P Е Ш Е Н И Е
№ 86
София, 16.03.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖАНИНА НАЧЕВА
2. БИСЕР ТРОЯНОВ
при участието на секретаря Надя Цекова ........................................................................................... и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев .............................................................................. разгледа докладваното от съдия Троянов ...........................................................................................
наказателно дело № 57 по описа за 2014 г.
Касационното производство е образувано по протест на Апелативна прокуратура – П. и по жалба на частните обвинители и граждански ищци В. Д. К. и С. И. К., чрез адвокат Н. М., против решение № 721 от 26.11.2014 г. по в.н.о.х.д. № 175/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, Наказателна колегия, І състав, с искания за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане.
Касаторите сочат основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Те са единни в доводите си, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на чл. 370, ал. 2 от НПК с отхвърляне на искането на подсъдимия за провеждане на съкратено съдебно следствие и декларирана от него готовност да признае фактите от обвинителния акт. Твърдят, че окръжният съд без основание е натрапил своето решение за проверка на част от доказателствените средства по делото, нарушавайки правата на всички страни в процеса. При наложената процедура със съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК съдът лишил страните от възможността делото да бъде разгледано по общия ред с проверка на всички, а не на част от събраните в досъдебното производство доказателства. Нарушение на материалния закон прокуратурата забелязала в неправилната правна квалификация по чл. 343, ал. 1, б. „б” и „в” от НК, вместо по чл. 343, ал. 4, във вр. с ал. 3, б. „б” от НК, което не било отстранено от въззивната инстанция, въпреки направените искания. Съдилищата извели вътрешно убеждение основано на превратно възприети доказателства и непреодолени противоречия между показанията на свидетелите Г., В. Б. и П. Б., като направили подбор на онези доказателства, които да обосноват предварително изградено решение. В жалбата на частните ищци е направен и подробен доказателствен анализ за съществени пропуски в съдебната оценка и нарушение на принципа за разкриване на обективната истина.
Представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа постъпилия протест, защото не били допуснати сочените в него касационни основания и пледира за потвърждаване на въззивния съдебен акт.
Частните обвинители и граждански ищци В. Д. К. и С. И. К. не вземат становище по делото.
Подсъдимият М. М. Й. и неговият защитник адвокат Е. Ж. изразяват позицията си, че въззивното съдебно решение е правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилите протест и жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното:
С решение № 721 от 26.11.2014 г. по в.н.о.х.д. № 175/ 2014 г. Пловдивският апелативен съд, Първи наказателен състав потвърдил присъда № 16 от 08.04.2014 г. по н.о.х.д. № 376/ 2013 год. на Старозагорски окръжен съд, с която подсъдимият М. М. Й. от [населено място] бил признат за невинен в това, че на 02.11.2012 г., в землището на [населено място], С. област, на път ІІ-, километър , при управление на МПС – лек автомобил „“, модел „“, с д.к. [рег.номер на МПС] , в условията на независимо съпричинителство с В. С. И., да е нарушил правила за движение по пътищата (чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗДвП) и по непредпазливост да е причинил смъртта на пострадалия В. С. И. и средна телесна повреда на пострадалата В. Г. Б., изразено в трайно затруднение на движението на двата горни крайника, поради което оправдал подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „б”, пр. 2 и б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. Съдът отхвърлил предявените от родителите на починалия – ищците В. Д. К. и С. И. К., граждански искове срещу подсъдимия за причинени неимуществени вреди в размер по 200 000 лв, както и исковете за причинени имуществени вреди по 1000 лв.
Неоснователно е твърдението, че допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на чл. 370, ал. 2 от НПК е съществено. Неправилното приложение на тази норма не представлява самостоятелен повод за отмяна на съдебния акт, а само когато е довело до накърняване на процесуалните права на подсъдимия и това нарушение не е отстранено по-късно. В този смисъл следва да бъде разгледана и тезата на касаторите.
Пред Старозагорския окръжен съд подсъдимият М. Й. е депозирал предварително писмено искане (от 22.08.2013 г., л. 46 н.о.х.д.) с признание на фактите от обвинителния акт по чл. 371, т. 2 от НПК, което поддържал в съдебно заседание на 16.09.2013 г. Съдът предварително прозрял, че изводите по назначените от него нови автотехнически експертизи могат съществено да променят изложените в обвинителния акт факти, заради което отказал да удовлетвори искането за провеждане на съкратено съдебно следствие. Приел е, че събраните на досъдебното производство доказателства „не подкрепят в достатъчна степен” направеното от подсъд. Й. признание, а в мотивите към оправдателната присъда (л. 10-11) е извел съждението, че пътната злополука не е протекла според описания в обвинителния акт механизъм.
Разпоредбата на чл. 370, ал. 2 от НПК забранява на първоинстанционния съд да отхвърли предявено от подсъдим искане за предварително изслушване, когато обективно са били налице условията за провеждане на съкратено съдебно следствие. Преценката да удовлетвори искане по чл. 371, т. 2 от НПК или да го отхвърли е предоставена на решаващия делото съдебен състав. Тази преценка може да бъде неправилна (както считат касаторите) и води до накърняване на процесуалните права на подсъдимия само, когато постановената присъда е осъдителна и подсъдимият не е могъл да се възползва от поощрителната норма на чл. 58а от НК. Когато присъдата е оправдателна, както в случая, наказание не е наложено и затова нарушение на правата на оневинения подсъдим не е допуснато.
Нарушения на процесуалните права на останалите страни със съдебния отказ не може да бъде разглеждано, тъй като разглежданият институт, в частта за чл. 371, т. 2 от НПК, е изграден предимно в интерес на подсъдимия и преследва постигането на процесуална икономия.
Второто оплакване за допуснато процесуално нарушение е твърдението на касаторите, че окръжният съд им натрапил съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК, заради което процесуалните страни били лишени от разглеждане на делото по общия ред с проверка на всички, а не на част от събраните на досъдебното производство доказателства.
Съдебният протокол свидетелства за обратното. След като съдът отказал да удовлетвори искане за съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, защитникът на подсъдимия (адв. Ж.) предложил да се проведе съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК и да не се извършва непосредствен разпит на поименно изброени от него свидетели и вещи лица. Останалите страни: подсъдимият, представителят на прокуратурата, частните обвинители и техният повереник (адв. М.) също подкрепили искането и се съгласили да не се проверяват част от събраните в предходната фаза от процеса доказателства (протокол, л. 59-60 от н.о.х.д.). Инициативата за това не изхожда от съдебния състав, който при така изразеното от процесуалните страни съгласие провел съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК. Не е допуснато съществено процесуално нарушение, защото съдът е удовлетворил съвпадащото общо искане на всички.
Посоченото от касаторите нарушение на материалния закон е допуснато още в досъдебното производство и не е било отстранено – нито по реда на чл. 249, ал. 1 във вр. с чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК, нито по реда на изменение на обвинението по чл. 287, ал. 1 от НПК. Инкриминираните увреждания – смъртта на В. С. И. и средна телесна повреда на свид. В. Б. (счупване на лявата и дясната мишнични кости на двата горни крайника), са налагали прецизиране на правната квалификация на повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 3, б. „б” от НК (заради по-тежкия резултат), а не по чл. 343, ал. 1, б. „б” и „в” от НК. Не е приложен материалният закон, който е следвало да бъде приложен (основание по чл. 348, ал. 2 от НПК). Макар и съществено нарушението на материалния закон не може да бъде отстранено от касационната или от въззивната инстанции, тъй като действителната правна квалификация е за по-тежко наказуемо престъпление от внесеното с обвинителния акт, а прокуратурата е пропуснала възможността да измени обвинението. Нарушението може да бъде отстранено само на стадия на съдебното производство пред първоинстанционния съд.
Касационните жалба и протест са основателни в частта, с която се претендира, че съдът не е взел решението си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото (чл. 14, ал. 1 от НПК) и не е предприел всички необходими мерки за разкриване на обективната истина (чл. 13 от НПК).
Съдилищата основали изводите си на приетите в хода на първоинстанционното и на въззивното съдебно следствие автотехнически експертизи (единична АТЕ, л. 79-112 н.о.х.д.; тройна АТЕ, л. 152-200 н.о.х.д.; нова тройна АТЕ, л. 83-125 в.н.о.х.д.), според които двата автомобила подали ляв светлинен пътепоказател при започване на отклонението им наляво и едновременно предприели маневрата изпреварване: л.а. „”, с водач подсъд. Й. – на л.а. „”, а л.а. „”, управляван от пострадалия И. – на л.а. „” и на л.а. „” (л. 9 от въззивно решение; л. 4 от мотиви към присъда). Изрично експертите направили уговорката, че не могат да определят кой от двамата водачи първи е задействал пътепоказателя и това съждение е широко отразено в съдебните актове.
В хода на проведеното съкратено съдебно следствие първоинстанционният съд разпитал като свидетели пътниците в л.а. „” – сестрите В. и П. Б. Свид. В. Б. разказала (л. 69-70 от нохд), че автомобилът им настигнал този на подсъдимия и пострадалият И. предприел неговото изпреварване: „увеличи скорост и навлезе в лявото платно. Когато се изравнихме видях предницата на „” да свива към нас…”. Свид. П. Б. се возела на предната дясна седалка и свидетелства (л. 70-72 от н.о.х.д.), че починалият младеж „…навлезе в насрещната лява лента за изпреварване, навлезе изцяло в лентата за изпреварване и аз видях мигача на „”. „” също подаде мигач, че ще предприеме изпреварване … в момент, в който предницата на нашия автомобил беше на една мислена линия горе-долу със задната част на „”…”” след като подаде този мигач започна да се изнася в лявата лента за изпреварване , т.е. в същата лента, в която бяхме ние и последва удар. …а „”, понеже предприе маневра изпреварване, ни пресече пътя и последва сблъсък.”
Така изложените доказателства не са били предмет на експертно изследване. Вещите лица неотстъпно са приемали за изходна хипотезата за едновременно започване на маневрите от пострадалия и подсъдимия (която е условна), вместо да разгледат и друга версия, сведения за която се съдържат в показания на очевидци на инцидента. Съдилищата са пренебрегнали посочените от свидетелките категорични факти по случая, изобщо не им отделили място за доказателствен анализ в мотивите и във въззивното решение, а дори и при наличните гласни доказателства служебно не възложили на автомобилните експерти нови задачи за проверка на получените изчисления.
Основният факт по делото, който следва да се установи, не е кой от двамата водачи първи е подал светлинен пътепоказател, защото включеният пътепоказател не дава предимство за изпреварване преди всички останали участници в движението. Повдигнатото обвинение налага да се разкрие главният факт на доказване: дали подсъдимият Й., като е бил длъжен, е могъл да се убеди, че не го изпреварва автомобилът на починалия водач В. И. и налагала ли е пътната ситуация за подсъдимия задължително въздържане от намислената маневра. Затова и едно от инкриминираните правила за движение е по чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗДвП задължаваща водач, който ще предприеме изпреварване да се убеди преди да подаде сигнал, че не го изпреварва друго превозно средство и че движещото се след него пътно превозно средство или това, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво. В показанията си свид. В. Г., пътувала в автомобила на подсъдимия, твърди, че видяла в страничното огледало отзад да приближават бързо светлини на фарове (л. 65 д.п., приобщени по реда на чл. 371, т. 1 от НПК), поради което същите обстоятелства са могли да бъдат възприети и от подсъдимия.
Изводите на автотехническите експертизи, изготвени на съдебното производство, разглеждат хипотеза за едновременното изпреварване от двамата водачи, но доказателствата категорично сочат на друга версия, която е не е била подложена на експертен анализ. Според показанията на свидетелите В. и П. Б. лявата (насрещна) лента за движение вече е била заета от автомобила на пострадалия И., който е изпреварвал автомобила на подсъдимия. Съдилищата са били длъжни да съобразят обстоятелството, че експертите не са разгледали версия, която е доказателствено подкрепена. Извън доказателствената оценка останали и показанията на двете свидетелки. Този пропуск в работата на съдилищата е съществен, тъй като постановената оправдателна присъда и потвърдилото я въззивно решение не са основани на всички събрани по делото доказателства, а вътрешното съдийско убеждение е изградено върху част от тях и поради това е непълно и неубедително.
Когато в експертизата си вещите лица са наложили своя хипотеза за пътнотранспортното произшествие и не са разгледали друга, която е доказателствено подкрепена, съдът е бил длъжен служебно да възложи нова задача на вещите лица. По експертен път по делото не са изяснени редица обстоятелства, свързани с изложената, но непроверена версия, а така също и още: местоположението на л.а. „” спрямо широчината на пътното платно в момента на предприетата от подсъдимия маневра изпреварване и отклонение наляво; на какво разстояние обективно подсъдимият е могъл да възприеме началото на започната от пострадалия И. маневра изпреварване, как се съотнасят определените стойности спрямо мястото на реализираните удари между двата автомобила. След изясняването им решаващият съдебен състав следва отново да прецени поведението на подсъдимия Б. спрямо инкриминираните му текстове и дали е допуснал нарушения по някои от тях, включително и правилно ли е била осъществена предприетата от него маневрата изпреварване.
Оправдателната присъда и потвърдилото я въззивно решение са постановени при съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно взето вътрешно убеждение и незаконосъобразно приложен материален закон. Ето защо е налице основанието по чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивския апелативен съд, от стадия на допускане на доказателствата от въззивния съдебен състав по чл. 327 от НПК.
Върховният касационен съд, по изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 3, във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 721 от 26.11.2014 г. по в.н.о.х.д. № 175/ 2014 г., по описа на Пловдивски апелативен съд, Първи наказателен състав.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг съдебен състав на Пловдивския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |