д. за това, че на 29. 07. 2012 година, в [населено място], след предварителен сговор помежду си, в немаловажен случай, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, чрез използване на моторно превозно средство – лек автомобил „Опел”, [рег.номер на МПС] и чрез използване на техническо средство, са направили опит да отнемат чужди движими вещи на обща стойност 561. 74 лева, подробно описани в присъдата, от владението на [фирма] – [населено място], с материалноотговорно лице В. С. Д., без негово съгласие и с намерение противозаконно да присвоят, като деянието е останало недовършено по независещи от извършителите причини, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, предл. 1, т. 4, предл. 1 и 2 и т. 5 във вр. чл. 194, ал. 1 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а във вр. чл. 54 от НК, са осъдени както следва: - М. И. – на три години лишаване от свобода, редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК на две години лишаване от свобода, - И. Д. – на една година и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано при същите условия на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок три години от влизане на присъдата в законна сила и - Х. Д. – също на една година и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок три години от влизане на присъдата в законна сила. Молителят М. И. е признат за виновен и в това, че на същата дата и същото място, противозаконно е унищожил чужда движима вещ – дизелов агрегат с електрически генератор на стойност 2640 лева, на [фирма] – [населено място], поради което и на основание чл. 216, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 във вр. чл. 54 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода, намалено на две години лишаване от свобода при условията на посочената разпоредба на чл. 58а от НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на осъдения И., за горните две престъпления, е определено общо наказание от две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от четири години и шест месеца от влизане на присъдата в законна сила. Приспаднато е времето, през което И. е бил задържан в условията на мярка за неотклонение „Задържане под стража”. На основание чл. 53, ал. 1, б. „а” от НК съдът е постановил отнемане в полза на държавата на вещите, иззети и приложени като веществени доказателства по делото, подробно описани в присъдата, включително лек автомобил „Опел-О.”, собственост на осъдения Х. Д., които вещи са били предназначени и са послужили за извършване на престъплението. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на тримата осъдени. В производство, инициирано по жалби на осъдените И., Д. и Д., е постановено атакуваното сега по реда на възобновяването на наказателните дела решение на въззивния съд, с което присъдата е потвърдена изцяло. Исканията, макар и неправилно подадени като „касационни жалби”, са процесуално допустими за разглеждане по реда на Глава ХХХІІІ от НПК, доколкото са направени от лица, които имат право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК, срещу съдебен акт, който подлежи на проверка по този ред съгласно разпоредбата на чл. 419 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Затова и производството пред ВКС е образувано за проверка по реда на чл. 422 от НПК, с разпореждане от 11. 03. 2014 година. Разгледани по същество, исканията за възобновяване на наказателното дело са неоснователни. Акцентът в тях е поставен върху размера на наложените на осъдените наказания и определянето им при условията на чл. 54 от НК, вместо на чл. 55 от НК, при наличието на достатъчно, според молителите, основания по делото за оценка на установените данни по делото като изключителни и многобройни смекчаващи отговорността им обстоятелства. Оспорено е и отнемането на лекия автомобил с твърдение, че същият не е послужил за превозване на вещите, предмет на престъплението, тъй като те са били приготвени и оставени от осъдените до входа на защитното съоръжение (скривалище), откъдето са иззети от разследващите след разкриване на престъплението и залавяне на извършителите. Сходното съдържание на двете искания и на направените в тях възражения позволява общото им разглеждане и обсъждане. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията, която прави, че напълно идентични възражения са били съдържание и на подадените от осъдените, чрез техните защитници, въззивни жалби. Подновяването им пред ВКС би било оправдано, ако въззивният съд не бе изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК, какъвто не е настоящият случай. Съдебното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава ХХVІІ от НПК – при цялостно признаване от всеки от осъдените на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено съгласие да не се събират доказателства за тези факти (протокол от съдебно заседание от 28. 03. 2014 година, л. 72 от нох дело). Съдът е постановил провеждане на производството пред първата инстанция по реда на съкратеното съдебно следствие, при надлежна констатация, че направените самопризнания се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства и при обявяване на последиците от това съобразно чл. 372, ал. 4 от НПК. На тази основа съдът е извел правнорелевантните факти и им е дал правилна правна оценка. В рамките на дейността си по индивидуализацията на наложените на всеки от осъдените наказания, както първоинстанционният, така и въззивният съдилища са изложили донякъде формални и схематични съображения относно техните вид и размер (л. 7-8 от мотивите на присъдата и л. 8-9 от въззивното решение). Същественият на тази плоскост въпрос за предходните осъждания на М. И., е останал изцяло извън вниманието на съдилищата, като въззивният съд единствено е отразил констатацията си за настъпила реабилитация по отношение на тези осъждания, но без каквито и да било съображения за това (л. 8, абз. 4 от решението). Доколкото все пак ВКС преценява крайните изводи на съдилищата относно вида, размера и начина на изтърпяване на наказанията на осъдените за правилни и законосъобразни, а изложените съображения позволяват да се проследи волята на съда и начина на формирането й, ВКС намира за необходимо да допълни следното: Предвид реда на провеждане на производството пред първата инстанция, съдът правилно е съобразил принципното положение за определяне на наказанията на осъдените при условията на чл. 58а от НК, посочил е установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността на всеки от тях обстоятелства и, макар и лаконично, е обосновал виждането си, че наличните смекчаващи отговорността им такива не позволяват преценката им като многобройни или изключителни. Като се съгласява принципно с тази оценка, ВКС акцентира върху визираната в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК предпоставка „... и най-лекото, предвидено в закона наказание да се окаже несъразмерно тежко.”. Известно е, че правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение, тогава когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно от редовните съдебни инстанции. Внимателната и прецизна оценка на предишните осъждания на М. И. не дава основание за отразения от въззивния съд извод за настъпила за този осъден реабилитация по двете му предходни осъждания от 2008 година по чл. 198 от НК и от 2012 година по чл. 183 от НК. Доколкото по делото липсват данни за постановена съдебна реабилитация, съдът очевидно е имал предвид настъпила реабилитация по право, оставяйки вън от вниманието си разпоредбата на чл. 86, ал. 2 от НК, според която реабилитацията по право не настъпва за престъпление, извършено от пълнолетно лице, което е било веднъж реабилитирано. Или иначе казано, ако за първото осъждане, което е условно, е настъпила реабилитация по право при условията на чл. 86, ал. 1, т. 1 от НК, защото извършеното в изпитателния срок престъпление по чл. 183 от НК не изисква изтърпяване на отложеното наказание лишаване от свобода, то такава реабилитация не би могла да настъпи и за второто осъждане, защото вече веднъж осъденият е бил реабилитиран. Независимо от това, второто осъждане, което е на „пробация”, позволява отлагането на изтърпяването на сега наложеното на осъдения наказание лишаване от свобода при условията на чл. 66 от НК, т. е. крайният извод на съда е правилен и законосъобразен. Отразената констатация за непълнота при обсъждане на предходните осъждания на И. и правните им последици в настоящето производство не повлиява поначало правилния извод на съдилищата, но такова обсъждане е дължимо от съда, с оглед пълнота и прецизност при прилагане на материалния закон и надлежност и справедливост при индивидуализацията на наказанието. Като цяло, данните по делото относно степента на обществена опасност на деянието и мотивите за извършването му, начинът на осъществяването му (при предварителна подготовка, осигуряване на техническо оборудване и МПС, взломяване на няколко метални врати на съоръжението и пр.), не дават основание за проява на по-голяма снизходителност по отношение на осъдените от определяне на наказанията на Д. и Д. при минимално предвиденото за това престъпление наказание и отлагането му при условията на чл. 66 от НК за минимален изпитателен срок, както и по отношение на осъдения И. (вече осъждан и извършил сега съвкупност от престъпления) – от налагане на наказание малко над минимално предвиденото, също отложено на основание чл. 66 от НК. Така определени, наказанията удовлетворяват изискванията на чл. 54 от НК и изпълняват целите на чл. 36 от НК, поради което са и справедливи. Те не дават основание за намеса на ВКС, защото при индивидуализацията им са спазени правилата за това и не съдържат характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Неоснователно е и възражението на осъдените срещу постановеното от съда отнемане на вещите, включително и лекият автомобил, предназначени и послужили за извършване на престъплението. Несъстоятелен е доводът, че автомобилът не е бил предназначен за превозване на отнетите вещи, защото голямата част от тях били намерени до входа на скривалището, откъдето впоследствие са иззети. Несъмнено е по делото, че деянието е преустановено във фазата на опита по причини, изцяло извън волята на извършителите – пристигане на полицейски автомобил непосредствено до мястото, където са били изнесени и приготвени за извозване отнетите вещи, като част от тях вече са били и натоварени. Единствено намесата на полицейските служители, при чиято поява осъдените са направили опит за избягат от мястото на престъплението с процесния автомобил, е предотвратила натоварването и превозването на всички отнети вещи. Затова отнемането на автомобила като вещ, предназначена за извършване на престъплението, е правилно и законосъобразно. По изложените съображения, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на осъдените М. С. И., И. Л. Д. и Х. Л. Д. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 66 от 28 март 2013 година на Русенския районен съд, по нохд № 244/2013 година, потвърдена с решение № 97 от 24 юни 2013 година на Русенския окръжен съд, по внохд № 310/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.