Ключови фрази

10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 625

гр. София, 02.08.2022 г.

Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 09 март през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
 ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Зоя Атанасова
гр. дело № 3524 по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 262498/12.05.2021 г. от ищцата Х. Р. Г., чрез адв. П. Х. срещу решение № 260088/01.04.2021 г. по в.гр.дело № 771/2020 г. на Русенския окръжен съд, с което е отменено решение № 260196/07.10.2020 г. по гр.дело № 6074/2019 г. на Русенския районен съд и определение № 260905 от 02.11.2020 г. по гр.д.6074/2019 г. на РРС по реда на чл.248 ГПК и вместо тях е изменен на основание чл.127, ал.2 СК, вр.чл.59,ал.9 СК определеният с решение № 731/04.06.2015 г. по гр.дело № 758/2015 г. на Русенския районен съд режим на лични отношения между бащата П. Д. И. и детето Р. П. И. само по отношение на продължителността им през лятото, като намалява дните на 15/петнадесет/ във време, което не съвпада с платеният годишен отпуск на майката и е отхвърлен иска на Х. Р. Г. за изменение на режима на лични отношения в останалата му част като неоснователен. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което се определи режим на лични отношения между бащата П. И. и детето Р. И., чрез които постепенно да бъде възстановена връзката на детето с бащата, включително и чрез съдействие на трети лица, като по отношение на бащата да се определят мерки, чрез които да преосмисли поведението си и трайно да промени отношението си към детето.
В изложението към касационната жалба са поставени въпросите: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях, като при това обсъждане съдът длъжен ли е да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 2. Длъжен ли е съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има ли контакти с другия, във всички случаи да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост и с оглед конкретното му психоемоционално състояние? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.3. Длъжен ли е съдът при определяне на режим на родителските права и упражняването на личните контакти да вземе предвид констатирания у детето синдром на родителско отчуждение спрямо бащата и да предпише мерки за преодоляването му? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната жалба П. Д. И., чрез адв.Б. С. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за установено, че с Решение № 731 от 04.06.2015, постановено по гр.д.№ 758/15 по описа на РРС съдът е предоставил родителските права по отношение на детето Р. П. И., родено на 29.08.2011 г. на майката Х. Р. Г., определено е местоживеене на детето при майката, П. И. е осъден да заплаща месечна издръжка за детето Р., както и на бащата П. И. е определен режим на лични отношения с детето Р. П. И. всяка четна седмица през годината от 10 часа в събота до 18 часа в неделя с преспиване, първата половина на всички официални почивни дни по празниците Коледа, Нова година и Великден и един месец през лятото, който не съвпада с годишния отпуск на майката. При броенето на седмиците в годината за първа седмица се счита първата седмица, която има пълни седем дни в съответната година.
Прието е, че при промяна на обстоятелствата, при които са определени мерките, свързани с упражняване на родителски права, местоживеене на детето и режим на лични отношения между детето и родителят, който не упражнява пряко родителските права, съдът може да промени вече постановените мерки.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че между родителите на детето Р. И. са налице конфликтни отношения, които двамата не са преодолели към настоящият момент. Посочил е, че според приетите по делото две съдебно-психологични експертизи обтегнатите отношения между родителите, поведението на бащата, който е казвал неща против майката, силната емоционална връзка между детето и майка му, вследствие на което детето приема болезнено всяка обида отправена към майката, биха могли да доведат у детето трайна невъзможност за общуване с бащата, а контактите с него да имат болезнен, травматичен характер за детето. Според в.л. А. А. и в.л.С. К. думите на детето повтарят изказванията на майката, както и изложените в исковата молба твърдения, свързани с използването на груб език от страна на бащата по отношение на майката и честа употреба на алкохол от бащата в присъствието на детето. В същото време вещите лица са установили нарушена емоционална връзка с бащата. Когато детето е било по-малко същото ставало много тревожно преди и след срещи с баща си / в периода 2018-2019г/ и когато детето е в дома на баща си при осъществяване на режима на лични отношения с него детето имало потребност често да се обажда на майка си и ставало тревожно когато бащата вземал телефона й и не можело да се обажда на майка си. Приел е, че силната емоционална връзка между детето и майката допълнително затруднява детето да се отдели от майката. В същото време след общуването на детето с баща си през лятото на 2020г, когато Р. е била с него за период от 10дни, симптомите на тревожност у детето са били по-слаби. Според в.л.А. с израстване на детето, Р. съумява да се справя с раздялата с майка си и да се съгласява да посещава баща си. Същото многократно е заявило на вещото лице, че не желае да спи в дома на баща си, но е съгласно да се вижда с него през деня. Мотивите на детето за това, изразени и пред двете вещи лица, са че трябва да спи в кухнята и няма собствена стая, както и че е свикнала да спи с майка си и тя й липсва много когато е при бащата. Не приема грубото отношение на баща си към кучетата и това, че често се кара с жената, с която живее. Детето дори е заявило, че предпочита да общува с неговата приятелка, с която се чувства по-добре.
Съдът е възприел заключенията на вещите лица, като компетентни и обективни. Посочил е, че независимо от оспорването на заключението на в.л. С. К. от страна на пълномощника на ищцата, според съдържанията на двете заключения, вещите лица стигат до еднакво крайно заключение. Прието е, че и двете вещи лица, сочат и съдът е възприел становищата им, че освен лошото отношение на бащата към майката, изразяващо се в лоши думи спрямо нея, казани понякога и пред самото дете, и по-грубият характер на бащата, за нежеланието на детето да общува с баща си и то не изобщо, а само с преспиване в дома на бащата, влияние има и отношението на майката към бащата. Според въззивния съд нейното негативно отношение към бащата и неговото пълно отхвърляне и пренебрежение от нейна страна, съзнавано или не, манипулативно или не, се отразява и върху отношението на детето към бащата. Последното е до такава степен, че детето и пред двете вещи лица, е показало в думите и поведението си спрямо баща си пълно подражание на майката. Двете използват едни и същи думи при описание на определени ситуации, едни и същи реакции на поведение. Същото води до отчуждаване на детето от баща му и създава предпоставка за пълно разрушаване на емоционалната връзка между детето и баща му, което в никакъв случай не е в интерес на детето. Съдът е приел, че и двамата родители следва да положат съзнателни усилия да не пренасят негативните си чувства и реакции към другият родител върху детето и да осъзнаят нуждата на детето да общува пълноценно и с двата родители, което е изцяло в негов интерес и е пряко свързано с правилното му емоционално израстване.
Въззивният съд е приел, че горното не представлява основание за изменение на режима на лични отношения между детето Р. и баща й до такава степен двамата да се виждат само по няколко часа през определените дни от месеца. Приел е още, че нито експертизите по делото, нито гласните доказателства, събрани в първата инстанция, могат да обосноват такъв стеснен режим на лични отношения. Изведен е извод, че по делото не е доказано бащата да има лошо отношение към детето или да не полага грижи за него докато осъществяват личните си отношения, които да обосновават толкова стеснен режим на лични отношения между тях. Прието е, че по делото не е установено бащата да има агресивно и неадекватно поведение към детето, че не е установено твърдението, че „бащата пие постоянно“. Съдът е приел за установено от събраните гласни доказателства, че детето е тревожно преди срещите с бащата и в първите 15-20 минути от времето когато са заедно, но след това двамата осъществяват пълноценни отношения помежду си. Приел е още, че и тримата разпитани по делото свидетели са близки на родителите и показанията на всеки от тях до някаква степен сочат лоялност на свидетеля към тезата на родителя, с когото са в близки отношения. Като е преценил показанията в тяхната съвкупност съдът е формирал извод, че заради негативното отношение и на двамата родители един към друг, това се отразява върху детето под формата на силна тревожност при необходимостта детето да общува с баща си. Когато обаче детето се успокои и не говори с майка си често по време на гостуването си при бащата, то се отпуска и забавлява докато е с баща си и жената, с която той живее. Посочено е, че вещото лице А. установява след разговор с детето и родителите, че при последното 10-дневно гостуване на детето при баща си, то е било значително по-спокойно, въпреки че преди това е било напълно негативно настроено към среща с такава продължителност. Прието е, че стесненият режим на лични отношения между бащата и детето и липсата на преспиване в дома на бащата не е в интерес на детето и съвсем ще разруши крехката емоционална връзка между двамата. В тази насока е отчетено, че детето при 10 дневното гостуване е било спокойно и не е имало проблем да преспива в дома на баща си, поради което няма пречка детето са спи в дома на баща си и при осъществяване на по-краткия режим на лични отношения през месеца.
Въззивният съд е намерил, че действително са налице изменени обстоятелства във връзка с осъществяване на режима на лични отношения между бащата и детето, така както е определен с Решение № 731 от 04.06.2015г по гр.д.№ 758/15 по описа на РРС и същият следва да бъде изменен спрямо актуалната фактическа обстановка. Прието е наличие на нарушена емоционална връзка между бащата и детето по посочените причини и детето Р. не се чувства спокойно при по-продължителен престой в дома на баща си, поради което е изведен извод, че през лятото режимът на лични отношения между детето и бащата следва да бъде 15 дни. Съдът е приел, че определя този режим и с оглед обстоятелството, че през лятото на 2020г детето Р. се е чувствало спокойно по време на 10 дневният режим на лични отношения с бащата. Посочил е, че след възстановяване на емоционалната близост между двамата, няма пречка този режим да бъде разширен. Прието е, че няма основание за изменение на режима на лични отношения между двамата, постановен с посоченото решение. Съдът е приел, че не е доказано в процеса, че режим два пъти в месеца от 10 часа в събота до 18 часа в неделя с преспиване в дома на бащата не е в интерес на детето, както и че не е в интерес на детето то да осъществява режим на лични отношения и по време на посочените в решението празници. Прието е, че емоционалната връзка между детето и бащата не е възможно да се укрепи, ако същото осъществява по-дълъг контакт с него само и единствено през лятото и по време на посочените празници, а през останалото време двамата общуват помежду си само по няколко часа през една седмица.
При тези съображения постановеното от първоинстанционния съд решение е отменено като неправилно и вместо него е постановено друго, с което Решение № 731/04.06.2015г по гр.д.№ 758/15 по описа на РОС е изменено само в частта относно режима на лични отношения между детето Р. и баща му през лятото като е намален същият до 15 дни. В останалата част иска за изменение на режима на лични отношения на бащата с детето е отхвърлен като неоснователен.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Русенския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
Съгласно разясненията, дадени в т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
С решение № 310/08.01.2019 г. по гр.дело № 915/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета трайно установената практика на ВКС (израз на която са и решение № 195/16.07.2013 г. по гр. дело № 757/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 426/05.04.2016 г. по гр. дело № 820/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, според която въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. В настоящият случай съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото, включително и пред първата инстанция относими и допустими доказателства, и е извел свои фактически и правни изводи относно изменението на обстоятелствата, при които е определен режим на лични отношения между детето Р. И. и бащата П. И. с влязлото в сила решение № 731/04.06.2015 г. по гр.дело № 758/2015 г. на Русенския районен съд с водещ критерий най-добрия интерес на детето. Фактическите и правни изводи са обективирани в мотивите на обжалваното решение, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. С оглед на изложеното съдът преценява, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С решение № 207/24.07.2013 г. по гр.дело № 911/2012 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че желанието на родителите и това на децата относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат на общо основание и се вземат предвид при оценката на събраните доказателства, като висшият критерии за решението на съда е интереса на децата. Чрез режима на личните отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. По тази причина по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, на роднините и приятелския кръг на майката и бащата.
С решение № 243/08.07.2014 г. по гр.дело № 7289/2013 г. на ВКС, IV г.о.по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която желанието на децата и това на родителите относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с другия родител, не са задължителни за съда. Техните становища и искания, както и установеното по делото тяхно поведение се обсъждат на общо основание и се вземат предвид и се преценяват в съвкупност с всички останали релевантни обстоятелства по делото, като висшият критерий за решението на съда е интересът на децата. В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, тъй като право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Поведението на родителите и останалите причини, които са довели до категорично нежелание у детето да живее с единия родител, имат важно, но не решаващо значение при преценката за упражняването на родителските права и на лични контакти. Изхождайки при тази преценка изключително от интересите на детето, съдът, макар да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случаи следва да вземе предвид и да зачете чувствата на детето, както и да отчете ефекта на принудата при изпълнението на съответния режим, с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие и зрелост, и най-вече – с оглед конкретното му психоемоционално състояние. Последното, според съдебния състав е от изключително значение в случаите, когато по делото е установено наличието на синдром на родителско отчуждение у детето спрямо единия от родителите.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. В обжалваното решение съдът е преценил установените по делото факти и заключенията на вещите лица по назначените съдебно - психологични експертизи и е приел, че тази преценка не води до извод да се определи стеснен режим на лични отношения на детето Р. и бащата П. И., че по делото не е доказано бащата да има лошо отношение към детето или да не полага грижи за него докато осъществяват личните си отношения. Формиран е и извод, че не е установено бащата да има агресивно и неадекватно поведение към детето, че не е установено твърдението, че „бащата пие постоянно”. Съдът е взел предвид установеното обстоятелство, че детето преди срещите с бащата е тревожно в първите 15-20 минути от времето, когато са заедно, но след това двамата осъществяват пълноценни отношения помежду си, както и становището на вещото лице по назначената СПЕ, че при последното 10-дневно гостуване на детето при баща си, то е значително по-спокойно, въпреки, че преди това е било напълно негативно настроено към среща с такава продължителност. Формиран е извод, че стесненият режим на лични отношения между бащата и детето и липсата на преспиване в дома на бащата не е в интерес на детето и съвсем ще разруши крехката емоционална връзка между двамата. С решението съдът е приел, че следва да се измени режима на лични отношения между бащата и детето само в частта относно престоя на детето в дома на баща си през лятото и е определил периода от време на 15 дни, като е отчел нарушената емоционална връзка между детето и бащата. Този период от време съдът е определил с оглед установеното обстоятелство, че през лятото на 2020 г. детето се е чувствало спокойно по време на 10-дневния режим на лични отношения с бащата. Формиран е и извод, че емоционалната връзка между детето и бащата не е възможно да се укрепи ако същото осъществява по-дълъг контакт с него само през лятото и по време на посочените празници, а през останалото време двамата общуват помежду си само по няколко часа през една седмица. Всички факти и обстоятелства по делото съдът е преценил с водещия критерий най-добрия интерес на детето. Решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната по-горе практика на ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Въпросът е неотносим към решаващите правни изводи на съда. С обжалваното решение въззивният съд не е формирал извод за наличие на синдром на родителско отчуждение при детето Р. спрямо бащата. По делото е прието за установено, че е налице нарушена емоционална връзка на детето с бащата, но не и синдром на родителско отчуждение. С оглед на това съдът приема, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК – не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2,пр.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката Х. Г., чрез адв. П. Х. на въззивното решение на Русенския окръжен съд.
Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260088/01.04.2021 г. по в.гр.дело № 771/2020 г. на Русенския окръжен съд по касационна жалба вх. № 262498/12.05.2021 г., подадена от ищцата Х. Р. Г., чрез адв.П. Х., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.2, чрез адв.П. Х..
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: