Р Е Ш Е Н И Е № 433 София, 06 ноември 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА КАПКА КОСТОВА при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1440/2012 година Производството по делото е по реда на чл. 419 и сл. от НПК, образувано по искане на осъдения И. Б. И., за възобновяване на производството по ВНОХД № 5993/2011 г., по което е било постановено въззивно решение от Софийския градски съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски районен съд. С първоинстанционната присъда от 14.06.2011 г., постановена по НОХД № 5909/2010 г., подсъдимият И. И. е бил признат за виновен по обвинение по чл. 213а, ал.2, т.4, пр. 1 във вр. с ал.1, от НК, за което му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от четири години и глоба в размер на 3 000 лева. Със същата присъда е ангажирана отговорността и на Л. И.. В искането за възобновяване на делото се съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС осъденият И. И. и неговият процесуален представител поддържат искането за възобновяване. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, подадено е в предвидения законов срок по чл. 421, ал.3 от НПК и от лице по чл. 420, ал.2 от НПК, но по същество е неоснователно. І. Преди всичко следва да се отбележи, че с отправеното искане за възобновяване се оспорва правилността на първоинстанционната присъда и това е съвсем обяснимо, тъй като съдържанието му е почти идентично с това на въззивната жалба. Независимо от това Върховният касационен съд счита, че осъденият И. акцентира върху допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 13 и чл. 14 от НПК, неизясненост на всички факти от кръга по чл. 102 от НПК, поставя се под съмнение възможността в основата на осъждането да стоят показанията на свидетеля Д.. Твърди се още, че съдът неоснователно е игнорирал показанията на свидетелката П. и обясненията на подсъдимия, съдържащи оправдателни данни. Всички тези аргументи са стояли на вниманието на въззивния съд и са получили отговор в мотивите на решението. След проведено допълнително съдебно следствие (преразпит на Д.) съдът е подложил на самостоятелен анализ всички доказателствени източници. Показанията на свидетеля Д. не са останали извън проверката за пристрастност и противоречивост. Резултатът от тази проверка обаче не е довел до отхвърляне на изводите на първата инстанция за обективност на данните, съобщени от Д.. Последният без колебание е идентифицирал двамата подсъдими като лицата, посетили го в служебния му офис. Тези данни са потвърдени и от писмените документи – справка за контрол на достъпа в сградата на [фирма]. Вярно е, че в хода на допълнителното въззивно съдебно следствие свидетелят Д. е заявил - „заплахите бяха основно от високия подсъдим” (подсъдимият Л. И. с оглед отразената констатация в протокола за с.з.). Това обаче съвсем не опровергава изводите на предходната инстанция за съпричасност на осъдения И. И. към деянието. Първо, защото в искането се пропуска, че свидетелят Д. при разпита му е заявил липса на спомен за всички детайли от развилия се инцидент, предвид изминалия значителен период от време, наложило и провеждане на процедурата по чл. 281 от НПК за прочитане на показанията, дадени от него в хода на досъдебното производство. Така приобщените показания категорично е потвърдил пред съда. Второ, фактологията, установена по делото, очертава, че заплашването е процес, който е траел известно време и в който процес всеки от подсъдимите довеждал до знанието на свидетеля, че в бъдеще ще бъде упражнена някаква форма на физическо въздействие върху личността му. Фактът, че един от дейците е бил по-агресивен не изключва отговорността на другия, след като и той е осъществявал акт на заплашване, макар и с по-нисък интензитет, но от естество да предизвика страх у Д., както и че двамата подсъдими са довеждали до знанието на последния какво поведение искат от него да осъществи. Неоснователно се твърди в искането за възобновяване, че са игнорирани показанията на свидетелката П.. Те са обсъдени с оглед съдържащата се в тях информация, която очертава само повода, поради който подсъдимите са посетили Д., но не съдържат данни за проявените от тях действия при осъществилия се контакт между тримата. Извършен е анализ на всички доказателствени източници, като в мотивите на съдебните актове ясно е изразена волята на предходните инстанции да кредитират определени от тях – показанията на Д., както и да не дадат вяра на други – обясненията на подсъдимите. Затова и неоснователно е възражението, че обясненията на подсъдимия И. са отхвърлени немотивирано. Обобщено, касационната проверка не констатира да са налице претендираните пороци, изразили се в нарушение на основните принципи, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК Претенцията, отразена в искането, че съдебните инстанции не са се съобразили с принципа за централното място на съдебното производство, съгласно чл. 7 от НПК и на принципа на чл. 18 от НПК е без конкретни доводи, които да изискват отговор. Искането за възобновяване се позовава и на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК, но в него не присъстват доводи, отнесени към тези основания. Касационната проверка за приложението на закона е ограничена в рамките на фактическите положения, установени в мотивите на съдебния акт и в тези рамки деянието на двамата подсъдими осъществява признаците на престъпния състав, по който е постановено осъждане. Не е налице явна несправедливост на наложеното наказание. Наказанията лишаване от свобода и глоба са определени в рамките, предвидени в закона. Първото от тях е ориентирано към законоустановения минимум, приложена е разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, а размерът на глобата е определен в нейния минимален размер. Не се сочат, а и Върховният касационен съд не намира аргументи за по-голяма снизходителност към осъдения. ІІ. За изчерпателност на проверката Върховният касационен съд намира, че следва да посочи известна непрецизност на въззивния съдебен акт, намерила израз в пасажа от решението, в които е споменато изолирано друг вид престъпление „кражба” (виж, л. 4 от решението, абзац 4). Безспорно е, че втората инстанция търпи упрек, но допуснатото нарушение не е от категорията на съществените, защото не се отразява върху правото на защита на осъденото лице. Веднага след споменатия абзац въззивният съд е отразил изводите си, че двамата подсъдими са осъществили от обективна и субективна страна престъпния състав на чл. 213а от НК. Общият контекст на мотивите дава възможност да се проследи решението на съда по въпросите, визирани в чл. 301 от НПК, така че подсъдимите да развият тезата си за несъгласие с тези изводи, а на касационната инстанция да извърши проверка. С оглед на изложеното липсват основания за възобновяване на производството по делото, поради което и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Б. И. за възобновяване на производството по ВНОХД № 5993/2011 г., по описа на Софийски градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.