Ключови фрази
Обратни искове при обективна отговорност * отговорност за чужди виновни противоправни действия * застраховка "гражданска отговорност" * разноски * изпълнително производство * трудова злополука * имуществена отговорност на работодател


Р Е Ш Е Н И Е
№ 149

гр. София, 28.12. 2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 5113 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав, в частта му досежно обратния иск с правно основание чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 1 вр. ал. 4 КЗ /отм./, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Е. С. Д. такси и разноски по принудително изпълнение в реализация на установено с влязло в сила съдебно решение вземане по чл. 200 КТ в размер на 6 601.76 лв. – пропорционална такса по ТТР по ЗЧСИ, 2 500 лв. – адвокатски хонорар и 126 лв. – разноски по изпълнението, ведно със законната лихва от 09. 12. 2011г. до окончателното изплащане, при условие че бъде изпълнено влязлото в сила решение по главния иск.
Жалбоподателят ЗД [фирма] релевира, че въззивното решение в допуснатата до касационен контрол, горепосочена част, е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./ застрахователят по застраховка „гражданска отговорност“ на деликвента въобще не отговаря за разноски в изпълнителен процес, извършени от трета страна – работодателя на пострадалия при трудова злополука, съставляваща същевременно и застрахователно събитие. Претендира съдебно – деловодните разноски пред касационната инстанция.
Ответникът по касационната жалба - Е. С. Д. подава отговор, в който оспорва същата. В пледоарията по същество поддържа, че не е справедливо и законосъобразно разноските, направени от работодателя в изпълнителния процес по реализация на вземането на увредения по чл. 200 КТ, да бъдат понесени от деликвента, чиято гражданска отговорност е била застрахована и да не бъдат включени в дължимото от застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ застрахователно обезщетение. Счита, че тези разноски следва да останат за работодателя, защото той е могъл да привлече в процеса по чл. 200 КТ деликвента и застрахователя на гражданската му отговорност, и по този начин да избегне изпълнително производство срещу себе си въобще. Претендира адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
С определение № 414 от 31. 05. 2018г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в горепосочената му част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос за дължимостта на разноските по принудителното изпълнение на решение по иск по чл. 200 КТ при реализиране на отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ по чл. 229 вр. чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./, когато застрахователното събитие съставлява трудова злополука. По този правен въпрос са постановени безпротиворечиви решения по чл. 290 ГПК на ВКС: решение № 77 от 26. 05. 2016г. по търг. дело № 918/2015г. на Първо т.о. и решение № 212 от 16. 01. 2015г. по търг. дело № 4043/2013г. на Първо т.о., според които застрахователят заплаща по чл. 229 КЗ /отм./ разноските по дела, водени срещу застрахования деликвент за установяване на гражданската му отговорност, ако е бил привлечен в процеса /чл. 223, ал. 4 КЗ /отм.//. Съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 4 КЗ /отм./ застрахователното покритие по задължителна застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността за причинените на трети лица вреди, в които се включват и "разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т. 1-3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахованото лице". Разноските по изпълнителните дела не биха могли да се преценят като съдебни разноски по смисъла на посочената разпоредба, включени в застрахователното покритие. Възмездяването на разходите на застрахования по удовлетворяването на увредените лица е ограничено законодателно, от една страна, до присъдените съдебни разноски съгласно чл. 267, ал. 4 КЗ /отм./ и от друга страна, от изискването разноските да са направени в производството за установяване на „гражданската отговорност“ на застрахования, в което застрахователят е бил привлечен съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./. От това следва, че в застрахователното обезщетение по чл. 229 КЗ /отм./ не се включват заплатените от застрахования разноски по изпълнителните дела, образувани от увредените лица срещу застрахования деликвент или срещу субекта на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 200 КТ. Касае се за законодателно въведено изключение на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ съгласно чл. 268, т. 10 КЗ /отм./, лимитирана до съдебните разноски по посочените в чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./ искови производства.
Горепосочената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да намери приложение и по настоящото дело.
По съществото на касационната жалба:
Страните не спорят, а и се установява от приетите по делото доказателства, че въз основа на влязло в сила решение № 4152 по гр. д. № 6154/2009г. на СГС, с което работодателят на починалия пострадал при трудова злополука - [фирма] е осъден да заплати на сина му, на основание чл. 200 КТ, обезщетение за неимуществени вреди, е издаден изпълнителен лист, послужил като изпълнително основание за образуване на изпълнителен процес, в рамките на който работодателят [фирма] е заплатил на сина на починалия работник главница от 80 000лв., ведно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане /трудова злополука/ в размер на 31 492. 29 лв. и такси и разноски по принудителното изпълнение в размер на 6 601.76лв. – пропорционална такса по ТТР по ЗЧСИ, 2 500лв. – адвокатски хонорар и 126лв. – разноски по изпълнението, или общо такси и разноски в изпълнителното производство в размер на 9 227. 76 лв.. С влязло в сила на 31. 05. 2018г. решение по настоящото дело е уважен предявеният от [фирма] срещу извършителя на процесното непозволено увреждане, съставляващо трудова злополука, – Е. С. Д., иск с правно основание чл. 54 ЗЗД за сумата 120 720. 05 лв., включваща платени обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука на сина на починалия пострадал на основание чл. 200 КТ, в размер на 80 000 лв., законната лихва от датата на непозволеното увреждане /трудова злополука/ в размер на 31 492. 29 лв. и такси и разноски по принудителното изпълнение в размер на 6 601.76лв. – пропорционална такса по ТТР по ЗЧСИ, 2 500лв. – адвокатски хонорар и 126лв. – разноски по изпълнението. Със същото влязло в сила решение, при условие че бъде изпълнено решението по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, е уважен предявеният от деликвента Е. С. Д. срещу застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“ ЗД [фирма] обратен иск с правно основание чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./ за сумите 80 000 лв. – горепосоченото присъдено обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт, съставляващ и застрахователно събитие по застраховката „гражданска отговорност“ и 31 492. 29 лв. – горепосочената присъдена законната лихва, съставляващи дължимо по процесната застраховка „гражданска отговорност“ застрахователно обезщетение.
По отношение на платените такси и разноски в изпълнителния процес, образуван въз основа на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл. 200 КТ, в общ размер на 9 227. 76 лв., съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира, че те са изключени от обема на отговорността на застрахователя по процесната застраховка „гражданска отговорност“, съставляваща и трудова злополука. В последната съгласно правилото на чл. 223, ал. 4 вр. с чл. 267, ал. 4 КЗ /отм./, стесняващо обема на отговорността на застрахователя за разлика от отговорността на застрахования деликвент, вкл. регресната по чл. 54 ЗЗД, не се включват такси и разноски, направени от трето лице /работодателя на пострадалия/ в изпълнителния процес по реализация на съдебно признатото вземане по чл. 200 КТ. В лимитираната отговорност на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ се включват само онези разноски, които са направени в съдебните производства срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, в които е бил привлечен и е участвал застрахователят /напр. по искове по чл. 54 ЗЗД и по чл. 45 ЗЗД/. Освен, че производството по иск с правно основание чл. 200 КТ не е такова за установяване на гражданската отговорност на застрахования деликвент, в него не са участвали като главна или подпомагаща страна нито деликвента, нито застрахователя му по процесната застраховка „гражданска отговорност“, поради което не само разноски по принудително изпълнение, но и съдебни разноски по това исково производство не могат да бъдат включени в процесното застрахователно обезщетение. Поради това обратният иск в частта му досежно таксите и разноските в изпълнителния процес по влязлото в сила решение по иска по чл. 200 КТ е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. В тази част обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в противоречие с приложимия материален закон /чл. 223, ал. 4 КЗ /отм.//. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и вместо него постановено ново решение по съществото на спора, с което обратният иск за сумата 9 227. 76 лв. – платени такси и разноски в изпълнителното производство по реализация на субективното право по чл. 200 КТ, следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Следва да бъде отменено въззивното решение и в частта му, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати по сметка на САС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, държавна такса над сумата 4 459.69 лв. и разноски над сумата 277.07 лв..
С оглед изхода на спора по обратния иск, ЗД [фирма] следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния представител на Е. С. Д. – адв. Р. Д., осъществявала процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 ГПК, сумите: 2 635. 25 лв., 3 834. 25 лв. и 3 834. 24 лв. – хонорар за един адвокат, определен на основание чл. 7, ал. 2 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съответно за първата, въззивната и касационна инстанции, пропорционално на уважената част от обратния иск. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Е. С. Д. следва да бъде осъден да заплати на ЗД [фирма] сумата 36 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 25, ал. 2 Наредбата за правната помощ вр. с чл. 37, ал. 1 Закона за правна помощ /ЗПП/ вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, за всяка от трите съдебни инстанции, или общо сумата 108 лв..
С определение № 7 от 08. 01. 2018г. по ч.гр.д.№5112/2017г. на ВКС, Трето г.о., към настоящото касационно производство е присъединено частно касационно производство по частни жалби на Е. С. Д. срещу определение № 2879 от 13. 09. 2017г. по гр. д. № 4057/2016г. на САС, с което е оставена без уважение молба на касатора Д. за изменение на основание чл. 248 ГПК на въззивното решение в частта му досежно разноските.
Частните жалби с вх. №№ 16458 от 09. 10. 2017г. и 16459 от 09. 10. 2017г., депозирани по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу постановено от въззивния съд, за първи път, определение по чл. 248 ГПК, настоящата съдебна инстанция намира, че са допустими и основателни.
По частната жалба срещу определението на САС по чл. 248 ГПК в частта му, с която е отказано изменение на въззивното решение в частта му досежно присъдения в полза на адв. Р. Д. адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ГПК, съобразно изхода на спора по обратния иск:
Въззивният съд е приел, че не следва да се присъжда в полза на процесуалния представител, осъществявал безплатно процесуално представителство, адвокатско възнаграждение за първата съдебна инстанция по обратния иск, тъй като последният не е бил разгледан по същество от тази инстанция и тъй като ищецът по него не е поискал правна помощ по реда на чл. 95 ГПК, при което може да претендира само едно адвокатско възнаграждение за всички инстанции, съобразно с уважената част от иска. Горепосочените разрешения са произволни и не намират опора в никоя от действащите правни норми. Те създават положение на неравнопоставеност между различните правни субекти и техните процесуални представители като участници в гражданския процес, в ущърб на икономически слабите участници, което е недопустимо според действащия правов ред и противоречи на принципа на равенство на страните в гражданското съдопроизводство, спрямо които законът се прилага еднакво, прокламиран в чл. 9 ГПК. Всяка страна в гражданския процес има право на разноски за всяка съдебна инстанция /арг. и от чл. 81 ГПК/, ако ги е поискала своевременно, вкл. право на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, което се определя съобразно посочените минимални размери за една съдебна инстанция в чл. 7, ал. 2 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения по изричната повеля на чл. 38, ал. 2 ЗА. Съобразно изхода по обратния иск пред касационната инстанция, адв. Р. Д. има право на адвокатски хонорар за трите съдебни инстанции, в които е осъществявала безплатно процесуално представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, пропорционално на уважената част от иска, така както е посочено по - горе, при определяне на дължимите разноски по обратния иск, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Определението на САС по чл. 248 ГПК в горепосочената част е неправилно и като такова следва да бъде отменено.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на САС в частта му, с която е отказано допълване на въззивното решение досежно разноските по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, възложени в тежест на ответника по този иск - Е. С. Д., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК:
Частният жалбоподател се е позовал на нормата на чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./ и е поискал горепосочените съдебни разноски пред първа и втора съдебна инстанция / 7 242. 40 лв. – държавни такси по исковата молба и по въззивната жалба и 4 794. 40 лв. – хонорар за един адвокат, намален като прекомерен с оглед направено възражение в този смисъл, до минималния размер в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ да бъдат поставени в тежест на застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“ – ответника по обратния иск ЗД [фирма]. Единственият решаващ мотив на САС в атакуваното определение по чл. 248 ГПК е, че посочената „формула“ за възлагане на всички съдебни разноски на ответника по обратния иск противоречи на императивни разпоредби на процесуалния закон.
Съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато настоящото касационно обжалване, дължимите от застрахования деликвент съдебни разноски по иска с правно основание чл. 54 ЗЗД, по който като трето лице - помагач е привлечен застрахователят му по застраховка „гражданска отговорност“, се включват в застрахователното обезщетение по тази застраховка. Именно нормата на чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./ е основанието за възлагане на направените от деликвента съдебни разноски по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД, предявен от работодателя на пострадалия срещу него, в тежест на застрахователя му по застраховка „гражданска отговорност“ – ответник по предявения по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК обратен иск с правно основание чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./. Когато в исковата молба по обратния иск е поискано присъждане в тежест на ответника по този иск /застраховател по застраховка „гражданска отговорност“/ на дължимите от застрахования деликвент съдебни разноски по главния иск, както е в случая /стр. 2, абзац 2 от обратния иск/, приложение следва да намери нормата на чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./, в случай че главният иск бъде уважен. Това е така, тъй като вземането на деликвента по чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./ за присъдените в негова тежест разноски по главния иск, е част от предмета на обратния иск, по който съдът дължи произнасяне с решение. Само по този начин, с оглед вида съединяване между главния и обратния иск от категорията на положително евентуално съединяване /уважаването на главния иск е една от предпоставките за уважаване на обратния иск/ и обусловеността на евентуалната от главната искова претенция, би могла да бъде реализирана в пълен обем отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ при основателност на обратния иск, вкл. и досежно дължимите съдебни разноски по искове срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, по които като трето лице – помагач е конституиран застрахователят. Предвидената от законодателя възможност за съвместно предявяване на главен и евентуален обратен иск, почиващ на регресни притезания на ответника по главния иск към конституираното трето лице – помагач /ответник по обратния иск/ цели окончателно разрешаване със сила на пресъдено нещо на главното и регресно правоотношения. Поради това за застрахования деликвент в настоящата хипотеза не съществува друга възможност, в друго производство, да реализира вземането си по чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./ за дължимите разноски по главния иск с правно основание чл. 54 ЗЗД. Доколкото последните не са определени или определяеми по размер към момента на предявяване на обратния иск, но са включени в неговия предмет, въззивният съд дължи произнасяне по въпроса за дължимостта им от застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ във въззивното решение по съществото на спора по обратния иск. Пропускът му да се произнесе в решението си по този въпрос осъществява хипотезата на чл. 250 ГПК и при искане за допълване на въззивното решение в този смисъл, следва да се приложи предвидения в чл. 250, ал. 2 ГПК процесуален ред, приключващ с постановяване на допълнително решение, подлежащо на обжалване по общия ред /чл. 250, ал. 3 ГПК/.
Молбата на Е. С. Д. с вх. № 13427 от 28. 07. 2017г., в първата й част, съставлява молба с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на въззивното решение в частта досежно обратния иск, по който липсва произнасяне по част от предмета му, а именно възложените в тежест на деликвента съдебни разноски по уважения главен иск по 54 ЗЗД, които се включват в застрахователното обезщетение по процесната застраховка „гражданска отговорност“ на основание чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./, ако бъдат платени от деликвента на работодателя на пострадалия. Приемайки я като искане по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта досежно разноските, САС се е произнесъл по различно от заявеното искане и по друг процесуален ред, при което постановеното обжалвано определение се явява недопустимо и като такова подлежи на обезсилване в настоящото производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. Производството по молбата с вх. № 13427 от 28. 07. 2017г., в първата й част, с правно основание чл. 250 ГПК, следва да бъде върнато на въззивния съд за прилагане на предвидения в чл. 250, ал. 2 ГПК процесуален ред и за произнасяне по същество по заявеното искане за допълване на въззивното решение в частта му досежно част от предмета на обратния иск – присъдените съдебни разноски по главния иск, по който следва да се формира сила на пресъдено нещо. Съгласно чл. 250, ал. 3 ГПК допълването следва да бъде извършено с допълнително решение, което ще подлежи на касационно обжалване по общия ред.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав, в частта му досежно обратния иск с правно основание чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 1 вр. ал. 4 КЗ /отм./, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Е. С. Д. такси и разноски по принудително изпълнение в реализация на установено с влязло в сила съдебно решение вземане по чл. 200 КТ в размер на 6 601.76 лв. – пропорционална такса по ТТР по ЗЧСИ, 2 500 лв. – адвокатски хонорар и 126 лв. – разноски по изпълнението, или в общ размер на 9 227. 76 лв., ведно със законната лихва от 09. 12. 2011г. до окончателното изплащане, при условие че бъде изпълнено влязлото в сила решение по главния иск; ЗД [фирма] е осъдено да заплати на адв. Р. Д. – процесуален представител на Е. С. Д., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 3 944. 40 лв., и ЗД [фирма] е осъдено да заплати по сметка на САС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, държавна такса над сумата 4 459.69 лв. и разноски над сумата 277.07 лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Е. С. Д., ЕГН: [ЕГН], срещу ЗД [фирма], ЕИК:[ЕИК], обратен иск с правно основание чл. 229 вр. с чл. 223, ал. 1 вр. ал. 4 КЗ /отм./ за сумата 9 227. 76 лв., съставляваща платени от работодателя на пострадалия - [фирма] такси и разноски по принудително изпълнение в реализация на установено с влязло в сила съдебно решение вземане по чл. 200 КТ, ведно със законната лихва от 09. 12. 2011г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на адв. Р. Д., ЕГН: [ЕГН], със служебен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7, сумата 3 834. 25 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, съставляваща адвокатско възнаграждение по обратния иск за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА ЗД [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на адв. Р. Д., ЕГН: [ЕГН], със служебен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7, сумата 3 834. 25 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, съставляваща адвокатско възнаграждение по обратния иск за касационната инстанция.
ОСЪЖДА Е. С. Д., ЕГН: [ЕГН], да заплати на ЗД [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 108 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК.
ОТМЕНЯ по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение № 2879 от 13. 09. 2017г. по гр. д. № 4057/2016г. на САС, с което е оставена без уважение молба с вх. № 13427 от 28. 07. 2017г. на Е. С. Д. за изменение на решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав в частта му досежно адвокатския хонорар на адв. Р. Д., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение № 1610 от 07. 07. 2017г. по в. гр. дело № 4057/2016г. на САС, ГК, 10 състав, в частта му досежно разноските по обратния иск, в следния смисъл:
ОСЪЖДА ЗД [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на адв. Р. Д., ЕГН: [ЕГН], със служебен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7, сумата 2 635. 25 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, съставляваща адвокатско възнаграждение по обратния иск за първата съдебна инстанция.
ОБЕЗСИЛВА по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение № 2879 от 13. 09. 2017г. по гр. д. № 4057/2016г. на САС в останалата му част, като недопустимо, и ВРЪЩА на САС, ГК, 10 състав производството по молбата на Е. С. Д. с вх. № 13427 от 28. 07. 2017г., с правно основание чл. 250 ГПК, за допълване на въззивното решение по част от предмета на обратния иск /възложените в тежест на деликвента съдебни разноски по уважения главен иск по 54 ЗЗД, включващи се в застрахователното обезщетение по процесната застраховка „гражданска отговорност“ на основание чл. 223, ал. 4 КЗ /отм./, чрез произнасяне по същество с допълнително въззивно решение, съобразно указанията на касационната инстанция в гореизложените мотиви.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: