Ключови фрази
Делба * обезщетение за ползване на чужд имот * погасителна давност


Р Е Ш Е Н И Е
№ 48
София, 26.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори март две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2572 по описа за 2017 г. и ч. гр. д. №2571/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба срещу въззивно решение, постановено във втората фаза на делбата и по присъединена частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК.

Производството по чл. 290 ГПК:
Производството по гр. д. № 2572/2017 г. е образувано по касационна жалба С. П. П. срещу решение № ­I-116 от 15.11.2016 г. по в. гр. д. № 1354/2016г. на Бургаския окръжен съд, в частта, с която съдът е потвърдил отхвърлителното решение на първата инстанция в обжалваната от С. П. част по претенцията по чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС.
Жалбоподателката оспорва решаващия извод на въззивния съд, че вземането й по чл.31, ал.2 ЗС е погасено по давност за част от заявения от нея период. Позовава се на поканата от 04.05.2006 г., която е отправила до другия съделител, както и на изявлението, съдържащо се в подадения от нея отговор на исковата молба за делба, като счита, че именно с това изявление е предявила и претенцията си по чл.31, ал.2 ЗС. Позовава се на определение № 308/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014 г. на ВКС, ІV ГО, постановено между същите страни и по повод същото дело за делба по повод обжалване на постановените привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК, вр. чл.31 ЗС. Отделно от това жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е приложил императивни материалноправни норми за спирането и прекъсването на давността. Счита, че със заявяване на претенцията по чл.31, ал.2 ЗС с подаване на отговора на исковата молба е прекъсната погасителната давност за предявеното вземане, а отделно от това за периода 26.01.2009 г. – 16.06.2011 г. производството по делото за делба е било служебно спряно поради наличието на друго преюдициално дело.
Ответникът в производството Т. Г. Г. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
С определение № 604 от 19.12.2017 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали делбеният съд, който разглежда претенция по чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС, следва да се съобрази с указанията на ВКС, дадени по повод разглеждане на спора за привременните мерки по чл.344, ал.2 ГПК.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
При делба на съсобствена вещ между съделителите могат да възникнат спорове, произтичащи от лишаването на някои от тях от ползването на вещта. Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС предвижда възможност в тези случаи да се иска присъждане на парично обезщетение, което да компенсира невъзможността за реално ползване на вещта според притежаваните права. Материална предпоставка за уважаване на това искане е отправянето на писмена покана за заплащане на обезщетението. Поканата може да бъде отправена преди завеждане на делото за делба, както и с исковата молба или в хода на висящото производство, най-късно в първото заседание от втората фаза на делбата. От деня на писменото поискване текат и законни лихви върху дължимата сума. При предявяване на вземането по чл.31, ал.2 ЗС с исковата молба или в хода на висящото дело за делба погасителната давност се прекъсва, съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД, а след това давност не тече, съгласно чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС може да бъде присъдено в производство по чл.344, ал.2 ГПК като привременна мярка до приключване на делбата и/или с решението по втората фаза на делбата. В първия случай обезщетението е само за периода от влизане в сила на съдебния акт по чл.344, ал.2 ГПК до приключване на делбата. Във втория случай съдът присъжда обезщетение за предходен период, считано от отправянето на писмената покана до съдебното предявяване на претенцията. Когато ВКС се произнася по жалба срещу въззивно определение, което е имало за предмет съдебния акт на първата инстанция по чл.344, ал.2 ГПК, по необходимост той взема отношение по въпросите кога е отправена писмената покана по чл.31, ал.2 ЗС, кога е заявено в процеса искането за присъждане на обезщетението, за кой период се дължи обезщетение като привременна мярка и за кой период съдът следва да се произнесе с решението по втората фаза на делбата. Това произнасяне е задължително за първоинстанционния съд в случаите, когато той трябва да се произнесе допълнително във втората фаза на делбата за част от претенцията, която не може да бъде разгледана в производството по чл.344, ал.2 ГПК поради неговия ограничен времеви обхват. Недопустимо е по тези въпроси да има противоречие между съдебните актове, постановени в различните производства.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение № ­I-116 от 15.11.2016 г. по в. гр. д. № 1354/2016 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 1 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 3969/2008 г. на Бургаския районен съд в обжалваната част, с която е била отхвърлена като погасена по давност предявената по реда на чл.346 ГПК претенция на С. П. П. срещу Т. Г. Г. по чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения магазин за периода 04.05.2006г. – 12.10.2008 г. в размер на 9027,19 лв.; за периода 13.10.2008 г. – 21.10.2009 г. в размер на 3259,50 лв., както и лихви върху главниците съответно 1611,24 лв. и 581,79 лв. и законна лихва от предявяване на вземането.
Въззивният съд е приел, че С. П. е отправила писмена покана за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС на 04.05.2006 г. С отговора на исковата молба по делото за делба тя е отправила повторна покана. Съдържащото се в отговора изявление, че на по-късен етап ще предяви претенция за обезщетение, следва да се квалифицира именно като покана, а не като предявяване на претенция по чл.31, ал.2 ЗС. Същинската претенция е заявена едва във втората фаза на делбата – на 22.10.2014 г. Към този момент обаче е изтекла петгодишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД за главниците и лихвите и по двата периода.
Решението е неправилно. То не е съобразено с определение № 308/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014г. на ВКС, IV ГО, постановено в производство по привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК между същите страни и по повод същото дело за делба. В него е прието, че по реда на чл.344, ал.2 ГПК като привременна мярка съдът не може да присъжда обезщетение за лишаване от ползване на съсобствената вещ за минало време; че такава претенция по чл.31, ал.2 ЗС може да се предяви и в първата фаза на делбата, но следва да бъде разгледана едва във втората фаза по реда на чл.346 ГПК. По тази причина е обезсилено въззивното определение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд, с което Т. Г. е бил осъден да заплаща на С. П. на основание чл.344, ал.2 ГПК обезщетение за минало време – по 530 лв. месечно за периода 13.10.2008 г. – 31.12.2012 г. В мотивите на същото определение е указано на районния съд да разгледа във втората фаза на делбата по реда на чл.346 ГПК претенцията на С. П. по чл.31, ал.2 ЗС за миналия период от време, след като й укаже да уточни периода и размера на претенцията.
Тези указания в случая не са спазени. Съставът на ВКС е приел, че ответницата С. П. П. е предявила в първата фаза на делбата претенция по чл.31, ал.2 ЗС, но тя се нуждае от уточнения, преди да бъде разгледана във втората фаза. Именно като уточнение на вече заявената претенция с отговора на исковата молба от 13.10.2008 г. следва да бъде разглеждана молбата от 21.10.2014 г., подадена преди провеждане на първото съдебно заседание от втората фаза на делбата. Затова и погасителната давност следва да се счита за прекъсната от датата 13.10.2008 г., а не от 21.10.2014 г., както неправилно е приел въззивният съд. С отговора на исковата молба за делба, подаден на 13.10.2008 г., С. П. е заявила, че е лишена от ползването на процесния магазин още от месец януари 2000г., като този магазин се ползва от фирмата на ищеца, без тя да получава обезщетение за това. Заявила е, че във фазата по сметките ще поиска заплащане на полагащото й се обезщетение за лишаването от ползването на магазина за времето от 01.01.2000 г. до завеждането на делото – 18.08.2008 г. Въпреки непрецизната формулировка и във връзка с дадените от ВКС указания в производството по чл.344, ал.2 ГПК следва да се приеме, че с отговора на исковата молба ответницата е предявила и претенция по чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването й от ползване на процесния магазин за минал период преди подаването на исковата молба. Тази претенция е частично погасена по давност, но за първия период, който се претендира с въззивната жалба: 04.05.2006 г. – 12.10.2008 г., погасителната давност не е изтекла към момента на депозиране на отговора на исковата молба. Не е погасена по давност претенцията и за втория период по въззивната жалба: 13.10.2008 г. – 21.10.2009 г. Затова въззивният съд не е имал основание да откаже присъждането на сумите по чл.31, ал.2 ЗС за посочените периоди, установени с експертизата на вещото лице, възлизащи съответно на 9027,19 лв. за първия период и 3259,5 лв. за втория период, съобразно квотата на съделителката от Ѕ ид. част от процесния магазин. От съвкупната преценка на свидетелските показания по делото се установява и твърдението, че през тези периоди С. П. е била лишена от ползването на общата вещ. Това налага отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъдат присъдени посочените суми.
По въпроса за претендираните лихви: След като жалбоподателката е отправила писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС още на 04.05.2006 г., преди предявяване на иска за делба, от този момент са започнали да текат мораторни лихви върху вземането за обезщетение и те се дължат до предявяване на претенцията в съдебния процес с отговора на исковата молба на 13.10.2008 г. След тази дата текат законни лихви, които съдът присъжда общо, без да изчислява техния размер. Както с въззивната жалба, така и с касационната жалба обаче, С. П. претендира лихви за периода след 19.01.2013 г., а това са текущи лихви. Затова следва да се приеме, че за периода до 18.01.2013 г. отхвърлителното решение на първата инстанция за лихвите е влязло в сила. Въззивното решение е неправилно в останалата част, за периода след 19.01.2013 г., поради което следва да бъде отменено в тази част и да се присъдят законни текущи лихви, без те да бъдат определени по размер.
При този изход на делото ответникът в производството Т. Г. Г. следва да бъде осъден да заплати разноските за въззивното и за касационното производство, както и държавна такса за присъдената от ВКС сума по чл.31, ал.2 ЗС. За въззивното дело С. П. е заплатила 387,13 лв. държавна такса и 2300 лв. адвокатско възнаграждение по основната жалба. За касационното производство заплатените държавни такси възлизат на 319,59 лв., а адвокатското възнаграждение – 1100 лв. Общият размер на разноските е 4106,72 лв.
Дължимата държавна такса върху присъдената сума по чл.31, ал.2 ЗС е 491,47 лв. /12286,69 лв. х 4% /.
Производството по чл.274 ГПК.
Производството по ч. гр. д. № 2571/2017 г. е образувано по частна касационна жалба на С. П. П. срещу определение № 139 от 29.03.2017 г. по ч. гр. д. № 89/2017 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 7 от 05.01.2017 г. по в. гр. д. № 1354/2016 г. на Бургаския окръжен съд, постановено в производство по чл.248 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав приема, че обжалваното определение е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено, като ВКС се произнесе по частната жалба срещу определението на въззивния съд по чл.248 ГПК. Съображенията са следните:
С определение № 7 от 05.01.2017 г. по в. гр. д. № 1354/2016 г. на Бургаския окръжен съд е оставена без уважение молбата на С. П. за изменение на въззивното решение по същото дело в частта за разноските на основание чл.248 ГПК. Прието е, че по насрещната въззивна жалба на Т. Г. Г. молителката е заплатила адвокатско възнаграждение от 2300 лв., което не съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото, поради което правилно с решението възнаграждението е било намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК до размер на сумата 756,69 лв.
Частната жалба на С. П. срещу това определение неправилно е била разгледана от Бургаския апелативен съд, който не е компетентен да се произнесе по нея и е постановил недопустимо определение. Съгласно чл.248, ал.3 ГПК определението за разноските подлежи на обжалване по реда, по който се обжалва решението. И тъй като въззивното решение на Бургаския окръжен съд по втората фаза на делбата подлежи на обжалване пред ВКС, компетентен да се произнесе по частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК е също ВКС.
По същество частната жалба е неоснователна.
Предмет на насрещната касационна жалба са две суми – 1269,80 лв., представляваща припадаща се на Т. Г. част от заплатените от С. П. такси за битови отпадъци за процесния магазин, както и сумата от 9616,93 лв. – присъдено от първата инстанция обезщетение в полза на С. П. по чл.31, ал.2 ЗС за периода 22.10.2009 г. – 31.10.2012 г. В първата част жалбата е била уважена от въззивния съд, а във втората – отхвърлена.
Законосъобразен е изводът на Бургаския окръжен съд, че с оглед фактическата и правна сложност на делото по насрещната въззивна жалба, заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно и следва да бъда намалено. Затова обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № ­I-116 от 15.11.2016 г. по в. гр. д. № 1354/2016г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 3969/2008 г. на Бургаския районен съд в обжалваната част, с която е била отхвърлена като погасена по давност предявената по реда на чл.346 ГПК претенция на С. П. П. срещу Т. Г. Г. по чл.31, ал.2 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения магазин за периода 04.05.2006г. – 12.10.2008 г. в размер на 9027,19 лв. и за периода 13.10.2008 г. – 21.10.2009 г. в размер на 3259,50 лв., както и за присъждане на законни лихви върху двете главници за периода след 18.01.2013 г. и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Т. Г. Г. от [населено място], [улица], да заплати на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС на С. П. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] следните суми, представляващи обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения магазин, находящ се в [населено място], [улица], представляващ самостоятелен обект с идентификатор 07079.617.155.1.13 по КК и КР на [населено място]: 9027,19лв. за периода 04.05.2006 г. – 12.10.2008 г. и 3259,50 лв. за периода 13.10.2008 г. – 21.10.2009 г., заедно със законната лихва върху сумите, считано от 19.01.2013 г. до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА Т. Г. Г. да заплати на С. П. П. сумата от 4106,72 разноски по делото.
ОСЪЖДА Т. Г. Г. да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 491,47 лв.
ОБЕЗСИЛВА определение № 139 от 29.03.2017 г. по ч. гр. д. № 89/2017 г. на Бургаския апелативен съд и вместо него постановява:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 7 от 05.01.2017 г. по в. гр. д. № 1354/2016 г. на Бургаския окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: