Р Е Ш Е Н И Е
№ 308
Гр. София, 11 септември 2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА
ДАНИЕЛ ЛУКОВ
при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА
и след становище на прокурора от ВКП И. ТОЧЕВ, като разгледа докладваното от съдия М. наказателно дело № 120/23 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подсъдимия Б. К. А. чрез упълномощения му защитник адв. И. Б. срещу въззивно решение от 21.11.2022 г. на Софийски Апелативен Съд/Апелативен Специализиран Наказателен съд-закрит/, постановено по в.н.о.х.д. № 356/20 г., в която са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се прави искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия, алтернативно – за намаляване на наложеното наказание, поради прекомерната му строгост.
В касационната жалба на защитата се излагат съображения за неправилна доказателствена дейност на въззивния съд, която е довела и до неверни фактически изводи за поведението на подсъдимия на процесната дата и оттам до признаването му за виновен при липсата на безспорни доказателства в подкрепа на обвинението. Защитата счита, че въззивният съд е основал изводите си по фактите на базата на противоречивите показания на свидетеля Б. П., при липса на доказателства в тяхна подкрепа, което е довело до осъждането на дееца въз основа на неподкрепени предположения, в разрез с изискванията на процесуалния закон. Сочи се, че продължителността на наказателното производство до голяма степен е обусловена от непоследователните показания на същия свидетел, който непрекъснато е променял позицията си по делото и това напълно го е дискредитирало като надежден доказателствен източник за правно значимите по делото факти. В жалбата се оспорва направената от контролираните съдилища оценка на показанията на свидетеля Т. Б., като се счита, че той е единственият незаинтересован свидетел очевидец на инкриминираната случка и добросъвестно я пресъздава в показанията си, което се подкрепя и от наличието по делото на съставения писмен документ, чието подписване върху капака на автомобила е било възприето от същия свидетел.
В заключение се поддържа тезата, че въззивният съд е оценил превратно и тенденциозно гласните доказателствени средства от значение за обвинението, като е кредитирал само тези, които го подкрепят и безмотивно е отхвърлил останалите, без да ги подложи на задълбочена проверка и анализ.
Допуснатите съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд се счита, че са довели и до нарушение на материалния закон.
Наложеното наказание пробация се оценява като прекомерно тежко и несъответно на тежестта на извършеното деяние, поради което се поддържа искането за намаляване на определения от САС /АСпНС-закрит/размер.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. се представлява от упълномощения защитник адв. Б., която поддържа касационната жалба по изложените касационни основания и съображенията в тяхна подкрепа, както и с искането за оправдаване на подзащитния й, поради нарушение на материалния закон.
Подсъдимият А. в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан, както и да се оправдае подсъдимият А. В..
Защитникът на подсъдимия В., пред ВКС застъпва становището, че въззивното решение не е съобразено изцяло с доказателствената съвкупност, като съдът е интерпретирал доказателствата по начин, който обслужва обвинителната теза, което намира за недопустимо. Счита, че обвинението за неговия подзащитен е останало недоказано, поради липса на убедителни доказателства в негова подкрепа. Заявява, че не оспорва справедливостта на наложеното на подзащитния му наказание.
В последната си дума пред ВКС подсъдимият А. В. /който не е подал касационна жалба срещу решението/ заявява, че двамата с подсъдимия А. са невинни и моли съдът да ги оправдае.
Прокурорът от ВКП пред настоящата касационна инстанция изразява становище, че жалбата на подсъдимия е допустима, но неоснователна, поради което въззивното решение следва да се остави в сила, независимо, че настоящото касационно производство е трето по ред. Оценява доказателствената дейност на апелативния съд като правилна и съобразена с изискванията на процесуалния закон за оценка на доказателствата и доказателствените средства, поради което не намира да са допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на решението. В рамките на приетите факти счита, че материалният закон е правилно приложен, като инкриминираната престъпна дейност на подсъдимия правилно е била оценена като грабеж, който като съставно престъпление включва принуда и отнемане на движимо имущество, но поради неправилна квалификация на деянието с предявения обвинителен акт правилно е квалифицирано по чл. 143 от НК, като подсъдимите са оправдани по обвинението по чл. 231а от НК, което е по-тежко наказуемо престъпление
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на защитата на подсъдимия основания и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
Настоящото касационно производство е трето по ред. Хронологията на делото до настоящото производство пред ВКС е следната:
С присъда от 29.09.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 371/2017 г. по описа на Специализиран наказателен съд /закрит/ подсъдимият Б. К. А. е признат за виновен в това, че на 28.10.2013 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]в съучастие като съизвършител с А. И. В., с цел да набави за себе си имотна облага, принудил Б. М. П. чрез сила и заплашване, да извърши нещо противно на волята му, да предаде управлявания от него автомобил /марка/, рег. [рег.номер на МПС] , като с това причинил имотна вреда на „ фирма“ в размер на 20 250 лв., представляваща пазарната стойност на процесното МПС, като деянието е извършено от две лица - престъпление по чл. 214, ал.2, т.1, вр. чл.213а, ал.2, т.4, пр.1, вр.чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК, като на осн. чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, изтърпяването на което е отложил с три-годишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила и глоба в размер на 4000 лв. На осн. чл. 59, ал.1 и 2 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода предварителното задържане на подсъдимия и времето през което е бил задържан по ЗМВР.
Със същата присъда съдът е признал и подсъдимият А. И. В. за виновен в това, че на 28.10.2013 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]в съучастие като съизвършител с Б. К. А., с цел да набави имотна облага за А., принудил Б. М. П. чрез сила и заплашване, да извърши нещо противно на волята му, да предаде управлявания от него автомобил /марка/, рег. [рег.номер на МПС] , като с това причинил имотна вреда на „фирма“ в размер на 20 250 лв., представляваща пазарната стойност на процесното МПС, като деянието е извършено от две лица - престъпление по чл. 214, ал.2, т.1, вр. чл.213а, ал.2, т.4, пр.1, вр.чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК, като на осн. чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, изтърпяването на което е отложил с три-годишен изпитателен срок, считано от влизане на присъдата в сила и глоба в размер на 4000 лв. На осн. чл. 59, ал.1 и 2 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода предварителното задържане на подсъдимия и времето през което е бил задържан по ЗМВР.
На осн. чл. 189, ал.3 от НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимите А. и В. направените по делото разноски за всеки един от тях.
С въззивно решение № 9/ 28.05.2018 г. на АСпНС съд /закрит/ по в.н.о.х.д. № 390/17 г., по жалба на двамата подсъдими, присъдата на СпНС е била потвърдена изцяло.
С решение на ВКС, 1-во НО № 179/12.10.2018 г. по н.д. 740/2018 г. /касационното производство е образувано само по жалба на подсъдимия А./ решение № 9/ 28.05.2018 г. на АСпНС съд /закрит/ по в.н.о.х.д. № 390/17 г. е било отменено изцяло по отношение и на двамата подсъдими и делото е върнато за ново разглеждане на АСпНС съд /закрит/ от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание.
При новото, второ по ред, разглеждане на делото пред въззивния съд е постановено решение на АСпНС, №42/30.12.2019 г. по в.н.о.х.д. № 452/2018 г., с което е изменена първоинстанционната присъда на СпНС, като извършеното от подсъдимите деяние е преквалифицирано в опит към същото престъпление и подсъдимите са били оправдани относно това да са го извършили в съучастие един с друг. В останалата част присъдата е била потвърдена и съдът е възложил в тежест на подсъдимите разноските по делото пред въззивния съд.
С решение на ВКС, 2-ро НО № 70/13.07.2020 г. по н.д. № 206/2020 г. /касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А./ решението на АСпНС, №42/30.12.2019 г. по в.н.о.х.д. № 452/2018 г. е било отменено изцяло по отношение и на двамата подсъдими и делото е върнато за ново разглеждане на АСпНС съд /закрит/ от друг съдебен състав.
При новото, трето по ред, разглеждане на делото пред въззивния съд е постановено Решение на САС/АСпН съд-закрит/, постановено по в.н.о.х.д. № 356/20 г., с което присъдата на първия съд е изменена, като извършеното от подсъдимите деяние е преквалифицирано в престъпление по чл. 143, ал.1,вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК , като са признати за виновни в това, че на 28.10.2013 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]в съучастие като съизвършители са принудили Б. М. П. да извърши нещо противно на волята му, да даде ключа за ползвания от него лек автомобил /марка/, рег. [рег.номер на МПС] и да седне на задната седалка на същия, като са употребили за това сила и заплашване, като са оправдани по обвинението по чл. 214, ал.2, т.1, вр. чл.213а, ал.2, т.4, пр.1, вр.чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК. За извършеното деяние на подсъдимите, на осн. чл.55, ал.1, т.2 от НК са наложени наказания „пробация“, съответно на подсъдимия В. за срок от една година, със следните пробационни мерки, задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност на явяване и подписване два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, а за подсъдимия А. за срок от две години със същите две пробационни мерки и безвъзмезден труд в полза на обществото 260 часа годишно за срок от две години. На осн. чл. 59, ал.1 и 2 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието „пробация“ предварителното задържане на подсъдимите и времето през което са били задържани по ЗМВР, като един ден задържане се зачита за три дни пробация. С решението съдът е намалил разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимите за всеки един от тях.
В останалата част присъдата е била потвърдена.
Настоящото касационно производство е образувано по касационната жалба на подсъдимия А. срещу третото въззивно решение на САС, /АСпН съд-закрит/, постановено по в.н.о.х.д. № 356/20 г., като делото се разглежда за трети пореден път пред касационната инстанция.
Касационната жалба на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се намери за неоснователна.
На първо място следва да се уточни по кой процесуален ред се извършва касационната проверка, в контекста на разпоредбата на чл.354, ал.5, пр.2 от НПК и с оглед искането на защитата от жалбата, подсъдимият да бъде оправдан по предявеното му обвинение, поради съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, след приемане на нови факти.
Настоящият касационен състав намери, че не са налице предпоставки за упражняване на правомощията на ВКС по чл.354, ал.5, пр.2 от НПК на въззивна инстанция. Посочената процесуална норма е получила еднопосочно тълкуване в практиката на ВКС, съгласно което при трето по ред касационно производство са налице две процесуални възможности за разглеждане на делото – да се осъществи отново касационна проверка на въззивния съдебен акт или касационният съд да встъпи в правомощията на въззивна инстанция, с цел да отстрани допуснати от същата процесуални нарушения, които по естеството си налагат връщане на делото за ново разглеждане, но процесуалният закон в този стадий от производството не допуска това.
По настоящото дело не се констатират допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, които да налагат провеждане на касационното производство при условията на чл. 354, ал.5, пр.2 от НПК, поради което настоящата касационна проверка ще се ограничи в рамките на редовния инстанционен контрол, на основанията по чл. 348, ал.1 от НПК.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
В основата на това оплакване е поставена неправилната оценка на гласните доказателствени средства, изходящи от пострадалия свидетел Б. П., които според защитата са необективни и ненадеждни, поради тяхната непоследователност в хода на цялостното наказателно производство и поради липсата на подкрепящи ги доказателства, въз основа на които да се потвърди тяхната истинност. Както и че апелативният съд се е доверил безкритично на съдържанието им, което е в подкрепа на обвинението и безмотивно е игнорирал останалите доказателства в полза на защитата, съответно показанията на свидетелката Г. и на свидетеля Т. Б..
Възражението срещу оценката на показанията на пострадалия е неоснователно. Апелативният съд е изпълнил изключително стриктно задължението си за комплексна оценка на доказателствените източници, като добросъвестно е подложил на проверка всички депозирани от пострадалия свидетел показания в хода на цялостното наказателно производство, поради наличието на определени противоречия в съдържанието на част от разпитите. Всички налични по делото гласни доказателствени средства, събрани при разпитите на Б. П. /депозираните на досъдебното производство след приобщаването им по реда на чл.281 от НПК/ са били оценени на първо място относно тяхната процесуална годност да послужат като източник на доказателствени факти, след което годните показания са били оценени относно тяхната обективност. В тази връзка САС законосъобразно е изключил част от показанията на Б. П. от досъдебното производство, независимо от тяхното приобщаване по делото, като е отчел, че разпитът му като свидетел е проведен от некомпетентен орган, поради което не ги е използвал за възприемане на фактологията по делото.
Не отговаря на съдържанието на въззивното решение и възражението за липса на съпоставка на същите показания с останалите доказателства по делото, за да се провери тяхната обективност. Апелативният съд изчерпателно е съпоставил доказателствените източници по делото, чрез които е могъл да провери верността на заявеното от пострадалия с показанията му, депозирани при отделните разпити и ясно е мотивирал становището си кои от тях кредитира и по какви съображения. В решението е направена изключително подробна съпоставка между депозираните показания на Б. П. при отделните разпити /включително и приобщените по реда на чл. 281 от НПК/, която се отличава с обективен прочит на тяхното съдържание както относно вътрешната им устойчивост така и чрез взаимната им подкрепеност с други контролни доказателства, която е отчетена като фактор за тяхното кредитиране.
САС е подложил на цялостен анализ не само показанията на свидетелите по делото относно процесната дата, но и тези, касаещи цялостния процес на отпускане на заема от подсъдимия А., последващите отношения по начисляване на лихви, използваната принуда за да мотивира пострадалия, спрямо него и неговите близки, да върне заетата парична сума плюс допълнителни средства, поради забавеното им връщане и др. Независимо от правилния доказателствен анализ пряко значение за доказаността на обвинението имат показанията на свидетелите, които имат възприятия от развитието на отношенията между подсъдимите и пострадалия на процесната дата, както и останалите писмени доказателства и доказателствени средства, свързани с тях. Това са показанията на пострадалия Б. П., на неговия баща М. П., на свидетелите А. и Т. Б., тези на полицейските служители С. П., Н. Д. и Р. М., на свидетеля Д. Д., както и обясненията на двамата подсъдими. Показанията на свидетеля Б. П. в хода на цялостното наказателно производство са подложени на обстоен анализ, чрез надлежна съпоставка с посочените доказателствени източници, като са обсъдени до най-малки детайли, /анализът на същите се съдържа от л.14 до л.26 от въззивното решение и е изчерпателен/ вследствие на което кредит на доверие са получили само тези от тях, които намират опора и в други доказателства и кореспондират взаимно.
Показанията на свидетелите Г. Г., А. Л. и М. Г. нямат пряко отношение към инкриминираната дата, но независимо от това са били надлежно анализирани относно тяхната обективност, като оценката им е при пълно спазване на изискванията на процесуалния закон относно начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите, поради което възраженията от жалбата по отношение на показанията на свидетелката Г. са лишени от обективна опора и са неоснователни.
По отношение установяването на съществения правно значим за обвинението факт /подсъдимият А. е предаден на съд по обвинение за извършено от него деяние на 28.10.2013 г./ по какъв начин подсъдимите са придобили владението върху процесния лек автомобил и с каква цел са упражнили принуда спрямо пострадалия, както и последиците от това за пострадалото лице, позицията на САС по фактите е надлежно аргументирана и доказателствено обезпечена в изискуемата от закона степен, като позволява да се проследи процеса на формиране на вътрешното му убеждение, което не страда от процесуални пороци.
Правилно въззивният съд е намерил, че от показанията на свидетеля Т. Б. не могат да се формират надеждни фактически изводи, поради изключително съществените противоречия в съдържанието на отделните разпити относно познанството му с двамата подсъдими, възможността да разпознае пострадалия, както и за поведението на трите лица на процесната дата. Като основен аргумент за отхвърляне обективността на показанията му правилно е отчетена последователно поддържаната от него позиция, че е възприел как пострадалият е пристигнал с автомобила си на мястото на срещата, след което помолил подсъдимия А. да го откара и тримата се качили в автомобила и отпътували заедно. Цитираните гласни доказателствени средства противоречат както на показанията на пострадалия, така и на показанията на свидетелката А. и на обясненията на двамата подсъдими, поради което не може да се приеме за основателно възражението от жалбата, че са игнорирани само поради противопоставянето им на твърденията на пострадалия Б. П., което се сочи като тенденциозен подход при тяхната оценка.
В заключение, доказателствената дейност на въззивния съд не страда от процесуални пороци и вътрешното му убеждение по релевантните за обвинението факти е законосъобразно формирано. Фактическите изводи на САС за противозаконното отнемане от двамата подсъдими чрез сила и заплашване на лекия автомобил от пострадалия са доказателствено обезпечени и съдът не е допуснал превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, което да не е съобразено с действителното съдържание и смисъл на отделните доказателствени източници.
Оплакването за необоснованост на присъдата на първия съд не е съобразено с пределите на касационната проверка,/проверява се акт на въззивния съд на основанията по чл.348, ал.1 от НПК/ поради което ВКС не дължи отговор на същото в рамките на настоящото производство.
Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон също се намери за неоснователно. В рамките на установените правно значими факти, законът е приложен правилно.
Предприетият от въззивният съд подход при квалификацията на деянието е напълно законосъобразен и правилен, като е съобразен както със забраната за влошаване положението на дееца, /въззивното производство е образувано само по жалба на подсъдимите и не е налице допуснато изменение по реда на чл.287 от НПК на първоначално предявеното обвинение за престъпление по чл.214, ал.2 от НК / така и с релевантните за обвинението факти, които САС е възприел.
В касационната жалба на защитата претенцията за нарушение на материалния закон се мотивира с наличието на съществени процесуални нарушения, изразяващи се в пороци при формиране на вътрешното убеждение на контролирания въззивен съд по фактите на обвинението, които не се установиха при постановяването на същото решение.
Направената от САС преквалификация на деянието по чл. 143, ал.1 от НК като принуда, извършена в съучастие от двамата подсъдими и разсъжденията от решението, че извършеното от подсъдимите деяние осъществява престъпния състав на грабежа, който е по-тежко наказуемо престъпление от изнудването по чл. 214, ал.2 от НК, поради което не може да се квалифицира съобразно действителния му фактически състав е правилна и законосъобразна.
Съгласно установените по делото факти подсъдимите са осъществили спрямо пострадалия физическа и психическа принуда, под формата на заплашване с цел да отнемат лекия му автомобил, което намерение са реализирали с помощта на упражнената принуда и по този начин са прекъснали владението му върху колата и са установили своя фактическа власт върху нея. Връщането на автомобила на пострадалото лице е било в резултат на действията на полицейските служители, които са били сезирани от пострадалия и след като в резултат на задържането на подсъдимия В. той им е съобщил неговото местонахождение.
Правилно САС е приел от правна страна, че действията на двамата подсъдими не могат да се квалифицират като престъпление по чл. 214, ал.2 от НК /след преквалификацията с второто въззивно решение, което не е протестирано, подсъдимият е могъл да бъде признат за виновен само за опит към престъпление по чл.214, ал.2 от НК/, което включва във фактическия си състав осъществена от дееца принуда спрямо пострадалия от престъплението, но същата се упражнява с цел той лично да извърши акт на имуществено разпореждане със своя вещ или право, в резултат от упражнената принуда. Такива факти за имуществено разпореждане от страна на пострадалия по делото не са установени, поради което и квалификацията по чл. 214, ал.2 /вр. чл.18, ал.1 / от НК е неприложима.
Независимо, че по настоящото дело подсъдимите са реализирали състава на грабежа, по-тежката му наказуемост се явява пречка за прилагането на тази правна квалификация. Съгласно установените от решаващите съдилища факти за упражнена от подсъдимите принуда спрямо пострадалия, квалификацията по чл.143, ал.1 от НК е единствената възможна и допустима правна квалификация, под която може да се субсумира извършеното от тях деяние, от една страна като по-благоприятен закон в сравнение с изнудването по чл.214, ал.2 от НК и от друга като фактически прието за осъществено от дейците принудително поведение спрямо личността на пострадалия, чрез употреба на сила и заплашване да извърши нещо противно на неговата воля, което на самостоятелно основание реализира фактическия състав на престъплението по чл.143, ал.1 от НК. Не на последно място, в принципен план престъплението по чл.143, ал.1 от НК като престъпление против личността се поглъща от фактическите състави на престъпленията по чл. 214 от НК и по чл.198 от НК, които са престъпления против собствеността, тъй като се намират в съотношение на общ към специален състав, поради което не е налице пречка за прилагане на общия състав, когато правилната квалификация на деянието, която е за престъпление против собствеността ще доведе до утежняване положението на дееца, което е недопустимо.
Предвид изложеното от фактическа и правна страна, претенцията от жалбата за оправдаване на подсъдимия, поради недоказаност на обвинението е неоснователна и не може да бъде удовлетворена.
Не се намери за основателно и оплакването за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК.
Апелативният съд е приложил закон за по-леко наказуемо престъпление, /без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението/ като е преквалифицирал деянието на подсъдимия от престъпление по чл. 214, ал.2 от НК в престъпление по чл. 143, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК/оправдаването на подсъдимите за престъпление по чл. 214, ал.2 от НК не е необходимо, като теоретично е допустимо дейците да се оправдаят само за опит по чл.214, ал.2, вр. чл.18, ал.1 от НК, доколкото са оправдани от въззивния съд за довършено престъпление и при липса на протест същото е влязло в сила/ и е реализирал наказателната му отговорност при условията на чл. 55, ал.1, т.2 от НК, поради прекомерна продължителност на наказателното производство, като му е определил наказание пробация за срок от една година за задължителните пробационни мерки по чл. 42а от НК и за срок от две години по отношение на мярката безвъзмезден труд в полза на обществото, в размер на 260 часа годишно. Искането за намаляване на наложеното наказание, което се съдържа в касационната жалба не е мотивирано с конкретни съображения, спрямо които да се преценява неговата основателност. Пред настоящата касационна инстанция подсъдимият и упълномощеният му защитник също не аргументират релевираното оплакване по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК, като настояват само за пълното оправдаване на дееца.
ВКС намери, че наказанието на подсъдимия А. е правилно отмерено и е справедливо. Същото е определено при условията на привилегированата разпоредба на чл.55 от НК, като лишаването от свобода е заменено с пробация, поради липса на специален санкционен минимум в разпоредбата на чл.143, ал.1 от НК и е изцяло съобразено с обществената опасност на извършеното деяние в рамките на допустимата правна квалификация. Обстоятелствата относно действителната по-тежка правна квалификация, които не могат да се отчитат за съставомерността на деянието законосъобразно са преценени като отегчаващи, поради изключването им от фактическия състав на престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен, като по този начин е постигната справедливост на наложената санкция, за която не са налице основания да бъде намалявана.
По изложените съображения касационната жалба на защитата е неоснователна и не следва да се уважава, а решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила.
Въззивното решение следва да се остави в сила и по отношение на необжалвалия подсъдим В., спрямо когото при установените по делото факти не са налице основания за неговото оправдаване. Както и не са налице предпоставки за намаляване на наложеното наказание, което е допустимо само за размера на пробационните мерки до техния минимум от 6 месеца, което с оглед на реализираното извън съставомерно отнемане на процесния автомобил е напълно неоснователно и несъответно на тежестта на деянието.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение от 21.11.2022 г. на Софийски Апелативен Съд/Апелативен Специализиран Наказателен съд-закрит/, постановено по в.н.о.х.д. № 356/20 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: