Р Е Ш Е Н И Е № 221 Гр. София, 13 януари 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора С. Атанасова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 923/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативната специализирана прокуратура и касационни жалби на подс. И. И. П. и на адв. И. В. – защитник на подс. Д. Л. И., против решение № 50/19. 07. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 205/2018 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд (АСНС). С касационния протест е атакувана единствено частта на въззивното решение, с която е потвърдено признаването на подсъдимите за невинни и оправдаването им по обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК. Релевирани са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НК. Поддържа се, че изводите за недоказаност на това обвинение са основани на доказателствен анализ, който не съответства на изискванията на НПК. Твърди се, че са игнорирани доказателствата, установяващи наличието на трайна връзка между подсъдимите и извършваните от тях регулярни действия на по набиране на жени за предоставяне на сексуални услуги, наемане на апартаменти, осигуряване на подходящо обзавеждане и посещаване на наетите апартаменти с цел контрол над проституиращите момичета. Сочи се, че вследствие на тези нарушения съдът е приложил неправилно материалния закон. Направено е искане за отмяна на решението в атакуваната му част и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Касационната жалба на подс. П. е насочена срещу осъдителната част на въззивния съдебен акт. Изложени са доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348 от НПК. Твърди се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, касаещи правото на пострадалите от престъпленията по чл. 159а от НК да участват в наказателния процес като частни обвинители и/или граждански ищци. Възразява се и срещу аналитичната дейност на въззивния съд и се поддържа, че не са съобразени противоречията в свидетелските показания и са игнорирани доказателствените източници, оневиняващи подсъдимия. Нарушението на материалния закон е изведено като последица от неспазване на процесуалните изисквания за анализ и оценка на доказателствата. Сочи се, че с оглед минималния принос на подсъдимия при осъществяване на инкриминираните деяния наказанието е явно несправедливо. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието и за индивидуализацията му по реда на чл. 55 от НК. С жалбата си защитникът на подс. И. атакува осъдителната част на решението и релевира всички касационни основания по чл. 348 от НПК. В подкрепа на тезата за допуснати съществени процесуални нарушения сочи, че съдебният акт почива на предположения; че не са обсъдени противоречията в доказателствената съвкупност; че съдът е основал фактическите си констатации върху негодни доказателствени средства; че не е даден отговор на съществени възражения на защитата. Твърди, че вследствие на тези нарушения на правилата за анализ и оценка на доказателствата е приложен неправилно материалният закон и е наложено явно несправедливо наказание. Направено е искане за отмяна на решението в осъдителната му част и за оправдаване на подсъдимия, а като алтернатива – за намаляване на наказанието му. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и пледира за отмяна на решението в посочената в него част. Същевременно намира жалбите на подсъдимите за неоснователни и настоява те да бъдат оставени без уважение, а съдебният акт в частта, с която е потвърдена осъдителната присъда – да бъде оставен в сила. Защитникът на Д. И. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия. Излага доводи за неоснователност на протеста с оглед на които счита, че в оправдателната част решението да бъде оставено в сила. Подс. Д. И. се солидаризира с аргументите на адв. В. и моли да бъде признат за невинен по всички обвинения. Защитникът на И. П. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея. Намира, че протестът е неоснователен. Пледира атакуваният съдебен акт да бъде отменен в осъдителната му част и да бъде оставен в сила в частта, касаеща обвинението по чл. 321, ал. 6 от НК. Подс. И. П. не изразява лично становище по основателността на касационните жалби и касационния протест. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 19. 12. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 3549/2016 год., Специализираният наказателен съд е признал подсъдимите Д. Л. И. и И. И. П. за виновни в извършването на следните престъпления: В периода от средата на м. януари 2015 г. до неустановена дата в началото на месец септември 2015 г., в съучастие помежду си, като съизвършители предоставяли систематически апартамент, находящ се в [населено място], [улица], на различни лица – М. В. и Б. Б., за полови сношения, като деянието е извършено с користна цел и по отношение на две лица, поради което и на основание чл. 155, ал. 5, т. 3 вр. ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл.54 ал.1 от НК ги е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. В периода от 10. 09. 2015 г. до 31. 03. 2016 г., в съучастие помежду си, като съизвършители предоставяли систематически апартамент, находящ се в [населено място], [улица] на различни лица – М. В. и Б. Б., за полови сношения, като деянието е извършено с користна цел и по отношение на две лица, поради което и на основание чл. 155, ал. 5, т. 3 вр. ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл.54 ал.1 от НК ги е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. В периода от 01. 04. 2016 г. до 26. 04. 2016 г., в съучастие помежду си, като съизвършители предоставяли систематически апартамент, находящ се в [населено място], [улица] на различни лица – М. В. и Б. Б., за полови сношения, като деянието е извършено с користна цел и по отношение на две лица, поради което и на основание чл. 155, ал. 5, т. 3 вр. ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл.54 ал.1 от НК ги е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. Наред с това подс. Д. И. е признат за виновен и за три самостоятелно извършени от него престъпления както следва: За това, че от неустановена дата през м. март на 2012 г. до неустановена дата в края на месец март 2013 г., в [населено място] набрал отделно лице – И. П., с цел да бъде използвано за развратни действия, чрез обещаване на облаги, поради което и на основание чл. 159а, ал. 2, т. 6 вр. ал. 1, пр. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. За това, че на неустановена дата в началото м.януари на 2015г. в [населено място] набрал отделно лице – М. В., с цел да бъде използвано за развратни действия, чрез обещаване на облаги, поради което и на основание чл. 159а, ал. 2, т. 6 вр. ал. 1, пр. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. За това, че на неустановена дата в началото м. януари 2015 г., в София набрал отделно лице – Б. Б., с цел да бъде използвано за развратни действия, чрез обещаване на облаги, поради което и на основание чл. 159а, ал. 2, т. 6 вр. ал. 1, пр. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. На основание чл. 23 ал.1 от НК съдът е наложил на всеки от подсъдимите най-тежкото от така определените им наказания: три години лишаване от свобода, към което е присъединил и наказанието глоба в размер на 10 000 лева. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Д. И. и е приспаднал времето, през което по отношение на него е изпълнявана мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от девет месеца, наложено на подс. И. по н. о. х. д. № 21874/2013 г. по описа на СРС като е определен първоначален строг режим на изтърпяването му и е зачетено задържането на подсъдимия по това наказателно производство. На основание чл. 66 от НК съдът е отложил изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. И. П. за срок от пет години. Подсъдимите са признати за невиновни в това, че в периода от м. януари 2015 г. до 26. 04. 2016 г., в [населено място] се сговорили помежду си да вършат в страната престъпления по чл. 155 и по чл. 159а от НК, за които се предвижда наказание лишаване от свобода за повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага, поради което на основание чл. 304 от НПК са оправдани по повдигнатото им обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК. Присъдата е проверена по жалби на подсъдимите, както и по протест на прокурора, съдържащ искане за отмяната ѝ в оправдателната ѝ част и за осъждане на подсъдимите по обвинението по чл. 321, ал. 6 от НК. С решение № 50/19. 07. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 205/2018 год., АСНС е изменил първоинстанционния съдебен акт, като е преквалифицирал трите деяния по чл. 155, ал. 5, т. 3 вр. ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК в едно продължавано престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 3 вр. ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК, за което е наложил на подсъдимите наказание лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 10 000 лева. С оглед извършената преквалификация на деянията съдът е отменил приложението на чл. 23 от НК по отношение на подс. И. П.. На основание чл. 23 от НК наказанието лишаване от свобода за срок от три години, определено на подс. Д. И. за престъплението по чл. 155, ал. 5, т. 3 вр. ал. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК е групирано с наказанията, наложени с първоинстанционната присъда за престъпленията по чл. 159а, ал. 2, т. 6 вр. ал. 1, пр. 1 от НК. В останалата част присъдата е потвърдена. Протестът и жалбите са основателни. Преди всичко следва да бъдат очертани пределите на касационната проверка, доколкото част от доводите в жалбата на подс. П. не се отнасят до накърняване на собствените му права и интереси, а от страна на подс. И. се поддържа, че с оглед съдържащите се в него доводи касационният протест се явява недопустим. Не могат да постигнат желания процесуален резултат доводите на подс. П. за нарушено право на пострадалите да поискат конституиране като частни обвинители и граждански ищци. Основание за този извод дава разпоредбата на чл. 349, ал. 3 от НПК, която обвързва допустимостта на касационната жалба с нарушение на правата и законните интереси на касатора, а не и с накърняване правата и интересите на останалите страни. Единственото изключение от това принципно положение е прокурорът, който е овластен от чл. 349, ал. 2 от НПК да подава касационен протест в интерес на подсъдимия. Очевидно е, че настоящият казус не попада в посочената хипотеза. На следващо място, защитата на подс. И. безусловно е права, че доколкото по дефиниция касационната инстанция е съд по правото, тя не проверява обосноваността на въззивния съдебен акт и доводи в тази насока не са годни да предизвикат касационна проверка, без значение дали те са релевирани от обвинението или от защитата (в интерес на прецизността трябва да се посочи, че възражения за необоснованост могат да бъдат съзрени и в жалбите на подсъдимите). В правомощията на ВКС е да провери спазени ли са процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение на долустоящите съдилища и именно в тази насока са част от възраженията в протеста на Апелативната специализирана прокуратура и по-специално тези за игнориране на свидетелските показания и протоколите за веществени доказателствени средства, придобити при експлоатиране на специални разузнавателни средства. Тези аргументи са относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което не съществува процесуална пречка за произнасяне по основателността на касационния протест. Несподеляемо е и още едно от възраженията на защитата на подс. И. за отсъствие на процесуална възможност да бъде уважен касационния протест предвид несъответствието на обвинителния акт на изискванията на чл. 246, ал.2 от НПК. При коректен прочит на обвинителния документ се налага извод, че на стр. 2 прокурорът изрично е отразил обстоятелствата, отнасящи се до инкриминираната дейност по чл. 321, ал. 6 от НК – решение на подс. И. да разшири дейността по набиране на момичета за сексуални услуги, свързване с подс. П., уговарянето на последния да се включи в дейността, разясняване на начина на действие, съгласие на П. да вземе участие в нея, съгласуване на волите на двамата подсъдими относно ролята, която всеки от тях ще изпълнява при реализиране на престъпното намерение. Така описаните факти според настоящия съдебен състав гарантират в достатъчна степен правото на подсъдимите да разберат в какво точно са обвинени, с оглед на което не съществува пречка от процесуално естество за ангажиране наказателната отговорност на П. и И. за посоченото престъпление, респ. за уважаване на протеста. Както представителят на държавното обвинение, така и защитниците с основание възразяват срещу аналитичната дейност на въззивния съд, която не се отличава с необходимата всестранност и задълбоченост. При изграждане на изводите си относно инкриминираната престъпна дейност инстанциите по фактите са се позовали на протоколите за веществени доказателствени средства, придобити при експлоатиране на специални разузнавателни средства, без да съобразят, че предвид наличната по делото документация част от тях не могат да бъдат оценени еднозначно като годни доказателствени средства. По отношение на подсъдимите и част от свидетелите са били прилагани специални разузнавателни средства не само по реда на НПК, в рамките на образувано досъдебно производство, но и такива, чието прилагане намира правното си основание в Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). И ако първите (обособени в петте некласифицирани тома от досъдебното производство) съответстват на всички изисквания на раздел осми, глава четиринадесета от НПК, тъй като искането за прилагането на този способ за доказване изхожда от компетентен орган, получило е надлежна санкция от председателя на съответния първоинстанционен съд и използваните оперативни способи съответстват на поисканото и разрешеното от съда, то това не може да се каже за класифицираните протоколи за веществени доказателствени средства, получени при използване на специални разузнавателни средства преди образуване на досъдебното производство. В принципен план същите могат да се ползват като доказателствено средство на основание чл. 177, ал. 3 от НПК. Сред тях обаче се съдържа протокол, документиращ подслушани телефонни разговори на подс. Д. И., към който обаче не е приложено нито искането на съответния орган по чл. 13, ал. 1 от ЗСРС, нито разрешението на председателя на компетентния първоинстанционен съд за прилагане на специални разузнавателни средства. Наличието на коментираните документи е абсолютно необходимо за преценката относно спазването на законовите изисквания при експлоатация на специални разузнавателни средства, включително и за правилно заключение дали председателят на съда е дал разрешение за всички поискани способи, респ. дали приложните такива се отклоняват от даденото разрешение или не. Ето защо обстоятелството, че в протокола са цитирани номерата на искането и на разрешението не е достатъчно за извод, че той е годно доказателствено средство. Същевременно е съществувала процесуална възможност за преодоляване на констатирания порок, която не е била използвана от въззивната инстанция. С оглед обстоятелството, че съгласно чл. 80, ал. 1, т. 1 от Правилника за администрация на съдилищата по искания по ЗСРС се образуват частни наказателни дела, е следвало да бъде изискано, ако не за прилагане, то поне за съответна констатация, частното дело, образувано по искане на съответния орган по чл. 13, ал. 1 от ЗСРС за прилагане на специални разузнавателни средства по отношение на подс. Д. И.. Касателно деянието по чл. 159а от НК с пострадал И. К. защитата последователно е поддържала, че подсъдимият не би могъл да осъществи изпълнителното деяние „набиране“ по отношение на тази свидетелка, доколкото за една част от инкриминирания период тя е била набрана от друго лице с цел сексуална експлоатация, а за друга е била участник в друго престъпно сдружение, създадено с цел извършване на престъпления по чл. 159а от НК. В подкрепа на тази теза са били представени и съответни доказателства – копие от обвинителен акт и справка за съдимост на К.. В нарушение на изискванията за обективност, всестранност и пълнота на изследването тези документи са били оставени без внимание от апелативния съд; без отговор са останали и аргументите на защитата. С оглед посоченото възражение въззивната инстанция е дължала коментар и на твърденията на свидетелката, че не е предоставяла сексуални услуги в един от двата апартамента, посочени от обвинението – този на [улица], като в същото време е следвало да бъде съобразено, че за набирането по смисъла на чл. 159а от НК е достатъчно да се постигне съгласие между дееца и пострадалия относно параметрите на бъдещата експлоатация и е ирелевантно каква е продължителността на последващите им действия по реализиране на тази експлоатация. Извън вниманието на съда е останало и разминаването в твърденията на К. в двете фази на наказателния процес относно обстоятелството с кого е постигнала договореност да предоставя сексуални услуги – с подс. И. или с лицето с малко име В.. Вместо да анализира посочените несъответствия контролираната инстанция се е задоволила само да отбележи, че заявената липса на спомен в началото на разпита ѝ от първостепенния съд не може да се третира като противоречие. Аналогично е и положението с показанията на свидетелките М. В. и Б. Б., които са поставени в основата на изводите, че подсъдимите са осъществили останалите инкриминирани деяния с изключение на това по чл. 321, ал. 6 от НК. Наличието на противоречия между заявеното от всяка от тях по време на съдебното следствие и в подготвителната фаза на наказателния процес е дало основание да бъде приложена разпоредбата на чл. 281 от НПК. Също както при свид. К. контролираната инстанция е съзряла разминаване в твърденията им само по отношение основанието, на което двете жени са плащали определена парична сума на подс. И.. Подминати са обаче противоречията в показанията на свид. М. В. от двете фази на процеса досежно това дали подс. И. П. е знаел за извършваната от свидетелките дейност, а това обстоятелство е от съществено значение не само за наказателната му отговорност за престъплението по чл. 155 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, но и за отговорността на П. и И. за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК; не са анализирани разминаванията в приобщените към доказателствената съвкупност твърдения на Б. пред съдия и последвалите ги такива пред разследващ орган относно съпричастността на подс. И. към инкриминираните деяния. Абсолютно необходимо е било да бъде коментирано и заявеното от двете свидетелки в разпита им по реда на чл. 223 от НПК, че първият от трите апартамента – този на [улица], е бил нает още през 2014 год., като тези твърдения се съпоставят с посоченото от В. пред съдия на досъдебното производство, че е започнала да работи за подс. И. още през м. ноември 2014 год., като това обстоятелство е следвало да бъде отнесено към фактическите параметри на обвинението по чл. 159а от НК, очертаващи по-късен момент на набирането на В. и Б. – в началото на м. януари 2015 год. Наред с това мотивите на проверяваното решение са вътрешно противоречиви поне що се отнася до обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НПК. От една страна АСНС е приел, че на неустановена дата в началото на м. януари 2015 год. подс. И. предложил на подс. П. да наеме жилище, в което да се предлагат сексуални услуги; че П. се съгласил; че наел жилището на [улица]; че парите, заработени от свидетелките Б. и В. се предавали на един от двамата подсъдими; че П. и И. регулярно посещавали жилището; че впоследствие по същия начин са процедирали двамата и по отношение на другите два апартамента, ползвани като публичен дом. Тази фактология не се различава съществено от описаната в обвинителния акт, но независимо от нея е изведено заключение за недоказаност на обвинението по чл. 321, ал. 6 от НК без ясно и недвусмислено да са посочени основанията за това. В същото време при дължимия задълбочен анализ на доказателствената съвкупност и особено на съдържащите се в протоколите за ВДС разговори на подсъдимите (разбира се, предшестван от преценка за годността на последните) въззивната инстанция би могла да достигне и до други изводи за доказаността на посоченото обвинение. Изложеното дава основание за извод, че въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалните правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото и за формиране на вътрешното му убеждение. Тези нарушения са съществени по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и имат за последица отмяна на проверявания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 50/19. 07. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 205/2018 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. ВРЪЩА делото на Апелативния специализиран наказателен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебно заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.