Р Е Ш Е Н И Е № 105 София , 22.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април.две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Жанина Начева Теодора Стамболова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 252/2018 г. Производството по делото е образувано по касационна жалба от подсъдимия А. П. А. против решение № 21 от 30.01.2018 г. по внохд № 389/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна. В жалбата се сочи, че решението е „неправилно и явно несправедливо”. След това се излагат съображения за недоказаност на причинно-следствена връзка между управлението на автомобила, осъществено от подсъдимия, и смъртта на пострадалия М. И.. Твърди се, че назначената комплексна петорна експертиза е базирана на косвени доказателства и съдържа противоречия и неубедителни изводи. Подчертава се, че решението на въззивната инстанция не дава отговор за причината за смъртта на пешеходеца предвид противоречията между аутопсионния протокол и заключението на вещите лица. Касаторът се позовава и на нарушения при оценката на веществените доказателства - дрехи на пострадалия. Неизяснено, според защитата, е останало е мястото на съприкосновение между автомобила на подсъдимия и тялото на М. И.. Подробно се защитава теза за случайно деяние поради неправомерното поведение на пешеходеца, който лежал на пътното платно с висока концентрация на алкохол в кръвта. Обосновават се и разсъждения за попадане на пострадалия в опасната зона за спиране на автомобила на подсъдимия. Касационната жалба съдържа и несъгласие с извода на съда, че деянието е извършено в пияно състояние . В заключение се отправя искане за оправдаване на подсъдимия с приложение на чл.15 от НК или връшане на делото за ново разглеждане за събиране на нови доказателства. Алтернативно се обосновава и явна несправедливост на наказанието поради недооценени смекчаващи отговорността обстоятелства и пренебрегване на приноса на пострадалия за вредоносния резултат. Повереникът на частния обвинител А. М. И. оспорва основателността на жалбата, като заявява, че всички повдигнати в нея въпроси са получили отговор във въззивното решение. Прокурорът пледира решението да бъде оставено в сила, тъй като доводите на жалбоподателя не намират опора в данните по делото. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Варна с присъда № 58 от 19.07.2017 г. по нохд №1382/2016 г. признал подсъдимия А. П. А. за виновен в това, че на 02.02.20114 г. в [населено място], област В., по [улица]в близост до ресторант „Д.”, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Ф. П.”, нарушил правилото на чл.20, ал.2 от ЗДвП, в резултат от което причинил по непредпазливост смъртта на М. Г. И., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.”б” , пр.1 във връзка с ал.1 ,б.”в” вр. с чл.342, ал.1 от НК и чл.55 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, което, съгласно чл. 66, ал.1 от НК, отложил за срок от пет години, като го оправдал по обвинението за нарушаване на чл.70, ал.1 от ЗДвП. Съдът също така лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за пет години съобразно чл.343г от НК и приспаднал от този срок времето, през което за същото деяние е бил лишен от правоуправление по административен ред. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Варна с решение № 21 от 30.01.2018 г. по внохд №389/2017 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следните съображения: Преди всичко е наложително да се уточнят параметрите на касационната проверка поради част от аргументите на касатора. В тях той изразява несъгласие с фактическите изводи на предходната инстанция с твърдение, че те не се подкрепят от доказателствата по делото т.е. ясно дефинира оплакване за необоснованост, която, както е добре известно, не е касационно основание предвид разпоредбата на чл.348, ал.1 от НПК. Ето защо всички съображения на защитника в тази насока са процесуално недопустими и не подлежат на касационно обсъждане. В неговите рамки остават само тези доводи, които могат да се свържат с процесуални правила, чието нарушаване се претендира, правилното приложение на закона и справедливостта на наложените санкции. Разгледани в този аспект разсъжденията на защитата са неприемливи. На първо място не може да бъде защитен упрекът към второстепенния съд за отклонение от чл.339, ал.2 от НПК. Атакуваното решение удовлетворява регламентирания в този текст процесуален стандарт за съдържание. Касационната проверка не откри в мотивите дефицити, които да показват отклонение от принципните разпоредби на чл.13 и чл.14 от НПК. Всички възражения на защитата, включително релевираните отново пред настоящия съд, са получили отговор на базата на самостоятелен анализ. Жалбоподателят некоректно твърди, че според решението „остава напълно неясно” коя е причината за смъртта на пешеходеца. На стр.52 от мотивите може да се прочете категорично изразеното становище на съдебния състав, че пострадалият М. И. е починал в резултат на пътно-транспортното произшествие, причинено от автомобила на подсъдимия. Посочени са и аргументи, отхвърлящи възможността друго превозно средство да е прегазило пешеходеца преди това. Съдът се е позовал на заключенията на вещите лица по изслушаните експертизи, според които прегазването е започнало от лявата хълбочна област през корема към гърдите без да са засегнати крайниците. Това дало основание на експертите да приемат, че пострадалият е бил легнал на гръб. Смъртта му е настъпила моментално, което изключва друг автомобил преди това да го е прегазил. Вешите лица са изследвали изключително детайлно целия доказателствен материал, включително и веществените доказателства – дрехи на пострадалия. Съпоставяйки тяхното състояние с данните от огледния протокол и констатациите в протокола за аутопсия те стигнали до извод, че обективните находки напълно съответстват на механизъм на произшествието, състоящ се в прегазване и влачене на тяло, притиснато под ниските части на автомобил. Вещото лице д-р Д. е пояснил , че ако М. И. е бил прегазен от друг автомобил, предвид пътната настилка, той би бил влачен от него, а не би останал на пътното платно. В разпита пред първоинстанционния съд вещите лица са изяснили използвания термин прегазване, коментиран от жалбоподателя в контекста на неубедителност на експертизата поради игнорирана на мнението на вещото лице д-р М., изготвила съдебно-медицинска експертиза за аутопсия. Според д-р Д. експертизата на д-р М. не води до извод за удар, причинил описаните увреждания. Прочее, пред съда на 17.02.2017 г. д-р М. е заявила същото с еднозначно обяснение, че констатираните травматични увреждания по тялото на пострадалия по вид, размер и морфология отговарят да са получени при провлачване и притискане между детайли на МПС и пътна настилка. Тя е подчертала значителната сила на това притискане, но по никакъв начин не е дефинирала сблъсък между пешеходеца и автомобил с голяма скорост, както се твърди в жалбата. Ето защо твърдението на касатора за едностранчив и необективен подход към доказателствената съвкупност от страна на експертите от комплексната експертиза, възприет и от съда, е несъстоятелно. Въззивният съд правилно се е солидаризирал с отказа на първата инстанция да верифицира версията на защитата за друг механизъм на произшествието и е сторил това след като е обсъдил самостоятелно противостоящите й данни от протокола за оглед на местопроизшествието и тяхното експертно интерпретиране. Причинно-следствената връзка между действията на подсъдимия и настъпилия вредоносен резултата е установена по несъмнен начин. На следващо място, в съдържателен план, пред третата инстанция подсъдимият и неговата защита акцентират върху неубедителност на доказателствата за мястото на удара и скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия.. Въззивният съд е проверил тези възражения и не е стигнал до извод за тяхната основателност. Касационната проверка също не установи процесуални пропуски при извършената от предходните инстанции проверка на обективността на събрания доказателствен материал, послужил за експертно изследване. Протоколите за оглед на местопроизшествие и на веществени доказателства са изготвен при спазване на процесуалните правила по чл. 128 и чл. 129 от НПК и отразяват процесуално-следствено действие, съобразено с изискванията на чл. 156 от НПК. Ето защо съдът не е имал основание да игнорира данните, отразени в него, и експертните изводи за механизма на произшествието, базирани върху тях. Несподелими са и оплакванията относно мястото на съприкосновение между пешеходеца и автомобила на подсъдимия, тъй като не е идентифицирана по надлежен процесуален ред намерената на платното шапка. Не са верни твърденията, че никой, освен разследващият полицай, не е видял тази шапка, тя не присъства в досъдебното производство и не се знае дали принадлежи на пострадалия. За същата вещ в първоинстанционното съдебно следствие съобщават свидетелите П. П. /стр.87/ и свидетелят А. И. /стр.92/ . Двамата потвърждават, че тя е принадлежала на пострадалия. На л.55 от досъдебното производство е приложена и разписка, според която домакинът при РПУ –Девня е получил от разследващия полицай С. найлонов плик с цип, съдържащ текстилна шапка с козирка- камуфлажна окраска, иззета с протокол за оглед на местопроизшествие от 02.02.2014 г. Очевидно това е същият предмет, за който свидетелства синът на пострадалия А. И. в съдебно заседание на 17.02.2017 г. Неоснователни са и възраженията, засягащи скоростта на движение на автомобила на подсъдимия. Вещите лица коректно са посочили, че няма други обективни доказателства за точното й изчисление освен характера и вида на нараняванията и вида и състоянието на пътната настилка. Водени от тези оскъдни данни, те са определили максимална скорост 25-30 км/ч . В тази връзка в отговор на оплакванията в жалбата следва да се подчертае, че обвинението не е свързано с режима на скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия. Съдът не е приел, че тя не е съобразена с факторите по чл.20, ал.2, пр.1 от ЗДвП. Съществено в казуса е, че лежащият на пътното платно пешеходец е представлявал опасност за движението по смисъла на чл. 20, ал.2, пр.2 от ЗДвП и подсъдимият е бил длъжен да спре, а не да премине над него. По експертен път съдът е установил възможност водачът да възприеме пътното платно и да преустанови движението си в обхвата на видимост. Пострадалият не се е появил неочаквано и внезапно в опасната зона за спиране, тъй като е представлявал статична част от пътната ситуация. Твърдението на защитата, че той е бил невидим поради сливане с пътната настилка, са лишени от доказателствена и логична обосновка. Тъмното облекло на пострадалия, дори да е било зацапано със сняг, както се твърди в жалбата, не е имало маскировъчен ефект, пречещ на един внимателен водач да го възприеме върху частично заснежен асфалт . Най-сетне, настоящият съдебен състав не намира основание да се съгласи с касатора, че при „нормални условия” на движение водачът на моторно превозно средство няма причина непрекъснато да се взира в пътната настилка. Вярно е точно обратното – при всякакви условия водачът е длъжен да наблюдава пътното платно и да реагира при възникване на опасност за движението. Ето защо е незаконосъобразен предложеният от касатора вариант за случайно деяние по чл. 15 от НК. Подсъдимият не е бил поставен в ситуация на невъзможност да възприеме пешеходеца като опасност за движението и да реагира преди да е осъществен контакт, причинил смъртта му. При тези данни правилно съдът е приел, че подсъдимият е нарушил правилото за движение по чл.21, ал.2, пр.2 от ЗДвП. Той не е спрял пред видима опасност за движението, каквато е представлявал лежащият на платното М. И., в резултат на което последният получил тежки и увреждания, причинили смъртта му. Неправомерното поведение на пешеходеца не изключва престъпната съставомерност на действията на подсъдимия. Касационната проверка не намери основание да бъде уважено и искането на защитата да отпадне квалификацията на деянието като извършено в пияно състояние . По експертен път е установено, че концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на деянието – 1,58 на хиляда, обективно установена чрез кръвна проба, не би могла да бъде постигната, ако той е консумирал алкохол в заявените количества след извършване на деянието. Вещото лице д-р Д., изслушан от първоинстационния съд на 17.02.2017 г., е категоричен, че ако това би било вярно то би обусловило находка от 1,28 на хиляда етилов алкохол и при едномоментна резорбция, макар да не се твърди изпиването на 300 грама водка наведнъж. Тази максимална концентрация не съвпада с установената от 1,58 промила и обективно отхвърля версията, че касаторът е употребил алкохол единствено след като е преминал през тялото на пострадалия. Обобщено, квалификацията на деянието като престъпление по чл.343, ал.3, б.”б”, пр.1 във връзка с ал.1 ,б.”в” вр. с чл.342, ал.1 от НК е законосъобразна. Тук е мястото да се отбележи, че искането на защитата подсъдимият да бъде оправдан е напълно лишено от процесуално основание. Като инстанция по правото ( принципно приоритетна за касационния съд функция с изключението по чл. 354, ал. 5, изр.3 от НПК ) настоящият съдебен състав не може да дава правна квалификация извън установените от предходните инстанции факти, както и да установява нови такива. Доказателствената база по делото напълно изключва твърдението на защитата за обективна и субективна несъставомерност на деянието, поради което то не подлежи на удовлетворяване. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложените наказания. Изтъкнатите от защитата смекчаващи обстоятелства – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, дисциплинирано поведение на водач на МПС и най-вече приноса на пострадалия за настъпване на инцидента, са оценени по най-благоприятен за подсъдимия начин. Те обаче не могат да обусловят изводи за многобройност или изключителност или за несъразмерна тежест на наложеното най-леко наказание. Подсъдимият е допуснал грубо нарушение на чл.21, ал.2, пр.2 от ЗДвП, съобразено от двете предходни инстанции, които са индивидуализирали санкцията при условията на чл. 54 от НК (въпреки техническото опущение в диспозитива на присъдата, отбелязано от втората инстанция). Наказанието лишаване от свобода е определено в размер на минималния допустим от закона срок – три години, а изтърпяването му е отложено по реда на чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години. Същите аргументи са относими и към справедливостта на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство, съответстваща на постановения изпитателен срок по чл.66, ал.1 от НК. Минималният обем наказателна принуда е адекватен на степента на обществена опасност на деянието и дееца и в този размер е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК на плоскостта на личната и генерална превенция без да бъде изменен в желаната от подсъдимия насока. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 21 от 30.01.2018 г. по внохд №389/2017 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЕНОВЕ : 1. 2.