Р Е Ш Е Н И Е № 99 София, 08 март 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети февруари, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Н.Пелова и с участието на прокурора от ВКП М.Бенчев изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 112/2023 г. Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия Г. Г. Н., чрез упълномощения му защитник адвокат К. Л. от АК Силистра, срещу решение № 176/16.12.2022 г. на Апелативен съд Варна, постановено по ВНОХД № 217/2022 г., с което е потвърдена присъда № 7/16.06.2022 г. на Окръжен съд Добрич по НОХД № 136/2022 г. С първоинстанционната присъда подсъдимият Н. е признат за виновен в това, че на 23.11.2020 г., по главен път II-71/ [населено място] - [населено място]/ на около 1200м. след кръстовището за [населено място], в посока [населено място], при управлението на лек автомобил „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотично вещество – канабис/марихуана/, нарушил правилата за движение по пътищата по чл.20,ал.1 от ЗДвП “Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“ и по чл.21,ал.1 от ЗДвП „При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в km/h: за пътно превозно средство от категорията В - извън населено място-90км/ч“ и по непредпазливост причинил смъртта на В. П. Й., с ЕГН [ЕГН] и две средни телесни повреди на Г. К. М., с ЕГН [ЕГН], изразяващи се в счупване на дясна бедрена кост, довело до трайно затруднение движението на долен десен крайник за период от 5-6 месеца и тежко общо състояние „травматичен шок“, обусловило разстройство на здравето, временно опасно за живота - престъпление по чл.343,ал.4 във вр. с ал.3, б.“б“, пр.1-во във вр. с ал.1 и във вр. с чл.342,ал.1 от НК, поради което и на основание чл.58а,ал.1 от НК във вр. с чл.54 от НК съдът му наложил наказание от четири години лишаване от свобода, което намалил с една трета и определил по този ред наказание лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, като подсъдимият Н. бил оправдан за това да е нарушил правилото на чл.20,ал.2,изр. второ от ЗДвП „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“. На основание чл.57,ал.1,т.3 от ЗИНЗС съдът определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. Присъдил е разноските и се е произнесъл по въпроса с веществените доказателства по делото. В иницииралата производството пред ВКС касационна жалба са заявени всички касационни основания. Твърди се, че непълноценно и превратно са оценени релевантните за индивидуализирането на наказанието лишаване от свобода обстоятелства, поради което и същото било завишено по размер и явно несправедливо. Касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК е аргументирано с отказа на инстанциите да приложат разпоредбата на чл.66,ал.1 от НК. Релевираният касационен повод по чл.348,ал.1,т.2 от НПК е въведен с доводи за незаконен състав, формиран, според касатора в нарушение на чл.29,ал.2 от НПК. Съображенията за предубеденост са изведени от мотивите на апелативния съд, с които изразил съгласие с първата инстанция по параметрите на наказанието, както и с непоследователния му подход при решаване на сходни по фактология казуси, в подкрепа на което е цитирано постановено от същия съдебен състав решение по друго дело. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатото съществено процесуално нарушение. В алтернативност са отправени искания за намаляване на наказанието лишаване от свобода до предвидения законов минимум, посочен в санкционната част на престъпния състав, което да бъде отложено за изпълнение или прилагане на чл.66, ал.1 от НК към наложеното наказание лишаване от свобода в определения от инстанциите размер. В съдебно заседание подсъдимият и касатор Г. Н., редовно призован се явява лично. Явява се и упълномощеният му защитник - адв. К.Л. от АК Силистра. Жалбата се поддържа изцяло с изложените в нея оплаквания и подкрепящи ги доводи. В право на последна дума подсъдимият изразява съжаление и моли за условна присъда. Другите страни в процеса – частните обвинители Д. М., П. Г., И. Й. и Г. Б., редовно призовани не се явяват. Не се явява, редовно призован и упълномощения им повереник – адвокат В.В. от АК Силистра, от когото е подадено, от името на частните обвинители, възражение срещу касационната жалба, в което се оспорват наведените от касатора доводи. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното: Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346,т.1 от НПК. По същество е основателна, макар и не по всички изложени съображения. I.Оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение налага приоритетно да бъде разгледано, доколкото при евентуалното му констатиране, налагащо ново разглеждане на делото, се явява безпредметно произнасянето по доводите, засягащи касационните основания по т.1 и т.3 на чл.348 от НПК. ВКС го намира за неоснователно, но счита за необходимо предварително да посочи следното: Съгласно чл.347,ал.1 от НПК, касационната инстанция дължи произнасяне само по заявените от страните касационни основания и по аргументите, с които същите са обосновани. Извън тези ограничения на касационния контрол са само случаите на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните. С направеното уточнение и след като в рамките на извършената проверка не се откриват абсолютни по своя характер нарушения, допуснати от инстанционните съдилища, предвид и вида на производството, което е протекло пред първостепенния съд по реда на глава XXVII от НПК, в хипотезата на чл. 372, т. 2 от НПК и възражения, срещу законосъобразността на което не са отправени от касатора, то и параметрите на допустимия касационен контрол по наведеното оплакване по чл. 348,ал.1, т. 2 от НПК са ограничени само в аргументите, с които същото е заявено. Така формулирани, възраженията за допуснато съществено процесуално нарушение изразено в разглеждане на делото от незаконен състав, формиран, според касатора, в нарушение на чл.29,ал.2 от НПК, са неоснователни. Доводите на контролирания съд, с които е мотивирал решението, си не разкриват предварително изградено убеждение по релевантните обстоятелства, нито позволяват извод за заинтересованост, с което да е злепоставен основния принцип по чл.6 от ЕКПЧ и правото на справедлив съдебен процес. Правилността на аналитичната му дейност в оценката на значимите за индивидуализацията на наказанието обстоятелства са предмет на касационна проверка, инициирана с касационната жалба и в този смисъл съдържанието на ползваните аргументи сами по себе си и без други данни, каквито не се и сочат, в никакъв случай не могат да обосноват извод за пристрастие или предубеденост на контролирания съд. Несъстоятелни са и наведените в касационната жалба доводи, обосновали съзряната от касатора предубеденост в съдебния състав, базирани върху различен резултат по друго дело, със „сходна фактология“. Да се приеме противното би означавало да се отрече едно от принципните начала на НПК, регламентирано в чл.14 от НПК, а именно свободното формиране в съдебния състав на вътрешно убеждение, основано върху обсъждане и оценка на събрани и проверени по конкретното дело доказателствени източници. II. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода, развито в рамките на касационното основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК и аргументирано с незаконосъобразна оценъчна дейност на съдилищата по параметрите на наказанието, също е лишено от основание. При обсъждането на значимите за неговото индивидуализиране обстоятелства, както първостепенният съд, така и контролираната инстанция не са се отклонили от законовите изисквания, като вярно са отчели обема и значението на тези, които облекчават и съответно утежняват положението на подсъдимия. Тук е мястото да се посочи, че съображенията на първостепенният съд за определяне на наказанието в рамките на общата норма на чл.54 от НК, респективно констатираното отсъствие на облекчените условия по чл.55 от НК са правилни и апелативната инстанция с основание ги е подкрепила. В касационната жалба словесно е заявено наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства /стр.пета, последен абзац/, но не са посочени каквито и да е подкрепящи съображения, а декларативния характер на заявеното им наличие произтича и от ангажираните от касатора конкретни параметри на поисканото наказание – предвиденият в санкционната част минимален размер от три години лишаване от свобода. Така посоченото позволява да се приеме, че действителната воля на касатора е насочена към атакуване размера на наказанието лишаване от свобода, но не и срещу определянето му в условията на общата норма по чл.54 от НК и в този смисъл неприлагането на чл.55 от НК не изисква допълнително обсъждане от касационния състав. При индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода инстанциите не са допуснали претендираните от касатора нарушения. Наложеното на подсъдимия наказание е в размер на четири години лишаване от свобода, което е към минимума предвиден за съответното престъпление и същото е индивидуализирано при съществен превес на смекчаващите обстоятелства, към които резонно са били възприети необремененото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, изразеното съжаление и разкаяние, обективиращо осъзната критичност към извършеното, както и младата му възраст – на 19 години към момента на деянието. Противно на отправения в касационната жалба упрек, съдилищата не са пропуснали обстоятелства със самостоятелен принос за смекчаване отговорността на подсъдимия. Положителното процесуално поведение, заявено и в аспекта на направеното от подсъдимия самопризнание е получило адекватна оценка. Инстанционните съдилища не са имали основание да го отчетат извън значението му на инициираща производството по глава XXVII от НПК предпоставка, понеже в качеството на обвиняем подсъдимият Н. не е обективирал поведение, което да покрива посочените в т.7 от Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС, изисквания, а именно – „да е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство“. Вярно е, че подсъдимият е заявил готовност да даде обяснения по обвинението, след запознаване с материалите по същото, но при предявяването на разследването изрично е посочил, че няма искания, поради което и не би могъл да претендира, че е бил лишен от възможността да депозира самопризнания в досъдебната фаза. В случая не се касае за ограничени процесуални права, а за избран от подсъдимия обем на ползването им. Съответно липсват основания направеното пред първоинстанционния съд самопризнание да се премира допълнително чрез отчитането му и към облекчаващите наказателно правното положение на подсъдимия обстоятелства. На следващо място, правилно апелативният съд е отказал да приеме в полза на подсъдимия, последиците от ПТП настъпили за самия него, по-конкретно влошеното му здравословно състояние и намалената трудоспособност. Последните са в пряк резултат от неправомерното му поведение и към споделимите доводи на контролирания съд относно приложението на класическия принцип N. ex suo delicto meliorem suam conditionem facere potes/ Никой не може да черпи права от неправомерното си поведение/ може да се посочи и постановеното в идентичен смисъл Решение на ВКС, № 321/19.06.2013 г. по н.д № 952/2013г. на I н.о. Ето защо, отправеното и пред касационната инстанция искане за съобразяване на претендираните обстоятелства в полза на подсъдимия, очевидно няма как да бъде удовлетворено. Отегчаващите обстоятелства също са получили адекватна и според действителното им значение оценка, без да е надценен действителния им принос към отмерването на наказанието. С основание съдилищата са отчели в тежест на дееца установения размер на превишението на скоростта - 47км/ч над разрешените за пътния участък 90км/ч и съответно несподелим е отправения в касационната жалба упрек за пренебрегване на предвиденото в чл.56 от НК ограничение. ВКС е имал повод да отрази разбирането си относно значение на величината на превишението на скоростта към обстоятелствата по чл.54 от НК като в тази посока е Решение № 97 / 31.10.2019 г. по н. д. № 280/2019 г., I н. о. Коректно е да се отбележи, че отправеното в касационната жалба възражение срещу отчетения като утежняващо обстоятелство брой /две/ средни телесни повреди на пострадалата свидетелка св.Г.М. има известен резон, доколкото същата е получила две увреждания, всяко от които по медикобиологичните си признаци отговаря на признаците за средна телесна повреда по см. на чл.129,ал.2 от НК, но от юридическа гледна точка, съгласно задължителните указания на т.18, ППВС №3 от 1979г, в този случай се касае „до причиняване на една повреда, защото в резултат на посегателството се осъществява от обективна и субективна страна изпълнителното деяние на едно и също престъпление“. Посоченото обаче не рефлектира върху справедливостта на отмереното наказание, понеже не е с водещо значение при неговото индивидуализиране. Касае се за две самостоятелни увреждания и правното им обхващане от нормата на чл.129,ал.1 от НК не променя тежестта на последиците за пострадалата св.М.. В този смисъл не е с претендираното от касатора значение, респективно не дава основание за ревизия на определения размер на наказанието лишаване от свобода. За справедливостта на наложеното на подсъдимия Н. допълнително наказание - лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, в касационната жалба не са изложени съображения, поради което касационната проверка се изчерпва с констатация, че същото е в рамките на законовите изисквания по чл.49,ал.2 от НК и съответства на целите на чл.36 от НК, както на плоскостта на личната, така и на плоскостта на генералната превенция. III. Основателно е оплакването за допуснато нарушение на материалния закон с отказа на инстанциите да приложат института на условното осъждане по чл.66,ал.1 от НК. Въззивният съд вярно е посочил /стр.10,възз.решение/ предпоставките за неговото приложение и водещото значение на дължимата преценка дали за поправяне и превъзпитание на дееца е необходимо същият да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода или би могъл да се поправи и превъзпита и ако същото се отложи за изпълнение с изпитателен срок. Неубедително е защитил обаче заявеното придържане към иначе правилно очертаните критерии, понеже от една страна при обсъждане приложимостта на чл.66 от НК е възложил приоритет на генералната превенция, за сметка на индивидуалната, а от друга при обсъждане изискванията на последната е допуснал нарушение в аналитичната си дейност, доколкото приетата завишена опасност на дееца и на конкретното деяние, обусловили необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, не намират подкрепа в данните от делото. Въпреки известното припокриване на съвпадащи си по съдържание доводи, чрез които е аргументиран както определения размер на наказанието лишаване от свобода, така и начинът на неговото изтърпяване, внимателният прочит на проверяваното решение позволява извод, че акцентът, обосновал преценката за необходимото ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е поставен върху три значими, според апелативната инстанция, фактори: първо, особената опасност за обществото, произтичаща от вида на престъплението - по транспорта, с оглед честотата на извършване и тежките последици, подкрепена с позоваване на статистиката за пътно транспортните произшествия и пострадалите от тях лица/ стр.11, възз.решение/; второ - завишената обществена опасност на конкретното деяние, аргументирано с предложения собствен сравнителен прочит на чл.343, ал.3 и ал.4 от НК /стр.9,възз.решение/ и трето, завишената обществена опасност на самия деец, изведена от обстоятелствата по осъществяване на престъплението и по-конкретно, че деянието е извършено при наличието на три упойващи вещества и при усложнени условия, понеже както е посочил съда е „общоизвестно, че при управление на моторно превозно средство нощем, на къси светлини, при скорост по-висока от 60км/ч не позволява на водача да спре своевременно при възникване на опасност за движението„/стр.10, възз.решение/. 1/Особената опасност на престъплението, отчетена от контролирания съд като фактор с генерално значение за отречената възможност целите на наказанието да бъдат постигнати без ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, всъщност има за последица подмяна на съотношението между генералната и индивидуалната превенция, а както е прието в теорията и съдебната практика именно втората е водещата в дейността на съда при обсъждане приложението на чл.66 от НК. Вярно е, че за постигане комплексната цел на наказателната дейност, преценката дали същата не би била компрометирана с отложено за изпълнение наказание лишаване от свобода, по необходимост изисква да се установи и че условното осъждане на дееца, в конкретния случай не би накърнило дължимата диалектическата свързаност между индивидуалната и генералната превенция. Както се посочи обаче, наказателно правната теория и съдебната практика в унисон приемат, че при обсъждането на въпроса относно приложението на чл.66 от НК, водещо е изискването за поправимост на дееца – „ И все пак трябва да се изтъкне, че кодексът изрично подчертава в случая преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец“ Наказателно право, Обща част, изд. 1992, проф. И.Н.. Вж и Решение № 60233/ 13.01.2022 г. по н. д. № 987/2021 г., ВКС, III н.о и Решение № 125/ 27.06.2017 г. по н. д. № 549/2017 г., на ВКС, III н.о. Не може да се отрече, че транспортните престъпления са с обезпокоителна честота и изискват сериозни обществени усилия за тяхното ограничаване и възпиране, но възприетия от контролирания съд подход не може да бъде споделен, понеже цитираната статистика сама по себе си няма как да послужи като единствен фактор за отдаденото приоритетно значение на генералната превенция. Ясно е, че оглед тяхната интензивност престъпленията по транспорта изискват адекватна наказателна политика, но както ВКС е имал повод да посочи „. тя не би следвало да се отъждествява единствено и само с налагането на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат“- Решение № 184/ 20.01.2021г по н.д. № 820/2020г на ВКС, III н.о. В идентичен смисъл са и Решение № 84/ 14.06.2022г на ВКС, по н.д.№ 272/2022 г, I н.о , Решение №39/ 27.07.2021г., на ВКС, по н.д.№ 1013/2021 г., на III н.о. 2/ На следващо място, несподелима е и приетата завишена обществена опасност на конкретното престъпно деяние, изведена от квалификацията на същото и аргументирана от контролирания съд по следния начин: „Следва да се има предвид, че законодателят е предвидил наказанието по буква „б“ на член 343 от НК да се налага и в случаите на алинея четвърта от същия текст. И ако в алинея трета на член 343 от НК законодателят е имал предвид причиняване смърт на едно лице, то в алинея четвърта като по-тежко квалифициращи обстоятелства са предвидени смърт на повече от едно лице и телесна повреда на повече от едно лице. Този факт води към извода, че когато с престъпление по транспорта и причинена смърт и телесна повреда на повече от едно лице, следва да бъде отмерено по-тежко наказание”/ стр.9,възз. решение/. Цитатът е наложителен в цялост, понеже илюстрира не само известното неразбиране предназначението на нормата на чл.343,ал.4 от НК, но и защото ясно разкрива противоречието с дадените в т.4,б „е“ ППВС№1/1983г. по н.д. № 8/1982г. задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона. Апелативният съд е пропуснал да съобрази, че в чл.343,ал.3 от НК е регламентирано причиняването на телесна повреда или смърт –„на повече от едно лице“, наказуеми съответно – при телесна повреда с наказанието по б.“а“, а при смърт – с предвиденото по б.“б“ наказание, което в основния случай е от три до петнадесет години. В чл. 343,ал.4 от НК, законодателят е приел квалификацията по чл.343, ал.3 б.“б“ от НК и в случаите, когато последиците, с оглед настъпилите увреждания, са съчетани - смърт на едно или повече лица и телесна повреда на едно или повече лица. Когато, както е в конкретния случай, от произшествието е настъпила смърт на едно лице и телесна повреда на едно лице се приема, че квалификацията, респективно рамките на наказанието, е „..като за повече от един смъртен случай, а телесните повреди, т.е. по - леките престъпни резултати се вземат предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства при определяне на наказанието..“. – т..4, б „е“ ППВС №1 /1983г. Казано другояче, телесната повреда на второто лице е облекчаващо отговорността на дееца обстоятелство, а не утежняващо, както погрешно го е тълкувал и приел контролирания съд, поради което и не могат да бъдат възприети съображенията му, с които е аргументирал необходимостта от засилено наказателно въздействие върху подсъдимия и отказаната на това основание възможност за приложение института по чл.66 от НК. 3/ Несподелими са и съображенията, въз основа на които апелативната инстанция е формулирала извод за завишена обществена опасност на подсъдимия, изискваща с оглед постижимост на индивидуалната превенция същият да бъде изолиран от обществото. Преди всичко, следва да се посочи, че доводите си контролираният съд е извел от ненадлежно установени обстоятелства. - Отчетеният в тежест на дееца брой на употребените „три упойващи вещества“, при наличието на които „е извършил престъплението“ /стр.10,възз.решение/ не кореспондира с данните от делото. Нещо повече. В обвинителния акт е инкриминирана употребата единствено на наркотичното вещество „канабис/марихуана“, респективно в признатите факти, задължителни и обвързващи както подсъдимия, така и съдилищата, съгласно указанията на т.8 от ТР № 1/ 6.04.2009 г. ОСНК, отсъстват такива, свързани с употреба на други „упойващи вещества“, по-конкретно морфин и диазепам. По този начин, първо окръжният/стр.трета от мотивите/, а след това и апелативният съд са се произнесли по факти, които не се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт, не са предявени от прокурора и не са признати по чл.371,т.2 от подсъдимия. Доколкото все пак нарушението няма за последица разширяване на правните параметри, чрез включване в обвинението на нови факти/в диспозитива на първоинстанционната присъда посоченото наркотично вещество е само канабис/, което би му придало значение на абсолютно процесуално нарушение, понеже би засегнало императивно изискване в производството по особените правила и след като рефлектира в случая само върху дейността по обсъждане начина на изтърпяване на наказанието, то и отстраняването му не изисква отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане. Допуснатото нарушение е преодолимо чрез изключване на отчетения аргумент от обема на значимите за преценката относно приложението на чл.66 от НК обстоятелства. ВКС намира за необходимо обаче да отбележи, че инстанциите по фактите не само са интерпретирали произволно установените в кръвта на подсъдимия морфин и диазепам, приемайки, извън параметрите на обвинението, връзката им със съставомерния резултат, но и са сторили това, пренебрегвайки съдържанието на налични по делото доказателства в противоположен смисъл: заключението на химическата експертиза, съдържащо отбелязване за произхода на изследваната кръв – от втора проба, взета на 24.11.2020г в 12.15ч /л.98, т.1 от Д.П./ и приложената терапия, отразена в епикризата при постъпването му в Спешно отделение и в ОАИЛ, включваща двата медикамента/ л.136, т. 2 от Д.П./ - Второто, отчетено от контролирания съд като завишаващо обществената опасност на дееца обстоятелство, свързани с усложнените условия на пътя, също е извън фактическите и правни рамки на обвинението, понеже същият е бил оправдан от първата инстанция за допуснато нарушение по чл.20,ал.2,изр.второ от ЗДвП. В този смисъл, съображенията на апелативната инстанция, свързани с коментираните намалени възможности на водача, при управление на МПС, нощем на къси светлини и при скорост по-висока от 60км/ч своевременно да намали или да спре, са неотносими. Имащи значение са само онези обстоятелства, които касаят вменените и допуснати в пряка причинна връзка нарушения на правилата за движение, а посоченото правило по чл.20,ал.2 изр второ от ЗДвП, с оглед правната оценка на първия съд, възприета и от контролираната инстанция, не е между тях. Ето защо и касационният състав изразява несъгласие с мотивираните от контролирания съд изводи, обосновали преценката му за неприложимост на чл.66 от НК. Действително подсъдимият е проявил безразсъдство и неблагоразумие, предприемайки при сравнително непродължителния си стаж като водач – малко повече от година, управление на МПС, след употреба на наркотично вещество – марихуана, със скорост надхвърляща с почти 50км/ч максимално разрешената за пътния участък и допускайки две нарушения на правилата за движение, вследствие на които причинил съставомерния резултат. Същевременно обаче, наличните по делото данни, а именно: положителната личностна и професионална характеристика на подсъдимия, трудовата му ангажираност преди ПТП - монтьор в "фирма“ и високата му оценка по месторабота /л.54,НОХД/, безукорното му поведение в обществото и като водач на МПС, наред с критичното отношение към извършеното и искреното, проявеното от самото начало съжаление за неговите последици, дават основание да се приеме, че поправителното, превъзпитателно но и възпиращото въздействие на наказанието спрямо него е постижимо и с наказание лишаване от свобода, чието изпълнение бъде отложено с изпитателен срок. Подкрепящ аргумент се извежда и от самото значение на предвидената в чл.66 от НК възможност, понеже без съмнение условното осъждане не е индулгенция за произволно поведение. Напротив, както е прието и в правната теория „..условното осъждане притежава и този специфичен предупредителен момент, че запазва възможността за привеждане в изпълнение на наказанието, в случай, че деецът извърши ново престъпление - нещо, което оказва върху него съществено положително мотивационно въздействие“ – Наказателно право, Обща част,проф.И.Н., 1992г. Наказание лишаване от свобода в редуцираният размер от две години и осем месеца, отложено за изпълнение с максимално предвидения в чл.66, ал.1 от НК петгодишен изпитателен срок, наред със срока от четири години на допълнителното наказание - лишаване от право да управлява МПС, според ВКС, в необходимата степен ще удовлетвори изискването за постижимост на индивидуалната превенция, но и няма да злепостави преследваната с наказанието и неговото комплексно значение - като размер и начина на изтърпяване, последица с генерално значение. Тоест, ще удовлетвори и изискването на генералната превенция. Касационната инстанция не констатира други основания за изменение на въззивния съдебен акт извън посоченото по-горе относно приложението на условното осъждане, както и такива за цялостната му отмяна, поради което в останалата му част решението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354,ал.1,т.4 във вр. с ал.2,т.3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 176 от 16.12.2022 г. на Апелативен съд Варна, постановено по ВНОХД № 217/2022г. по описа на съда, като На основание чл.66,ал.1 от НК, ОТЛАГА изпълнението на наложеното на подсъдимия Г. Г. Н. наказание две години и осем месеца лишаване от свобода, с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.