Р Е Ш Е Н И Е
№ 142/2014 г.
гр. София, 06.01.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3121 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 295, във вр. с чл. 290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационните жалби, подадени от Й. И. А., К. И. И., Б. И. И. и И. Б. И., чрез пълномощниците им адв. В. Г. и А. Г., от А. Х. К., И. Х. К., Г. Д., Е. А. В.-К., чрез пълномощника им адв. Н. И., от Б. Р. У. от С., чрез пълномощника й адв. Вл. К. и от М. К., чрез адв. Н. Т. против въззивното решение от 4.01.2013 год. по гр. д. № 10227/2010 год. на Софийски градски съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска им за делба на имот с площ 1 644 кв. м., представляващ пл. № 552 в кв. 170 по плана на [населено място], м. „Л. ІІІ ч.”, с искане за отмяната му и вместо това се допусне делба на имота с участието на държавата с дял 1/2 ид. ч. и същият дял, възстановен по реституция на наследниците на бившите собственици при постигнатото между тях споразумение относно квотите им.
Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на материалния закон – ЗВСВОНИ относно предпоставките за възстановяване на собствеността върху одържавения имот, като считат, че неправилно въззивният съд приложил въведената с последващия ЗОСОИ пречка за реституция - статута на имота като публична държавна собственост, поради което приел липса на съсобственост с държавата, собственик на останалата 1/2 ид. ч. от имота. Изложени са и оплаквания относно упражнения косвен съдебен контрол върху влязлото в сила решение на административния съд за отмяна на отчуждаването за част от имота, както и на нарушение на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК с оглед дадените при първата касация указания за допускане на делбата с държавата по повод неустановяване на наследниците на Д. А., бивш собственик на другата ½ ид. ч. от имота.
Ответниците по касационните жалби – СУ „К. О.” и д., представлявана от м. н. р. р. и б., чрез О. у. на област С., оспорват същите по съображенията в представените писмени отговори, респ. в откритото съдебно заседание, чрез процесуалния представител на втория ответник и представената писмена защита.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Касационните жалби са допустими, като подадени от легитимирани страни по делото, в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 307 от 16.07.2014 год. на ВКС в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за преценката на въведената със ЗОСОИ и ЗДС пречка за възстановяване на собствеността върху имот, публична държавна собственост към настъпилата по силата закона – ЗВСВОНИ и по влязлото в сила решение на административния съд за отмяна на отчуждаването реституция относно ½ ид. ч. от имота с оглед разясненията по т. 3 на ТР № 6 по т. д. № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС и по въпроса за допустимостта на косвения съдебен контрол в контекста на разясненията по т. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС.
По горните правни въпроси и даденото в цитираната задължителна съдебна практика разрешение, настоящият състав намира следното:
Реституционните закони – ЗВСВОНИ и ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ,ЗДИ и ЗС при приемането им през 1992 год. /ДВ бр. 15 от 21.02.1992 год./ не предвиждат като пречка за възстановяване на собствеността статута на имота като публична държавна, респ. общинска собственост. Същата е въведена изрично в по-късен момент - с приемането на ЗОСОИ /обн. ДВ бр. 107/1997 год. /чл. 2, ал. 1/ и ЗДС /респ. ЗОбС/ в чл. 7, ал. 4, редакция 2009 год., което според касаторите не следва да рефлектира към вече възстановената по закон и по влязло в сила решение на административния съд собственост при наличието на предпоставките за това – отчуждаване на съответните идеални части от имота, собственост на техните наследодатели, и реалното съществуване на имота до размер, в който е бил отчужден, респ. нереализирано мероприятие, за което е била отчуждена част от имота. С оглед приемането на ЗОСОИ, с който се разшири приложното поле на реституцията на одържавени имоти, въпросът за момента на преценка на предпоставките за същата е предмет на разрешаване в т. 3 на ТР № 6/10.05.2006 год. по т. д. № 6/2005 год. ОСГК на ВКС, като се прие, че това е моментът на влизане в сила на ЗОСОИ. Това разрешение обхваща преценката на предпоставките за възстановяване на собствеността на основание чл. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ в хипотезите, добавени с параграф 1 от ПЗР на ЗОСОИ – нормативните актове, по които имотът е бил одържавен и подлежи на възстановяване на бившия собственик или на неговите наследници. То не е относимо към въпроса за това дали е настъпила реституцията на спорния имот на основание чл. 1 ЗВСОНИ, респ. по ЗВСВНОИ по ЗТСУ.... поради което и не е налице противоречие с горната постановка на ТР № 6/2006 год.
ЗОСОИ е приет на основание чл. 3, ал. 3 ЗВСВОНИ /чл. 1/ с оглед обезщетяване на бившите собственици и техните наследници при невъзможност за реално възстановяване на собствеността, като в чл. 2, ал. 1 е предвидена такава хипотеза за имотите, които са публична собственост, т. е. такива, които реално не могат да бъдат върнати. Статутът на имота като публична собственост е пречка за реалното връщане на имота, поради което и въпросът за момента на преценка на предпоставките за реституция не стои.
Разделението на собствеността на публична и частна е регламентирано с чл. 17, ал. 2 от Конституцията на РБ, като в редица решения на Конституционния съд на РБ се даде задължително тълкуване на тази разпоредба. Така с решение № 19 от 21.12.1993 г. по конст. дело № 11/93 г. се прие, че граждани и юридически лица не могат да бъдат субекти на публична собственост, а само на частна. Публична собственост имат само субекти, които са носители на властнически правомощия - държавата и общините. Относно реституирането на публична собственост по реда на ЗВСВОНИ в т. 9 от Решение № 4 от 11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г. Конституционният съд на РБ приема, че реституцията преструктурира собствеността - държавна и общинска, в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от Конституцията. Разбирането е трайно възприето и в съдебната практика, подробно цитирана от въззивният съд, която по аргумент от чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ третира характера на имота като публична държавна или общинска собственост като пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВОНИ. Прието е също, че при възстановяване на собствеността върху имоти по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ...., по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ въпросът дали към момента на влизане в сила на съответния реституционен закон имотът е публична или частна собственост на държавата или общините не стои, тъй като реституцията по тях е обусловена от фактическото състояние на имота.
С оглед на изложеното, с приемането през 2009 год. на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ЗДС /както и аналогичната такава на чл. 7, ал. 4 ЗОбС/ е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса подлежат ли на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на държавата или на общините. Това е и относимия за настоящия спор въпрос, на който въззивният съд е дал правилен отговор в смисъл, че с оглед предоставянето на имота на С. университет за разширяване на материалната му база с Разпореждането на МС № 626 от 31.12.1970 год. същият представлява публична държавна собственост по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 4 и т. 5 ЗДС, чл. 89, ал. 2 ЗВО, поради което и не подлежи на реално възстановяване с оглед ограниченията на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ и чл. 7, ал. 4 ЗДС. Разпоредбите са императивни и са израз на засилена защита на публичната държавна собственост. Този статут имотът е имал и към момента на влизане в сила на приложимите реституционни закони от 1992 год., поради което пречката за реално възстановяване е съществувала и към този релевантен момент. Фактът, че АДС № 06004 е съставен по-късно – на 18.04.2006 год., е без правно значение, тъй като същият няма правопораждащо действие – чл. 5, ал. 3 ЗДС.
По въпроса за допустимостта на косвения съдебен контрол върху решението от 2.04.2000 год. по административния спор по адм. д. № 2520/99 год. СГС, с което е отменено отчуждаването на част от имота, разрешението по ТР № 5 от 14.01.2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС е неприложимо в настоящия случай, тъй като то ограничава такъв контрол от държавата, респ. от държавните органи, които са обвързани от него с оглед участието им в съдебното административно производство. Настоящият случай не е такъв, тъй като касае имот на С. университет. Държавните висши училища са с особен статут на юридически лица, които осъществяват своята дейност въз основа на предоставената им държавна собственост и ежегодна държавна субсидия, формират свой бюджет и могат да придобиват на тяхно име недвижими имоти и да реализират приходи от тях /чл. 13, чл. 90 ЗВО/, ползват се с академична автономия, част от която е академичното им самоуправление / чл. 19, чл. 21 ЗВО/, включващо правото да изграждат, притежават или ползват материална база, нужна за образователната и научноизследователската им дейност и за социално-битово обслужване на студенти, преподаватели, докторанти и служители – чл. 21, ал. 1, т. 11 ЗВО. С оглед на това държавните висши училища не са държавни органи или ведомства, тъй като не са част от йерархичната структура на принципа власт и подчинение, а са особен вид автономни и самоуправляващи се учреждения, обособени от държавата, поради което и постановените спрямо последната съдебни актове по реституцията не ги обвързват. Затова и като трети лица на административното производство /в което не са участвали/ имат право да искат осъществяване на косвен съдебен контрол на решенията на административния съд в производството по спора за собствеността на имота. Като е извършил такъв контрол на решението по адм. д. № 2520/99 год. СГС, въззивният съд не е процедирал в противоречие с горното Тълкувателно решение.
Въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, тъй като при първата касация въпросът за характера на имота като публична държавна собственост не е бил предмет на обсъждане, а указанията за новото разглеждане на делото са свързани с изясняване фактическата страна на делото относно одържавената от Д. А. ½ ид. част от имота.
С оглед на горните съображения изводът на въззивния съд за липса на съсобственост между страните по делото поради пречка за реално възстановяване на собствеността върху част от имота в полза на касаторите, ищци, поради неговия статут на публична държавна собственост, е правилен и въззивното решение следва да се потвърди.
С оглед този изход на делото касаторите следва да понесат направените в настоящето производство разноски. Такива се претендират само от процесуалния представител на държавата, чийто размер се определя от настоящия съд на основание чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1 /2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в минималния предвиден размер от 800 лв. с оглед предмета на делото – делба на имот и липсата на посочен претендиран друг размер в приложения от страната списък на разноските по чл. 80 ГПК.
По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение № 194 от 4.01.2013 год. по гр. д. № 10227/2010 год. на Софийски градски съд в обжалваната му потвърдителна част.
Осъжда Й. И. А., К. И. И., Б. И. И. и И. Б. И., със съдебен адрес [населено място], [улица], чл. 2, вх. „А”, ет. 5, офис 18, А. Х. К., И. Х. К., Г. И. Д., Е. А. В.-К., със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5, Б. Р. У. от С., Н. Й. 14850, [населено място], [улица] М. К. от Република Ч., с посочен адрес на пълномощник К. Т., да заплатят общо на Д., представлявана от м. н. р. р. и б., чрез О. у. н. о. С., направените по делото разноски в размер на 800 лв. /осемстотин лева/ за възнаграждение за процесуално представителство по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |