1 Р Е Ш Е Н И Е № 579 гр.София,7 февруари 2011 година Върховният касационен съд на Р. Б., трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГРОЗДАН ИЛИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНА ПАНОВА При участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от председателя Г. Илиев дело № 607/2010 година. Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК. Образувано е по касационни жалби на подсъдимия Ф. С. В. и гражданският ищец и частен обвинител М. Я. С. против постановената от Софийския апелативен съд (САС) по в.н.о.х.д № СП - 67/2010 г. нова присъда № 91 от 24.06.2010 г., с която е отменена в наказателната и част присъдата от 11.01.2010 г. по н.о.х.д. № С – 179/2009 г. на Софийски градски съд (СГС). С въззивната присъда е ангажирана наказателната отговорност на касатора В., той и подсъдим, за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 18, ал. 1 НК. С касационната жалба и допълнителните съображения към нея, направени в срока по чл.351, ал.3 НПК, се релевират нарушения на материалния и процесуален закон, както и явна несправедливост на наложеното наказание – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. В съдебното заседание упълномощените от касатора защитници поддържат жалбата по изложените в нея съображения, подробно доразвити в представените писмени бележки. С касационната жалба на гражданският ищец и частен обвинител М. Я. С. се поддържат отменителните основания по чл. 348, ал. 1 НПК в частта, с която подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 11 НПК. Против осъдителния диспозитив се поддържа довод за явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл.348, ал.5, т.т. 1 и 2, вр. ал.1, т.3 НПК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция С. поддържа жалбата лично и чрез упълномощения от него повереник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура даде заключение за неоснователност на жалбите, поради липса на претендираните нарушения. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, разгледа подадените касационни жалби, провери въззивната присъда с оглед поддържаните отменителни основания и в пределите на правомощията по чл. 347 – 348 НПК, за да се произнесе съобрази следното: С присъдата от 11. 01.2010 г., постановена по н.о.х.д. № С – 179/2009 г. СГС е признал подс.Ф. С. В. за виновен в това, че: - на 09.10.2007 г. около 01.00 часа, в[населено място], кв. „Иван Вазов” на алеята пред бл. 70, вх. „В”, като лице от състава на полицията – автопатрул „Р – 63” от 04 Р. – С., при изпълнение на службата си, причинил на М. Я. С. тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на слезката, като го прострелял със зачисления му по служба пистолет марка „М.”, серия АЕ № 231806, със „стоп” патрон в областта на лявата гръдна половина, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 2, вр. чл. 128, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 54, ал. 1 НК му наложил наказание в размер на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от пет години. Със същата присъда В. е признат за невинен в това, че по същото време и на същото място, по хулигански подбуди е извършил опит умишлено да умъртви М. Я. С., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3 и т. 11, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. На основание чл. 49 ЗЗД С. дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати на М. Я. С. сумата от 100 000 /сто хиляди лева/, представляващи обезщетение за неимуществените вреди, причинени в резултат на престъплението, за което В. е признат за виновен. На основание чл. 189, ал. 3 и чл. 190, ал. 2 НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 2435.50 /две хиляди четиристотин тридесет и пет лева и петдесет стотинки/ и държавна такса в размер на по 5 /пет/ лева за служебното издаване на всеки изпълнителен лист. С обжалваната пред настоящата инстанция въззивна присъда, първоинстанционният съдебен акт е отменен, като Ф. С. В. е признат за виновен на 09.10.2007 г. в[населено място], като лице от състава на полицията, при изпълнение на службата си, извършил опит умишлено да умъртви М. Я. С., като деянието е останало недовършено, поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр. чл. 18, ал.1, вр. чл.58, вр. чл.55, ал.1, т.1 е осъден на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66 НК за срок от пет години и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК, деянието да е извършено по хулигански подбуди. В тежест на В. е присъдена държавната такса върху уважения граждански иск в размер на 4 000 /четири хиляди лева/. Присъдата на СГС е потвърдена в останалата и част. По касационната жалба на касатора /той и подсъдим/ Ф. В. жалба. Доводът за допуснати нарушения на процесуалните правила следва да бъде разгледан на първо място, доколкото правилното приложение на закона и справедливостта на наложеното наказание са възможни само при отсъствие на отменителното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК. Приетата за установена от С. фактическа обстановка следва да бъде предмет на касационна проверка само във връзка със спазване на правилата, регулиращи доказателствената дейност на въззивната инстанция, поради липсата на правомощия касационният състав да установява нови фактически положения и следователно да разгледа релевираното от подсъдимия и защитата му, но непредвиденото в процесуалния закон основание, „необоснованост” на постановения съдебен акт. При установяване на обстоятелствата, включени в главния факт предмет на доказване по настоящето дело, въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1, чл. 102, чл. 107, ал. 3 и ал. 5, както и тези по чл. 336, ал. 1, т. 1 НПК в пълен обем. Фактическите положения, с решаващо значение за правилното решаване на делото са установени правилно и в съгласие с доказателствените източници на които се е позовал съдът. В тази част първоинстанционния съд е изпълнил и задълженията си по чл.305, ал.3 НПК, а това е сторила и въззивната инстанция, извършвайки собствен и самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност. За всяка група доказателствени източници, относими към обстоятелствата по чл.102 НПК, съдът е обосновал взетото решение за тяхната достоверност, както и за направените откази да приеме за установени фактически положения, за които липсва надлежна доказателствена основа. Тази последователност при извършване оценката на доказателствените източници е съобразена и при решаване на основния въпрос по настоящето дело, а именно, дали касаторът е произвел нежелан изстрел или прострелването на пострадалият се явява логичен и финален завършек на една поредица, извършени от касаторът, последователни и целенасочени действия, от момента в които е извадил оръжието от кобура и го заредил до произвеждането на изстрела в тялото на пострадалият. В тази част на вниманието на всяка от контролираните инстанции е стояло поддържаното и пред касационния състав възражение, че става въпрос за неволен изстрел, произведен в момент когато касаторът е бил блъснат от св. Б. и това станало по време когато този свидетел, респектиран от св. П., е бил заставен да легне ”да се хвърли” на земята. Основен доказателствен източник на които се позовава защитата в тази част са обясненията на касаторът, които непотвърдени от останалата доказателствена съвкупност, са останали изолирани и като неправдоподобни са отхвърлени от решаващия съд, чието разбиране в тази част е възприето от въззивната инстанция. При положение, че за възпроизвеждане на изстрел с пистолета, зачислен на касаторът, е необходимо целенасочено въздействие върху спусъка от порядъка на 2.5кг. при взведено и 6.5кг. - невзведено ударно чукче става ясно, че тезата за случаен изстрел е лишена от доказателствена основа. При конкретно установената обстановка, експертите са изключили всички други възможни хипотези на възпроизвеждане на изстрел. В тази връзка наред с експертното заключение съдът е имал на разположение и гласни доказателствени източници, свидетелите А. и М., които са имали непосредствени възприятия за поведението на касаторът и това на пострадалият, към момента на прострелването. Двете инстанции са приели за достоверно установеното от свидетелите в тази част, съпоставяйки го с останалия доказателствен материал. По експериментален път е установено, че свидетелите са имали пряка видимост към мястото на произшествието. Въз основа заключението на балистичната и химическа експертиза е установено, че изстрела по посока на тялото е даден от разстояние около 0.45см.. В тази част има пълно съответствие със свидетелските показания, за разположението на касаторът по отношение тялото на пострадалият-леко приведен с насочен към тялото пистолет. Такова обстоятелство е установил и полицейския служител, св.К. П., които освен това е пояснил, че В., т.е касаторът разпоредил на лицето/пострадалия/да легне на замята и „преди да пристигне до лицето, т.е. пострадалият, касаторът извадил пистолета и го заредил”. Нещо повече, следващото, установено от свидетелите действие, че касаторът произвел изстрелът, държейки пистолета с две ръце намира потвърждение и в експертното заключение на физикохимичната експертиза, която изследвала пробите от натривки от ръцете на касаторът и установила, че по лявата ръка са намерени следи от капсулна микрочастица от изстрела. При силния откат, които дава този вид оръжие, при изстрел това е обичайното положение на държане на пистолета по време на стрелба. Възражението на защитата, за нарушаване режима на съхранение на пробите от натривки, което довело до опорочаване на резултатите от изследването правилно не е възприето от съдът, защото се основава на едно неподкрепено с надлежна доказателствена основа твърдение. При положение, че възприетите обстоятелства, за извършеното от касаторът прострелване на пострадалият се основават на взаимно допълващи се, безпротиворечиви и еднозначни по съдържание и насоченост, доказателствени източници, сред които с решаващо значение са заключенията на назначените и изслушани, балистична, химическа, съдебномедицинска експертизи, както и установеното от свидетелски показания по отношение на действията на касаторът, преди и по време на произвеждане на изстрела с които са причинени съставомерните последици, касационния състав приема, че претендираните процесуални нарушения, на полето на превратно тълкуване или извращаване на доказателствения материал, при формиране на решаващите изводи, относно възприетите фактически положения не са допуснати. Възраженията на защитата за обективирано неправомерно поведение на пострадалият М. С., свидетелите В. В. и В. Б., след надлежно обсъждане, правилно не са възприети от контролираните инстанции. Съображенията за отказите са изчерпателни и подробни, поради което не се налага да бъдат преповтаряни. Касационния състав счита за наложително да отбележи, че защитата обосновава тезата, за неправомерно поведение на пострадалият, срещу които касаторът имал задължение да противодейства, с предполагаема възможност за оказване на съпротива или бягство от мястото на задържане. Пълното отсъствие на доказателствена основа за претендираното поведение на пострадалият и другите двама свидетели има своето логично обяснение. Установено е по несъмнен начин,че които и да е от тримата не е извършвал действия, които обективно да нарушават обществения ред или да са свързани с предприети действия за противозаконно отнемане на чуждо моторно превозно средство. Нещо повече, към момента когато са започнали действията по тяхното задържане и тримата са се намирали в лекият автомобил ”М.”, собственост на св.В.. Затова повече от неубедително е становището, че касаторът и останалите полицейски служители са действували със съзнанието, че предприемат задържане на група лица, извършваща престъпление, чието въоръжение се е състояло от „някаква щанга”, при отсъствие на конкретика на данните за каквото и да е друго въоръжение, включително и стрелково оръжие. Ако до пристигане на местопроизшествието, би могло условно да се приеме, че касаторът и останалите полицейски служители са имали в съзнанието си най-общи представи за група, която би могла да окаже съпротива, установените обстоятелствата, за първия контакт с пострадалият, св.Б. и св.В. изключват по категоричен начин възможността за съществуването, дори и само на представи за възможно оказване на съпротива. Това е така, защото поначало никой от тримата, включително и пострадалият с действията си не са обективирали намерение да противодействат на полицейските служители. Изпълнявали са безпрекословно всяка полицейска заповед от момента на първия контакт с полицейските служители до прострелването на св.С.. Несъстоятелно е в тази част възражението, че пострадалият, поради употребена марихуана е направил опит за бягство, поради което е бил проснат на земята. В случая е налице едно твърдение за употреба на наркотици, неподкрепено от доказателствената съвкупност. Първичната медицинска документация отразяваща резултата от сухия тест, за употреба на марихуана липсва и при предприетите действия по нейното издирване не е намерена. Същественото е обаче, че според заключението на назначената съдебно химическа експертиза, прието без възражение от страните, химическото изследване на пробата не е установило наличие на наркотични вещества, етилов или метилов алкохол в кръвта на пострадалия М.С.. Изяснено е, че пострадалият бързо и без възражения е изпълнил разпореждането да легне на земята, което е и сторил, обръщайки дланите на ръцете си нагоре, за да покаже на касаторът, че не държи в ръцете си каквито и да било предмети, които могат да се възприемат за оръжие. Такова е било поведението и на другите двама свидетелите В. и Б., които след излизане от купето на автомобила също са били заставени да легнат на замята. Възражението за неправомерно поведение на тримата свидетели, вкл. пострадалия, освен, че се поддържа при пълно отсъствие на доказателствена основа, не държи сметка за установените взаимно изключващи се разпореждания, отправени от полицейските служители за дължимо поведение при задържането. Така според полицейския служител св.П. З., по-добрият вариант бил лицата, предполагаеми крадци на автомобила, да се извадят навън и легнат на земята, за да не предприемат опит за бягство с автомобила. Касаторът е дал други обяснения, като е заявил, че разпоредил на лицата да стоят вътре в колата, но те не се подчинили и тръгнали да излизат. Такова разбиране за дължимо поведение имал и другия полицейски служител св.К. П. според когото при задържането по-безопасно било тримата да стоят вътре в колата и да не мърдат. При това положение е очевидно, че отдадените разпореждания с които се предписва различно за изпълнение поведение могат да предизвикат колебание у пострадалият и другите двама свидетели, какво да бъде дължимото им поведение. В никакъв случай, обаче суетенето или колебанието не може да се възприеме, като акт на съпротива или опит за бягство. Неотносими са в случая и претендираните възражения за нарушения на Закона за движение по пътищата, за които се твърди, отново при липсата на доказателствена основа, да са извършени от св. В., защото установено е, че свидетелят току що бил потеглил с л.а. „М.”, когато е засечен от автопатрула в чийто състав бил касаторът. Въззивната инстанция е извършила пълен и обективен анализ и на останалите доказателствени източници по повод на многобройните възражения за правилното установяване на обстоятелствата, относно разположението на телата на пострадалият и свидетелите Б. и В. по отношение на задната част на автомобила, мястото и посоката на прострелването, възможностите да се съхрани, при оперативната намеса, увредения далак, вместо да се отстранява, като в тази част задълбочено и обективно е обсъдил заключенията на изслушаните и приети от първоинстанционен състав многобройни експертизи. Всестранното и пълно изследване на доказателствените източници е позволило на съдът да обективира в мотивите на атакувания съдебен акт подробни съображения, изцяло споделени от настоящия състав, защо приема, че фактическата обстановка е правилно установена. Понеже възприетите за установени фактически положения, за поведението на касаторът, пострадалият и останалите участници непосредствено преди, по време на извършване на инкриминираното деяние и причинените съставомерни последици са правилно установени, и в тази процесуална дейност контролираните инстанции не са допуснали претендираните от защитата нарушения, свързани с отменителното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, обжалвания съдебен акт в частта, относно установените обстоятелства по чл.102 НПК, е задължителен за касационния състав при произнасянето по следващия довод, свързан с претендираното нарушение на материалния закон. Във връзка с поддържаното отменително основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК следва да е отбележи, че по отношение на решаващите обстоятелства от предмета на доказване по чл.102 НПК, защитата се позовава на доказателствени източници, за които двете инстанции са направили обосновани откази да ги приемат по отношение на достоверност и годност, или от наличните доказателствени източници защитата извежда и поддържа други обстоятелства, различни от приетите от съдилищата, т.е. претендира се и фактическа необоснованост на съдебният акт, каквото основание за касационна проверка законодателят не е предвидил с чл.348, ал.1, т.т.1-3 НПК. Следователно обжалвания съдебен акт, както бе отбелязано по-горе, не подлежи на проверка по отношение на неговата фактическа обоснованост, самостоятелно и отделно от останалите отменителни основания. С оглед на така направените уточнения касационния състав приема, че доводите за нарушения на материалния закон, допуснати при произнасяне на въззивния състав по правната квалификация на инкриминираното деяние са лишени от фактическо и правно основание. Защитата на подсъдимият е поддържала пред контролираните инстанции тезата за нежелан изстрел, поради което на полето на правната оценка на фактическите положения, за които претендира да се установени, счита, че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК, а при условията на алтернативност е мотивирала и становището за престъпление по чл.134, ал.1, т.1 НК-причинена при условията на професионална непредпазливост тежка телесна повреда. Въззивната инстанция в изпълнение на задълженията си по чл.339, ал.3 вр. чл.305, ал.3 НПК, след подробно обсъждане с обосновани и убедителни съображения е отхвърлила претендираните нарушения по приложението на закона. Решаващият извод, направен с присъдата, че при установената поредица от извършени от касаторът съзнателни и целенасочени действия по подготовката и произвеждането на изстрел с вече зареденото оръжие, чрез натискане на спусъка в момент когато цевта на пистолета е насочена към тялото на пострадалият, касаторът е действувал умишлено, е законосъобразен. На този решаващ извод, споделян и от касационния състав, защитата противопоставя и следващото възражение, че произвеждането само на един изстрел и с оглед мястото на прострелването не позволявали да се приеме наличие на обективиран в действията на касаторът пряк умисъл за причиняване на съставомерните последици. Тази теза с която се оспорва субективната страна на изпълнителното деяние, поддържана и пред настоящият състав също не може да бъде споделена. По начало умисълът за отнемане на човешки живот се обективира с оглед на използваното оръдие и начина на действие, за да настъпи съставомерния общественоопасен резултат. В настоящият случай е установено, че касаторът е действувал с огнестрелно оръжие снарядено с боеприпас, които при попадение в човешкото тяло е годен да причини несъвместими с живота увреждания. Начинът на използуване на оръжието също не позволява друг извод за формата на вината, освен възприетото въззивната инстанция. Прието е за установено, че касаторът е извършил необходимите действия по зареждане на оръжието и държейки пистолета с две ръце, от разстояние около 0.45см., натиснал спусъка и произвел изстрел в тялото на пострадалия, които лежал на замята. Следователно касаторът е извършил всичко необходимо, за да настъпят исканите от него и предвидени в закона съставомерни последици. В случая смъртта на пострадалия не е настъпила по причини извън волята на касаторът. Следователно налице е довършен опит, щом като увреждането е причинено с един изстрел, които с оглед на неговото поразяващо действие и мястото на попадение в тялото на пострадалия е смъртоносен. При това положение непроизвеждането на повече изстрели не обосновава изводът за друга форма на виновно поведение, респ. за доброволен отказ от довършването на престъплението, защото е налице отказ да се повтори изпълнителното деяние, което с произвеждане на единствения изстрел е довършено, тъй като проектилът е проникнал между 10 и 11-то ребро в тялото на пострадалият, причинявайки тежко поражение на далакът с последвал масиран кръвоизлив в коремната кухина. Смъртта на пострадалия е била неизбежна. Според заключението на СМЕ не е настъпила само благодарение на спешната животоспасяваща хирургическа интервенция. В. целостта на далака по оперативен път е било невъзможно, поради което е бил отстранен. Както и друг път се е произнасял ВКС в такива случай намесата на фактори извън волята на деецът не разкъсва поставената от неговите действия причинно следствената верига, по отношение причинените увреждания и целените с тези действия съставомерни последици.Без съмнение, осъществената от касаторът изпълнителна дейност обективно и закономерно, с оглед на използуването оръжие е водела до настъпване на смъртта на пострадалият. Това е било достатъчно за ангажиране наказателната му отговорност по чл.116, ал.1, т.2, пр.3 вр. чл.18 НК. Възприемайки за правилна посочената квалификация въззивната инстанция не е допуснала нарушение на закона. Не води до друг извод позоваването от защитата на ясно дефиниран мотив за извършване на престъплението. По начало мотивът за лишаване от живот не представлява задължителен признак от състава на чл.116, ал.1, т.2 НК. За разлика от други случай при които има наслагване на предхождащи деянието отношения на неприязън, формирани на битова основа конфликти и т.н., които са доминиращи за вземане на решението за отнемане живота на пострадалият, в настоящия случай е налице едно скоротечно протичане на изпълнителното деяние при отсъствие на ясно изразени, предхождащи го отношения между касатор и пострадал. Но при конкретно сложите се обстоятелства не може да има съмнение, че обективираният в действия умисъл е бил израз на очевидно полицейско насилие. Израз на пълното незачитане на правото на живот е готовността да се използва оръжие и при опит на лицата за бягство, макар в случая констатации за такова поведение на пострадалият да липсват. Когато почти от упор полицейски служител, съзнателно произвежда изстрел върху пострадал, които безпрекословно изпълнява отдадените му разпореждания не може да става въпрос за друга форма на виновно поведение, освен пряк умисъл. Въззивната инстанция в конкретния случай е допуснала алтернативен умисъл, като форма на прекия умисъл с оглед на последвалото предотвратяване смъртта на пострадалият, но тази по-лека степен на вината не променя решаващите изводи за съставомерност на извършеното. Настоящето дело разкрива всички признаци на типичен случай на полицейски произвол с изключително нисък праг на задръжки и пренебрежително отношение към правото на живот, когато длъжностни лица, каквито са и полицейските органи, използуват оръжие по служба, за което и Европейския съд по правата на човека нееднократно е правил констатации за груби нарушения на чл.2 ЕКПЧ, установени по делата К. срещу Б., Влаеви срещу Б., Н. срещу Б. и др. по които, освен употреба на оръжие, е упражнявано и физическо насилие срещу пострадалите, обикновено последвано от тежки съставомерни последици. За да обоснове непредпазливата форма на виновното поведение, респ. съставомерност на извършеното по чл.131, ал.1, т.2 НК, защитата се позовава и на решение № 139/18.10.1994 г. по н. д. № 147/94 г., на ВС. Разбирането по приложението на закона в цитираното решение обаче се основава на приети за установени други фактически положения, свързани с използуване на оръжието, не по предназначение, а като средство за нанасяне на удар по пострадалия при които е последвал, нежелан от подсъдимият изстрел причинил съставомерния резултат. В настоящият случай, след като по категоричен начин е установено, че касаторът съзнателно е подготвил пистолета и целенасочено произвел изстрел от разстояние осигуряващо поразяващо попадение в тялото на пострадалия е очевидно, че версията за нежелан от касаторът изстрел е лишена от фактическо основание. Следователно не са налице обстоятелствата, които биха позволили преминаването към непредпазливостта, като по-леко наказуемата форма на виновно поведение. Затова не може да става въпрос и за нарушени по непредпазливост правила за използване на оръжие, в които и да е от посочените в чл.74 ЗМВР случаи на допустима, като крайна мярка, употреба на оръжие от полицейски орган. В случая несъстоятелна е тезата и за извършено случайното деяние по смисъла на чл.15 НК, щом като от фактическа страна е установено, че касаторът е извършил всички необходими действия по зареждане на оръжието и целенасочено произвеждане на изстрела. Установената от фактическа страна подреденост и целенасоченост в инкриминираната дейност не позволява да се приеме, че касаторът не е могъл или не е бил длъжен да предвиди, че изстрелът е неизбежен и след като е бил с насоченост в тялото на пострадалият необосновано е да се поддържа, че не е бил в състояние да предвиди и съставомерните последици, чието настъпване в случая е било неизбежно и закономерно, като резултат на предходните му действия. Следващият довод, за явна несправедливост на наложеното наказание се поддържа, като резултат на претендираното предходно нарушение на закона, свързано с неправилната квалификация на престъплението по чл.116, ал.1, т.2, пр.3 НК, като умишлено извършен опит за убийство, вместо по чл.134, ал.1, т.1, като причинена по непредпазливост тежка телесна повреда. Така поддържан доводът е лишен от правно основание, защото при определяне правната квалификация на деянието законът правилно е приложен. Размерът на определеното на касатора наказание е съответен на престъплението, за което е ангажирана наказателната му отгворност, като е съобразено и предписаното с чл. 36 НК изискване за постигане поправително предупредителното въздействие на наказанието, както по отношение на касаторът, така и по отношения на останалите полицейски служители на които е станало достояние извършеното от него престъпление. Възражението за явна несправедливост на наказанието, поради неспазване правилата за неговата индивидуализация е немотивирано и поддържано при условията на алтернативност също е неоснователно. Не са допуснати нарушения които да налагат изводи за явна несправедливост по смисъла на чл.354, ал.1, т.т.-1 и 2 НПК. Наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства са съобразени, правилно преценени по тежест и значение, поради което индивидуализираното по вид и размер наказание не е явно несправедливо. Правилно е отчетен и фактът, че деянието е завършило във фазата на опита, поради което и приложението на чл. 58 и чл. 55 НК е законосъобразно. Начинът по които е формулирано и поддържано отменителното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК и поддържано искане за пълна отмяна на постановената присъда, налагат извода, за относимост на претендираните нарушения не само в наказателната, но и в нейната гражданскоосъдителната част. Срещу касаторът и СДВР, при условията на евентуалност е бил предявен субективно пасивно съединен иск, с основание по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД. Искът с предпочитан ответник бил насочен срещу СДВР, а срещу касаторът е поддържан при условията на евентуалност, ако срещу главния не бъде уважен. Допуснатото процесуално усложнение, с използуване на института на субективното пасивно съединяване на иска, е предопределило по нататъшното протичане на процеса в гражданската част по правилата на ГПК, по арг. от чл.88, ал.1 НПК. Затова първоинстанционния състав, като е уважил искът по отношение на предпочитания ответник-СДВР, правилно не му е възложил заплащането на дължимата държавна такса в размер на 4 000лв. В тази част не съдът не е допуснал нарушение, доколко главния ответник е държавно учреждение, което по арг. от 84 ГПК е освободено от заплащането на държавна такси, вкл. и тази определена на основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК ,обн. ДВ, бр. 29 от 29.05.2008г. При положение, че евентуалния иск по отношение на касаторът се счита за предявен под условие и неговото разглеждане е поставено в зависимост от изходът по главния иск първоинстанционния съд не е имал основание да се произнася по отговорността на касаторът щом като е уважен искът с предпочитан ответник-СДВР. В този случай, предявеният при условието на евентуалност иск се счита като да не е предявяван с произтичащите от това последици. Затова касаторът не може да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса върху размера на уважения иск по които той не е страна. Като е постановил осъдителен диспозитив в тази част въззивния състав е извършил нарушение на процесуалните правила, което не може да се санира с позоваване на чл.189, ал.3 НПК. Тази процесуална норма възлага в тежест на признатия за виновен подсъдим да заплати разноските по делото, но само в наказателната част и не урежда въпросите свързани със заплащане на дължимите държавни такси, чието заплащане, както и направените разноски от страните, при разглеждането на гражданския иск в наказателния процес, се определя по правилата на гражданския процес, където законодателят с чл.84 ГПК е направил и ясно разграничение между държавни такси и съдебни разноски. Допуснатото от въззивната инстанция нарушение е отстранимо в това производство, като се отмени решението в частта с която на касаторът е възложено заплащането на държавата такса върху уважения против СДВР размер на граждански иск. По жалбата на гр. ищец и частен обвинител М. Я. С.. Приетите за установени фактически положения, коментирани в предходната част, по повод жалбата на касаторът, не позволяват да се приеме за основателен доводът за допуснато нарушение на закона в частта с която е оправдан по обвинението за извършен по хулигански подбуди опит за убийство. Съображенията на повереника на гр.ищец и частен обвинител, за наличие на квалифициращия признак по чл.116, ал.1, т.11 НК са поддържани и пред въззивния състав. В тази част присъдата съдържа подробен и убедителен отказ да бъде приета за основателна тезата, за обективирани в поведението на касаторът хулигански мотиви със съдържанието, което влага законодателят за тяхната съставомерност. В случая използването на смъртоносно оръжие, при отсъствие на каквото и да е съпротива от страна на пострадалият, макар да е израз на полицейско насилие не разкрива съдържанието на хулиганския мотив, защото в основата си е мотивирано от превратното разбиране за властнически правомощия, респ. чувство за безнаказаност при тяхното упражняване, което по съдържание не се припокрива с типичния за подобни случай мотив, при който лишаването от живот е предшествувано или съпровождано от хулигански по съдържанието си действия, или самият акт на отнемане на човешки живот е израз на дръзко противопоставяне на дееца към обществото и установените от него правни и морално етични правила за защита на личността, респ. установения обществен ред. Наказанието е определено в справедлив размер. Отсъстват фактическите основания, позволяващи да се направи извод за такова несъответствие между определеното наказание и установените обстоятелства, характеризиращи степента на обществена опасност на извършеното престъпление и тази на личността на касаторът, което по необходимост, задължително налага увеличаване на възприетия, за справедлив размер на лишаването от свобода, каквото е изискването по чл.348, ал.5, т.1 НПК. Такова е положението и с отсъствието на следващото отменително основание по чл.348, ал.5, т.2 вр. ал.1, т.3 НПК. Съображенията на въззивната инстанция с които е обосновала приложението на института на условното осъждане са обосновани. Преценката за наличието на предпоставките за постигане целите на наказанието, без да е наложително ефективното му изтърпяване са съобразени с наличните обстоятелства, от значение за постигане целите по чл.36 НК, както по отношение поправителното въздействие на наказанието спрямо касаторът, така и за постигане предупредително възпиращото въздействие по отношение на околните, поради което искането на частния обвинител за отмяната на чл.66 НК се явява неоснователно. Мотивиран от гореизложените съображения и при отсъствието на претендираните с касационните жалби нарушения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: Отменява присъда № 91/24.06.2010 г., постановена по в.н.о.х.д. № СП - 67/2010 г. на Софийски апелативен съд, в частта с която подс. Ф. С. В. е осъден да заплати държавна такса, в размер на 4 000лв., върху уважения против Столична дирекция на вътрешните работи граждански иск за причинени неимуществени вреди в размер на 100 000лева. Оставя в сила присъдата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.