Р Е Ш Е Н И Е № 142 Гр. София,16.02.2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА с участието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ като разгледа докладваното от съдия Грозданова н.д. № 481/2022 година по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационен протест на Великотърновската апелативна прокуратура срещу новата въззивна присъда от 06.12.2021 година по в.н.о.х.д. № 324/2021 година на Великотърновския апелативен съд, с която е отменена присъдата от 29.03.2021 година на Русенския окръжен съд по н.о.х.д. № 237/2020 година и подсъдимите Х. П. М. и А. И. С. са оправдани по обвинението по чл. 123, ал. 1 НК. В протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че правото на държавното обвинение като страна в процеса да докаже наказателната си претенция е осуетено поради допуснатите от въззивния съд нарушения на чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 2 и ал. 5 НПК, които от своя страна са довели до опорочаване на вътрешното му убеждение, поради което материалният закон е приложен неправилно с оправдаването на подсъдимите въпреки престъпния характер на деянията им. С допълнението към протеста, изготвено след запознаване с мотивите на въззивната присъда, подалият го прокурор заявява, че не поддържа първоначалното си оплакване за игнориране на част от доказателствения материал, като счита, че съдът правилно е приложил материалния закон с оправдаването на подсъдимите за допуснати от тях нарушения на чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година поради липсата на причинна връзка между това нарушение и настъпилия вредоносен резултат. Оспорва се обаче изводът на съда, че осъждането на подсъдимите за допуснати от тях нарушения на чл. 275, ал. 1 КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ, чл. 3 и чл. 5 от Наредба № 10/07.12.2004 година за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари, чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредба № 12/30.12.2005 година за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи би било вменяването на „обективна отговорност“ с аргумент, че докато разпоредбите на чл. 275, ал. 1 КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ са общи и не могат да послужат като самостоятелно основание за ангажиране на наказателна отговорност, то приложното поле на Наредба № 10/07.12.2004 година и на Наредба № 12/30.12.2005 година е по-тясно, съобразно отношенията, регулирани от тях и заедно с КТ и ЗЗБУТ посочват субектите, длъжни да предприемат необходимите мерки за здравословни и безопасни условия на труд. Поддържа се, че чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд в работните места и използване на работното оборудване не са тъждествени и равнозначни на маркировката по чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година за минималните изисквания за знаци и сигнали за безопасност и/или здраве при работа, поради което ВТАС е допуснал логическа грешка като ги е приравнил. Според прокурора така съдът е достигнал до грешен извод – че определянето, оразмеряването и разполагането на маршрутите, както и тяхното маркиране, поддръжка и контрол не са задължителни и че нарушенията на чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7 от 1999 година не са в причинна връзка с настъпилия резултат. Оспорва се и изводът на решаващия съд, че чл. 5 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година в конкретната обстановка са били неприемливи – първият - поради факултативния му характер и предприетите други мерки за безопасност, а вторият – поради невъзможност да се предотвратят инциденти посредством трайно маркиране и се застъпва становището, че е следвало да се спази разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от същата наредба – като не са могли да бъдат приложени средства за колективна защита или мерки, методи и процедури за организация на работа, то тогава е било нужно да бъдат поставени знаци и сигнали за безопасност и/или здраве при работа, каквито представлява поставената след инцидента вертикална маркировка. Релевира се оплакването за липса на мотиви в атакувания съдебен акт по въпроса дали пътните маршрути са могли да бъдат определени, оразмерени, разположени и маркирани по друг начин, включително и чрез споменатия в мотивите – поставяне на колчета с ленти, и дали пропускът да бъде осъществена тази дейност не е допринесъл за настъпване на вредоносните последици. Изразява се несъгласие с доводите на решаващия съд, че така както било формулирано обвинението на двамата подсъдими, то се отнасяло само до деня на инцидента – 23.03.2015 година, а вмененото им бездействие е реализирано преди тази дата. Сочи се, че подсъдимите М. и С. са бездействали както до, така и на датата на произшествието. Искането е присъдата да бъде отменена, с изключение на частта, отнасяща се до оправдаването на подсъдимите за допуснато от тях нарушение на чл. 10, ал. 5 на Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 и делото да бъде върнато за ново разглеждане на възивната инстанция. В съдебното заседание пред ВКС прокурорът от ВКП поддържа подадения протест по изложените в него съображения и моли да бъде уважен. Подсъдимите Х. М. и А. С., редовно призовани, не се явяват и не сочат причини за това. Защитникът на подс. М. моли новата оправдателна присъда на Апелативен съд – Велико Търново да бъде оставена в сила като правилна и законосъобразна, а касационният протест - без уважение. Пледира, че единствената причина за инцидента, свързан със смъртта на пострадалия П., се заключава от една страна във виновното поведение на водача на мотокара – осъденият с влязла в сила присъда Г., а от друга – във виновното поведение на пострадалия, на когото с длъжностната характеристика за длъжността „талиман“ не му е възложено задължението да съпровожда техниката по време не извършване на товаро-разтоварната дейност, но е стоял в опасна близост до превозното средство, извършващо ляв завой. Излага съображения за това, че към датата на инцидента в „П. Б.“ ЕООД е била създадена завидна нормативна база от правила и норми в областта на безопасните условия на труд, което е пречка за ангажиране на наказателната отговорност на доверителя му, доколкото длъжността му на управител на търговското дружество към онзи момент предполага единствено и само задължения от правно-организационен характер. Сочи и вътрешно противоречие в подадения протест, според който се признава от една страна, че нормите на чл. 275 КТ, чл. 14 и чл. 16 ЗЗБУТ имат общ характер и не въвеждат конкретни задължения, а същевременно се претендира, че доверителят му следва да отговаря за извършено престъпление по чл. 123 НК. Защитникът на подс. А. С. също пледира за оставяне в сила на атакуваната присъда. Счита, че бланкетната диспозиция на чл. 123 НК не може да се попълни с описателни или пожелателни норми. С позоваване на ППВС 2/79 година и на теориите в правната доктрина относно причинната връзка (теория на равноценността и адекватната теория) излага съображенията си защо бездействието на двамата подсъдими и в частност – на подс. С., трябва да е в основата на възникналия инцидент, а причинната връзка да е видна. В случая това не било така, тъй като инцидентът е настъпил изключително поради невниманието и престъпната небрежност на мотокариста и немаркирането на пътните маршрути, небоядисването или непоставянето на колчета не са го причинили. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационният протест е допустим - подаден е в срока по чл. 350, ал. 1 НПК, от надлежно легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 НПК, но е неоснователен, по следните съображения: Касационното производство е второ по ред, след като с решение № 20/23.04.2019 година по н.д. № 1120/2019 година, по жалба на подсъдимите Х. М. и А. С., ВКС е отменил решение № 157/27.08.2018 година по в.н.о.х.д. № 169/2018 година на Апелативен съд – Велико Търново в частта, която се е отнасяла до двамата жалбоподатели и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По отношение на третия подсъдим по делото - В. И. Г., решението на ВТАС, с което е потвърдено осъждането му по чл. 123 НК, е оставено в сила. С отменената част на въззивното решение по в.н.о.х.д. № 169/2019 година била потвърдена осъдителната присъда № 9/07.02.2018 година по н.о.х.д. № 741/2017 година на ОС – Русе, с която подс. М., в качеството му на управител (изпълнителен директор) на „П. Б.“ ЕООД, бил признат за виновен за независимото съпричиняване заедно с водача на мотокар В. И. Г. и инспектора „Здраве и безопасност на работата“ в „Б. ДМ А. С. на смъртта, настъпила на 23.03.2015 година, на Д. П., заемащ длъжността „талиман“ в „П. Б.“ ЕООД – /населено място/, поради нарушението на задълженията му за осигуряване на безопасни условия на труд по чл. 275, ал. 1 КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2 и чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ, чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд в работните места и използване на работното оборудване, чл. 3 и чл. 5 от Наредба № 10 от 07.12.2004 година за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с електрокари и мотокари, чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредба № 12 от 30.12.2005 година за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно разтоварни работи, чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година за минималните изисквания за знаци и сигнали за безопасност и/или здраве при работа и на основание чл. 123, ал. 1 НК бил осъден на една година лишаване от свобода, условно, с тригодишен изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 НК. Въззивният съд оправдал подс. М. по обвинението да е нарушил и предписанията на чл. 281, ал. 5 КТ, чл. 16, ал. 1, т. 1 и т. 7 ЗЗБУТ, чл. 3, т. 2 и чл. 211, ал. 1 и 2 на Наредба № 7/1999 година, по чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от Наредба № 12/30.12.2005 година, по чл. 1, т. 1, чл. 5, ал. 3, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година. В тази част въззивното решение не е било протестирано пред ВКС от АП – Велико Търново. По отношение на втория подсъдим - А. И. С., с въззивното решение била потвърдена първоинстанционната присъда, с която за нарушения на т. 2, 3 и 5 от длъжностната му характеристика от 12.10.2007 година, на чл. 1, т. 1, т. 3, т.16 и т. 22 на договора за поръчка от 03.01.2015 година между „П. Б.“ ЕООД – [населено място] и „Б. ДМ“ ООД – [населено място] и бездействие за прилагане на разпоредбите на чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година, на чл. 5 от Наредба № 10 от 07.12.2004 година, на чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година е бил признат за виновен по чл. 123, ал. 1 НК, но наложеното му наказание било намалено от две години на една година лишаване от свобода, с приложение на чл. 66, ал. 1 НК. С решението подс. С. бил оправдан по обвинението да е нарушил чл. 3, т. 2 и чл. 211, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 7/1999 година, чл. 3 от Наредба № 10 от 07.12.2004 година, чл. 4, ал. 1, чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от Наредба № 12 от 30.12.2005 година и чл. 1, т. 1, чл. 5, ал. 3, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година. В тази част то също не било протестирано пред ВКС. След частичната отмяна на решение № 157/27.08.2018 година по в.н.о.х.д. № 169/2018 година на Апелативен съд – Велико Търново, наказателното производство срещу двамата подсъдими продължило с разглеждането му двукратно от ВТАС (в.н.о.х.д. № 146/21019 година и в.н.о.х.д. № 403/2019 година) и в четвъртото по ред въззивно производство е постановена въззивната присъда, предмет на настоящата касационна проверка. С нея АС Велико Търново е отменил изцяло присъда № 260010/29.03.2021 година по н.о.х.д. № 237/2020 година на ОС Русе, с която подс. Х. М. е признат за виновен да е нарушил чл. 275, ал. 1 от КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2 и чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ, чл. 48 и чл. 51 от Наредба №7/1999 година, чл. 3 и чл. 5 от Наредба № 10/07.12.2004 година, чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредба № 12/30.12.2005 година и чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година, а подс. А. С. – за това да е нарушил т. 2, 3 и 5 от длъжностната си характеристика от 12.10.2007 година, чл. 1, т. 1, т. 3, т.16 и т. 22 от договора за поръчка от 03.01.2015 година между „П. Б.“ ЕООД – [населено място] и „Б. ДМ“ ООД – [населено място], чл. 48 и чл. 51 от Наредба №7/1999 година, чл. 5 от Наредба № 10/07.12.2004 година и чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година и са им били наложени същите наказания, каквито са били определени с първото по време въззивно решение по в.н.о.х.д. № 169/2018 година и ги оправдал изцяло по повдигнатото им пред съда обвинение по чл. 123, ал. 1 НК. С допълнението към касационния протест е изоставено оплакването за игнориране на доказателствени източници или превратното им интерпретиране, поради което ВКС, в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК не дължи произнасяне по този въпрос. Не се оспорват и установените от въззивния съд фактически положения по настъпване на трудовата злополука. Обобщено, приетата от въззивния съд фактология се изчерпват с това, че на 23.03.2015 година осъденият Г. натоварил с управлявания от него мотокар – челен товарач „*********“ рулон от листове ламарина, предварително белязан от пострадалия П., в чийто задължения на „талиман“ влизало още да контролира и правилното натоварване на стоката. След подаден знак с ръка от пострадалия П., който стоял до дясната страна на мотокара пред задното му колело, мотокаристът Г. потеглил напред по образуваната пътека от наредените върху дървени палети рулони и предприел маневра завой наляво, за да достигне по нея до входа на склада. В хода на маневрата управляващите задни колела на мотокара се завъртели надясно, задното дясно колело излязло от габаритната широчина на машината, застъпило левия крак на пострадалия П., който паднал по очи и бил прегазен. Установено е, че пътните маршрути и коридори в закритото хале на „П. Б.“ ЕООД били образувани от складираните върху палети рулони с листове ламарина и други метали, както и че те не били маркирани с ясно видими цветове за безопасност или по друг начин, а границите за подреждане на товарите, ширината на проходите и пътищата са сформирани свободно без поставяне на знаци, сигнали или маркировка за регулиране на движението или каквито и да е други знаци или сигнали за безопасност и/или здраве при работа. В протеста се твърди, че при тази установена фактическа обстановка съдът не е обсъдил в мотивите си и не е изложил съображения дали пътните маршрути са могли да бъдат определени, оразмерени, разположени и маркирани по друг начин и дали пропускът да бъде осъществена тази дейност не е допринесъл за настъпване на вредоносните последици, което е оплакване за наличие на абсолютното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Останалите съображения, включително и това за допуснатата според прокурора логическа грешка от решаващия съд чрез смесването на съдържанието на чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година с това по чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-97// от 20.12.2008 година, са оплаквания за необоснованост на въззивния акт, която не е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК и поначало не могат да получат отговор в касационното производство. Развитието на конкретното наказателно производство обаче налага, преди върховната инстанция да обсъди налице ли е заявеното съществено нарушение на процесуалните правила – липса на мотиви, да бъдат направени някои принципни бележки от процесуален характер. В отменителното решение № 20/23.04.2019 година по н.д. № 1120/2019 година, предходният състав на ВКС е дал указания по чл. 354, ал. 1, т. 2 и 3 НПК, които са били задължителни за решаващите съдилища и които обвързват и настоящия съдебен състав. Ясно е посочено, че след като в осъдителната част на присъдата, потвърдена с решението, се приема, че изпълнителното деяние на подсъдимите М. и С. по чл. 123, ал. 1 НК е осъществено чрез бездействие, единствените разпоредби, които предписват конкретни мерки за безопасни условия на труд измежду множеството инкриминирани текстове, са тези по чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година за минималните изисквания за знаци и сигнали за безопасност и/или здраве при работа и по чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд в работните места и използване на работното оборудване. Всички останали - чл. 275, ал. 1 КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ, чл. 3 и чл. 5 от Наредба № 10/07.12.2004 година, чл. 4, т. 1 от Наредба № 12/30.12.2005 година съдържат общи правила и не сочат конкретни правни задължения за субектите. Първоинстанционният окръжен съд не е зачел задължителните и за него указания по приложението на закона и е съобразил единствено забраната за влошаване на положението на двамата подсъдими. Допуснатото нарушение от ОС Русе е било отстранено с оправдателната въззивна присъда. Разгледани на плоскостта на задължителната обвързваща сила на отменителното решение на ВКС, доводите в подадения сега протест, че КТ и ЗЗБУТ посочват субектите, които са длъжни да предприемат необходимите мерки за здравословни и безопасни условия на труд и оспореният извод на контролираната инстанция, че осъждането на подсъдимите за допуснати от тях нарушения на чл. 275, ал. 1 КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 16, ал. 1, т. 6 ЗЗБУТ, чл. 3 и чл. 5 от Наредба № 10/07.12.2004 година, чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредба № 12/30.12.2005 година би било вменяване на „обективна отговорност“, не могат да бъдат възприети. Указанието, което е останало неразбрано от държавното обвинение, е друго. Кой следва да понесе наказателната отговорност за настъпването на съставомерния престъпен резултат при трудова злополука е винаги фактически въпрос. Той не може да се разреши чрез прилагането на общи правила, които не съдържат конкретни правни задължения. При това, дори не всяко конкретно правно задължение, което не е изпълнено от субекта, комуто е вменено, би могло да ангажира неговата наказателна отговорност, а само това, чието неизпълнение е в пряка причинна връзка с настъпването на престъпния резултат. Затова, констатирайки липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК по важни за наказателната отговорност на двамата подсъдими въпроси, ВКС е дал указания да бъде изяснено от фактическа страна дали задължението, предвидено в правните норми, тежи върху няколко субекти едновременно; дали адресат на нарушените задължения по чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година и по чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година с оглед на различните им служебни правомощия са и двамата подсъдими, ако не – кой е действителният им адресат и дали съвпада с някой от подсъдимите; в какъв обем са прехвърлените правомощия от „П. Б.“ ЕООД на „Б.“ ООД по силата на сключения договор за поръчка от 03.01.2015 година и съответно дали прехвърлянето делегира неизпълнените правни задължения изцяло на подс. С. като инспектор по здравословни и безопасни условия на труд, или с делегацията те стават съвместни задължения за двамата подсъдими, или изобщо не се обхващат от поръчката и дали важат за подс. М. в качеството му представляващ работодателя; дали общественоопасното бездействие обективно е довело до настъпването на смъртния резултат и съществува ли пряка причинно-следствена връзка между тях; доколко обективно липсващата, неочертана с боя пътна маркировка е способствала за производствения инцидент или увреждането е могло да настъпи въпреки полагането й; необходима ли е била подобна маркировка след предприетите от двамата подсъдими самостоятелни действия и взети мерки за здравословни и безопасни условия на труд чрез изготвените от подс. С. правила ПУ 006, утвърдени на 12.03.2014 година от подс. М., други инструкции, утвърдени от подсъдимите, създаденият на 19.03.2014 година комитет по чл. 27 ЗЗБУТ и др. ОС Русе неубедително се е опитал да изпълни дадените му указания. В мотивите на присъдата по н.о.х.д. № 237/2020 година не се открива отговор на иначе идентифицираните от първоинстанционния съд като спорни въпроси - дали и двамата подсъдими биха могли да бъдат субекти на престъплението по чл. 123, ал. 1 НК (този въпрос е следвало да бъде обсъден не изобщо и по правило, а в конкретния случай), какви нарушения на нормативните актове във връзка със здравето и безопасността на труда е допуснал всеки един от тях и съответно – налице ли е пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между съответното нарушение и смъртта на пострадалия работник. Не е обсъден въпреки указанието на ВКС и въпросът, необходима ли е била маркировка на маршрутите след предприетите от двамата подсъдими самостоятелни действия и взети мерки за здравословни и безопасни условия на труд чрез изготвените от подс. С. правила ПУ 006, утвърдени на 12.03.2014 година от подс. М., други инструкции, утвърдени от подсъдимите, създаденият на 19.03.2014 година комитет по чл. 27 ЗЗБУТ и така нататък. Апелативният съд – Велико Търново е бил изправен пред хипотезата на чл. 335, ал.3 НПК, поради което е следвало да реши делото по същество, което в този случай е станало с постановяването на обжалваната въззивна присъда. Съдебният акт обаче не отговаря на стандарта, зададен в разпоредбата на чл. 339, ал. 3 НПК. Процесуалният закон допуска (чл. 339, ал. 2 НПК), когато въззивният съд потвърждава или изменя проверявания съдебен акт, да не излага отново каква е фактическата обстановка като се мотивира кои са доказателствата или доказателствените средства, от които се установява тя, при положение че това е сторено коректно от първоинстанционния съд и са спазени процесуалните правила за допускане, събиране и оценка на доказателствените източници. В случаите обаче, когато въззивният съд се произнася с присъда, той следва в мотивите си, така както и първоинстанционният съд преди това е направил, да посочи кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателствени материали, какви са правните съображения за взетото решение, а при наличието на противоречие в доказателствената маса, да изложи съображенията си кои от тях приема, а други отхвърля. Напълно неприемлив и в нарушение на т. 3 и т. 8 от ППВС № 1/1953 година, което е актуално и понастоящем, е избраният от ВТАС подход да изготви мотивите си. Според постановлението мотивировъчната част на присъдата трябва да съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, необходимите фактически и правни съображения, които да са изложени кратко и пълно, а мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Мотивировката на второинстанционния (въззивния) съдебен акт трябва да съдържа кратко съдържание на обжалваното решение и на доводите, посочени в жалбата или протеста. Вместо да изложи фактите, които счита за доказани, контролираната инстанция е вложила „copy-paste“ в акта си мотивите на първоинстанционния съд, с „болдване“ на отделни части от тях или вписване по подобен начин в скоби на свои „бележки“ и коментари. Така въззивният съд не само не е отстранил порока в мотивите на ОС Русе, но го е възпроизвел повторно, като на свой ред не се е съобразил с указанията на касационната инстанция кои въпроси от значение за наказателната отговорност на двамата подсъдими следва внимателно да анализира и обсъди с изключение на един – този за причинно-следствената връзка между нарушението на чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година и на чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година и настъпилия съставомерен резултат. Доколкото отговорът на този въпрос е главен и от него зависи дали изобщо обвинението, така както е формулирано с обвинителния акт, е за съставомерно деяние (престъпно бездействие), след като той е разрешен правилно, липсата на мотиви в този конкретен случай е нарушение на процесуалните правила, което не е съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, вр. чл. 348, ал. 1 НК. Контролираната инстанция не е допуснала логическа грешка, приемайки, че разпоредбите на чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година са тъждествени и равнозначни на маркировката по чл. 10, ал. 5 от Наредба РД-07/8 от 20.12.2008 година, нито е пропуснала да обсъди дали пътните маршрути са могли да бъдат определени, оразмерени, разположени и маркирани по друг начин, както се твърди в протеста. Цитираните разпоредби е следвало да бъдат обсъдени съвместно, както е процедирал ВТАС, защото Наредба № 7/1999 година определя минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на всяко работно място, независимо в кой отрасъл или предприятие е то (чл. 1, ал. 1, т. 1), а Наредба РД-07/8 от 20.12.2008 година регламентира минималните изисквания за осигуряване на знаци и сигнали за безопасност и/или здраве при работа, изискванията към самите знаци и сигнали и условията за тяхното използване. При съвместното тълкуване на разпоредбите на чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година с тази на чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година става ясно, че на работно място, където има превозни средства и пешеходци, се обособяват пътни маршрути, които се определят, разполагат и оразмеряват в зависимост от тяхното предназначение, а означаването и маркирането им се извършват съгласно дадените в приложение № 5 към чл. 10, ал. 5 на Наредбата изисквания за вид, цвят и отстояние на линиите. И за върховния съд е извън всякакво съмнение, така както е приел ВТАС, че инцидентът при установената по делото фактология би могъл да настъпи и при положена маркировка за пътния маршрут, по който е следвало да премине управлявания от осъдения Г. мотокар, доколкото тя не е средство за колективна защита по смисъла на § 1, т. 6 ДР на ЗЗБУТ, което физически защитава лицата от превозните средства. Неверният извод на решаващия съд, че чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година могат да бъдат нарушени, само когато са реализирани транспортни маршрути, след като обезопасяването на работното място изисква обособяване на маршрутите за движение на транспортни средства, не опровергава и не поставя под съмнение крайното заключение, че неизпълненото правно задължение за обособяването им не е фактор за настъпването на престъпния резултат. Правилен е изводът на проверяваната инстанция, че чл. 5, ал. 1 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година предоставя оперативна самостоятелност на работодателя да избере и да приложи най-подходящата мярка за предотвратяване и намаляване на рисковете на работното място, както и че знаците и сигналите за безопасност и/или здраве при работа се поставят тогава, когато рисковете не могат да бъдат предотвратени с други мерки. Използваната след инцидента по указание на Инспекцията на труда вертикална маркировка (колчета и ленти), за която прокурорът твърди, че ВТАС е трябвало да обсъди, не съставлява нито знак, нито сигнал за безопасност и/или здраве, защото не е сред изрично регламентираните в чл. 4 от Наредбата постоянни или специфични знаци и сигнали за безопасност и/или здраве при работа, поради което не може да обоснове наказателна отговорност по чл. 123, ал. 1 НК поради нарушение на чл. 5, ал. 1 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година. С основание прокурорът възразява на изложените от решаващия съд разсъждения в мотивите in fine, свързани с коректността на обвинението от гледна точка на ТР № 20/17.05.1985 година по н.д. № 14/85 година. Те нямат никаква връзка с фактологията по конкретното наказателно производство и са ненужно теоретизиране без стойност от правна страна за правилното приложение на закона. Запълващите според държавното обвинение бланкетната диспозиция на чл. 123, ал. 1 НК норми за здравословни и безопасни условия на труд са приети години преди датата на деянието, не са променяни, поради което не е налице основание за каквото и да е обсъждане на чл. 2 от НК. Затова и след като обвинението е за деяние под формата на бездействие, което е продължавало на датата на настъпването на трудовата злополука и е в причинна връзка с нея, без правно значение е на коя дата точно за дееца е възникнало правното задължение за действие, а той е бездействал. В заключение, като е оправдал подсъдимите М. и С. по повдигнатите им обвинения по чл. 123, ал. 1 НК за независимото съпричиняване на смъртта на пострадалия П. поради неизпълнение на правни задължения, произтичащи от чл. 48 и чл. 51 от Наредба № 7/1999 година и чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 5 от Наредба № РД-07/8 от 20.12.2008 година, а така също по чл. 275, ал. 1 от КТ, чл. 14, ал. 1 и ал. 2 и чл. 16, ал. 1, т. 6 от ЗЗБУТ, чл. 3 и чл. 5 от Наредба № 10/07.12.2004 година, чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредба № 12/30.12.2005 година за подс. М. и произтичащи от т. 2, 3 и 5 от длъжностната характеристика от 12.10.2007 година, чл. 1, т. 1, т. 3, т.16 и т. 22 от договора за поръчка от 03.01.2015 година между „П. Б.“ ЕООД – [населено място] и „Б. ДМ“ ООД – [населено място] за подс. С., Великотърновският апелативен съд правилно е приложил материалния закон. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 06.12.2021 година по в.н.о.х.д. № 324/2021 година по описа на Великотърновския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.