О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 23.06.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 5151/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Община Перник, чрез ст. юрисконсулт К. Л., срещу решение № 281 от 05.08.2021 г. по в.гр.д.№ 358/2021 г. на Окръжен съд-Перник в частта, с която е отменено решение № 22 от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 4727/2020 г. на Районен съд - Перник и е осъдена Община Перник, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати на А. С. В. допълнително сумата 6000 лева (над присъдените с първоинстанционното решение 14000 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди (понесени болки и страдания) от получено на 17. 12. 2018 г., в гр. Перник, в резултат на подхлъзване и падане на тротоара на [улица], травматично увреждане – счупване на десен крак, ведно със законната лихва върху тази сума и в частта, с която е отхвърлена претенцията на Община – Перник срещу ответниците по обратния иск „Зауба“ ЕАД и „Лиел констракшън“ ЕООД за присъждане на законна лихва върху главница 14000 лв. считано от 17. 12. 2018 г. до 8. 10. 2020 г. (предявяване на обратния иск). Поддържа се неправилност на решението в обжалваните части, поради постановяването му в нарушение на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и при допуснато съществено процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване, във връзка с поставени материалноправен и процесуалноправни въпроси.
Ищецът А. С. В. не е подал отговор на касационната жалба.
Третото лице-помагач на общината Зауба“ АД, чрез процесуалния си представител, изразява становище за основателност на касационната жалба в частта й касаеща иска по чл. 49 ЗЗД.
Третото лице-помагач „Лиел Констракшън“ ЕООД не изразява становище по касационната жалба на общината.
Въззивното решение е обжалвано и от “Зауба”АД и “Лиел Констракшън”ЕООД, чрез процесуалния им представител адвокат И. Г., в частта, с която е потвърдено решение № 22 от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 4727/2020 г. на Районен съд – Перник, в частта, с която дружествата са осъдени, на основание чл. 54 ЗЗД, по предявения от Община – Перник срещу тях обратен иск, да заплатят на Община – Перник сумата 14000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които общината е осъдена да заплати на А. С. В., ведно със законната лихва върху същата, считано от 17. 12. 2018 г. до окончателното й заплащане, при условие че посочената сума бъде изплатена от Община – Перник на увреденото лице А. С. В.. Твърди се неправилност на решението в обжалваната част, поради постановяването му в нарушение на чл. 54 ЗЗД и на чл. 264, ал. 3 ЗЗД - при несъобразяване с обстоятелството, че извършената от дружествата работа по снегопочистване на процесния участък е контролирана пряко от общината и приета без забележки, като съответстваща на възложеното. Сочат се материалноправни въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и процесуалноправен въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Община – Перник не е подала отговор на касационната жалба на дружествата – ответници по обратния иск.
Върховният касационен съд, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части, съобрази следното:
1. По жалбата на Община – Перник.
Исковото производство е образувано по предявен от А. С. В. против Община Перник иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, за присъждане на сумата 25000 лв. обезщетение за неимуществени вреди (понесени болки и страдания) от получено на 17. 12. 2018 г., в гр. Перник, в резултат на подхлъзване и падане на заснежен и заледен тротоара на [улица], травматично увреждане – счупване на десен крак, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 17. 12. 2018 г. до окончателното й изплащане.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има обезпечително-гаранционна функция, носи се за чужди виновни противоправни действия и се поражда при осъществяване на елементите на фактическия й състав: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа.
В случая е разрешен със сила на пресъдено нещо спорът относно наличието на предпоставките на цитираната разпоредба за ангажиране отговорността на ответната община, а именно: а/. наличие на виновно противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за поддръжка на тротоарите в [населено място] в състояние, непораждащо опасност за пешеходците при придвижването им, които задължения произтичат от разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3, вр. пар. 1, т. 1 ДР на ЗП, чл. 31 ЗП и чл. 167, ал. 1 ЗДвП; б/. причиняване на неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в претърпени болки и страдания, заради получената, при подхлъзването му и падането му на непочистен заснежен и заледен тротоар, фрактура на десния крак, и последвалия период на лечение и възстановяване, както и в изживени негативни емоции от чувство на притеснение заради породените битови неудобства и необходимост от помощ при обслужване; в/. причинна връзка между неимуществените вреди и виновното противоправното поведение на общински служители, на които е било възложено изпълнение на задълженията, произтичащи от цитираните по-горе разпоредби от ЗП и ЗДвП. Това е така, тъй като, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 14000 лв.
Спорен е въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. При определянето му въззивният състав е съобразил всички релевантни обстоятелства: а/. характер, вид и тежест на причиненото на ищеца травматичното увреждане - счупване на дясна бедрена кост в горната й част; б/. наложилата се оперативна интервенция - изразяващо се в открито наместване на счупването и фиксиране на фрагментите с интрамедуларен пирон и винтове, които все още не са отстранени; в/. продължителността на възстановителния период при липса на усложнения – около 8-10 месеца; г/. необходимостта от придвижване с патерици в продължение на 8 месеца; д/. наложилото се двукратно провеждане на рехабилитация и физиотерапия; е/. интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, особено силни през първите четири месеца след инцидента; ж/. обстоятелството, че ищецът продължава да търпи болки и страдания в областта на счупването на костта при физическо натоварване и смяна на времето; з/. търпените битови неудобства и затруднения от невъзможността за придвижване без патерици, породили и невъзможност за напускане на дома; и/. обстоятелството, че е запазен обемът движение в дясна тазобедрена и коленна става, че липсва функционален дефицит на десен долен крайник, движенията са възстановени, а походката е самостоятелна; й/. възрастта на ищеца (същият е бил на 44 г. към настъпване на инцидента). При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 20000 лв., поради което следва да бъдат присъдени допълнително 6000 лв., над присъдените с първоинстанционното решение 14000 лв.
Направените от ответника възражения за съпричиняване, изразяващи се в непроявена предпазливост при придвижването на ищеца, както и в неадекватни реакции при придвижването му, заради състоянието му на алкохолна зависимост, са приети за недоказани и неоснователни. Ответната община не е ангажирала доказателства за установяване на обстоятелството, че към настъпване на инцидента ищецът е бил в нетрезво състояние, а това твърдение се опровергава от показанията на св. З., според които при посещението си в заведение, непосредствено преди инцидента, ищецът не е употребявал алкохол. Прието е, че от събраните гласни и писмени доказателства, както и от СМЕ не може да се направи извод, че увреждането на ищеца е обусловено и е в причинна връзка с поведението на последния, т. е. че е съпричинил вредите. Прието е, че поведението на ищеца е в съответствие с разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, вменяваща му задължение като пешеходец да се движи по тротоара, и само когато това е обективно невъзможно, по пътното платно – ал. 2. Не е доказано по делото от ответника, че настъпилите увреждания е нямало да настъпят или щяха да бъдат по- малки, ако ищецът е избрал алтернативен маршрут или до каква степен е могло безпрепятствено да премине, за да се приеме съпричиняване. Посочено е, че приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до автоматичен принос на всички пешеходци ползващи улица/тротоар, който е покрит със сняг и заледени участъци и не е обезопасен. Прието е, че ако Община Перник е била изпълнила задълженията си за поддръжка и обезопасяване на улицата/тротоара, ищецът е щял да премине безпрепятствено по него и е нямало да се стигне до увреждането му. В обобщение е направен извод, че не съществува основание за намаляване размера на дължимото обезщетение, поради съпричиняване.
В изложение към касационна жалба вх.№ 3870 от 26.08.2021 г. се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Длъжен ли е съдът, при постановяване на съдебно решение, да извърши цялостна преценка на всички събрани в хода на съдебното производство доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не кредитира и защо.
2. При увеличаване размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд длъжен ли е да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства, относими към характера и тежестта на увреждането.
3. Как се прилага разпоредбата на чл.52 от ЗЗД от въззивния съд при търсене и установяване на увреждания над обичайното.
Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр.д.№ 3673/2016 г. на ВКС, ІV г.о., и решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 1411/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., а вторият и третият въпрос – в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27 от 15.04.2015 г. по търг.д.№ 457/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 202 от 16.01.2013 г. по търг.д.№ 705/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 542 от 15.01.2013 г. по гр.д.№ 1568/2011 г. на ВКС, ІV г.о.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по първия въпрос. Въззивният съд, при съобразяване с особеностите на въззивното производство, уредено като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с посочените във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение, е обсъдил относимите към спора доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, посочил е кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, разгледал е всички въведени от страните доводи и възражения, относими към спорното право.
Вторият и третият въпрос са свързани с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане. Въпросите са включени в предмета на спора и са от значение за изхода на конкретното дело, но по отношение на същите не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване – противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. В същото е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за търпените неимуществени вреди – съобразил е вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, продължителността на възстановителния период, ограниченията в придвижването и негативните преживявания на ищеца, липсата на трайни последици за здравето. В този смисъл, решението на съда е постановено при съобразяване с дадените в ППВС № 4/68 г. указания.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД е формирана богата практика на ВКС със задължителен характер, както и незадължителна постоянна практика, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Не са формулирани въпроси във връзка с касационната жалба срещу въззивното решение в частта му отхвърляща претенцията на общината срещу ответниците по обратния иск „Зауба“ АД и „Лиел Констракшън“ ЕООД, за присъждане на законна лихва върху главница 14000 лв., считано от 17. 12. 2018 г. до 08. 10. 2020 г. (предявяване на обратния иск).
2. По жалбата на „Зауба“ АД и „Лиел Констракшън“ ЕООД срещу въззивното решение в частта уважаваща предявения от Община – Перник срещу посочените дружества обратен иск с правно основание чл. 54 ЗЗД.
Ищцовата страна по обратния иск е изложила твърдения, че дейността по зимно почистване е възложена на двете дружества, които не са изпълнили в уговорения обем възложената им работа. Оттеглила е направеното в отговора на исковата молба признание на обстоятелството, че процесният участък от улицата и прилежащите към нея тротоари е бил почистен от дружествата-изпълнители.
Ответните дружества са оспорили обратния иск с твърдения, че изпълнили възложената работа, както и че същата е била приета без възражения от възложителя Община – Перник.
Във връзка с обратния иск въззивният съд е приел за установено, че между Община Перник и ответниците по обратния иск, в качеството им на изпълнители – съдружници в гражданско дружество по ЗЗД „Перник Комунал“, е сключен договор № 173/28.10.2015 г., с който на дружествата е било възложено, срещу заплащане, да извършват сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци, както и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване при летни и зимни условия, в това число и снегопочистване. За безспорно е прието обстоятелството, че възложените с договора дейности по зимното поддържане на улици, булеварди и други обществени места на територията на Община Перник, осъществявани в периода 01 ноември до 31 март, включват и механизирано обработване на улични платна чрез разпръскване на подходящи смеси, механизирано почистване от сняг на уличните платна и площади, механизирано почистване от сняг на централната пешеходна зона, ръчно обработване на тротоарите, подлези, надлези, спирки на МГК и други места за обществено ползване чрез разпръскване на смеси, ръчно почистване на сняг и стъргане на отъпкан сняг и лед, което обхваща и тротоари, пешеходни зони и пешеходни пътеки, товарене и извозване на сняг. Въззивният съд е приел, че предвид формулировката на чл. 1 от договора, улицата, на която е станал инцидентът, попада в неговия предметен обхват. Улицата е част от урбанизираната територия на Община Перник и липсват доказателства същата да е изключена изрично от почистването.
Във връзка с възражението на ответните дружества за изпълнение на възложената работа и приемане на изпълненото от възложителя Община – Перник, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не е установено изпълнение. Липсват доказателства за извършено почистване на тротоара, на който се е подхлъзнал и паднал ищецът по главния иск. Приложените по делото ежедневни констативни протоколи за отчитане на извършени дейности по зимно поддържане от 14.12.2018 г., 18.12.2018 -21.12.2018 г., не касаят деня на злополуката – 17. 12. 2018 г., а ежедневният констативен протокол от 17.12.2018 г. обективира приемане на работата по механизирано обработване на уличните платна чрез бутане, но не установява почистване на тротоарите, за които е уговорено да се обработват чрез ръчно почистване на сняг и стъргане на отъпкан сняг и лед на тротоара, както и чрез разпръскване на смеси. Поради недоказване на изпълнение на възложената работа, не следва да се обсъжда възражението във връзка с приемане на изпълненото.В чл. 8 от договора е разписана процедурата за осъществяване на контрол върху извършената в изпълнение на договора за изработка дейност и е уговорен начина на констатиране, отчитане и приемане на свършената работа. Страните по договора са се договорили това да става чрез съставяне на ежедневни констативни протоколи и обобщен констативен протокол за установяване на извършените и подлежащи на заплащане видове работи. Релевантно за приемането по см. на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, с които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане. По тези съображения въззивният съд е приел, че не е доказано изпълнението на възложената на ответните дружества работа за почистване на процесния участък от тротоара на [улица]в [населено място], нито приемане на работата, поради което са налице предпоставките на чл. 54 ЗЗД за ангажиране отговорността на изпълнителя към възложителя. Прието е, че отговорността на изпълнителите “Лиел Констракшън” ЕООД и “Зауба” АД към възложителя Община Перник е солидарна, на основание чл. 54, вр. чл. 122, ал. 1 ЗЗД.
В изложение към касационна жалба на ответниците по обратния иск се поддържа наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, касаещ тълкуването и прилагането на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба урежда приемане на работа, възложена по договор за изработка.
Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 9 от 27.03.2013 г. по гр.д.№ 260/2012 г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 5 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 390/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 1100 от 04.07.2003 г. по гр.д.№ 1876/2002 г. на ВКС, V г.о., решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр.д.№ 972/1999 г. на ВКС, V г.о.
Въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с посочената и представена от жалбоподателя, според която приемането на извършената работа не е само право, но и задължение на възложителя, и обхваща както фактическо действие - реално получаване на фактическата власт върху изработеното, така и правно действие - одобрение на изработеното, т. е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора. Обстоятелствата, при които следва да се счита, че е налице приемане на работата по договор за изработка, се преценяват при всеки конкретен случай. Преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на изпълнението на договора и приемането на работата от възложителя, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. Оплакванията на касатора за необоснованост на изводите за неизпълнение на договора и неприемане на работата от възложителя, както и за противоречие на изводите с разпоредбата на чл. 264 ЗЗД представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение и по двете касационни жалби.
При този изход на делото, разноските за касационната инстанция следва да останат за сметка на страните, така както са направени.
Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 281 от 05.08.2021 г. по в.гр.д.№ 358/2021 г. на Окръжен съд-Перник в частта, с която след частична отмяна на решение № 22 от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 4727/2020 г. на Районен съд – Перник, е осъдена Община Перник, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати на А. С. В. допълнително сумата 6000 лева (над присъдените с първоинстанционното решение 14000 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от получено на 17. 12. 2018 г., в гр. Перник, в резултат на подхлъзване и падане на заснежен и заледен участък от тротоара на [улица], травматично увреждане – счупване на десен крак, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 17. 12. 2018 г. до окончателното й заплащане, в частта, с която е потвърдено решение № 22 от 09.02.2021 г. по гр.д.№ 4727/2020 г. на Районен съд – Перник, в частта, с която “Зауба”АД и “Лиел Констракшън”ЕООД са осъдени, на основание чл. 54 ЗЗД, по предявения от Община – Перник срещу тях обратен иск, да заплатят на Община – Перник сумата 14000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, които общината е осъдена да заплати на А. С. В., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, претенцията на Община-Перник срещу “Зауба”АД и “Лиел Констракшън”ЕООД за присъждане на законна лихва върху главницата 14000 лв. е отхвърлена за периода от 17. 12. 2018 г. до 8. 10. 2020 г. (предявяване на обратния иск).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: