Ключови фрази

1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№498

[населено място], 27.07.2020 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. дело № 2364 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Еконт експрес“ ООД, чрез адв. А. Д. обжалва решение № 140 от 27.06.2019 г. по в.т.дело № 125/2019 г. на Окръжен съд - Русе, поправено с решение № 288 от 03.12.2019 г. по същото дело, с които се отменя решение № 6 от 03.01.2019 г. по гр.д. № 3195/2018 г. на Районен съд – Русе, в частта, в която искът е отхвърлен, както и в частта за разноските и вместо него е признато за установено по отношение на „Еконт експрес“ ООД вземането на „Ар и Б Вардеви“ ООД и на сумата 9 251 лв. – дължимо обезщетение по чл. 41, ал. 2 от ТЗ частично от 34 178, 62 лв. и 6 431 лв. разноски в заповедното и исковото производство.
Също така е подал касационна жалба срещу решение № 288 от 3.12.2019 г. по в.т.д. 125/19 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 140 от 27.6.2019 г. по вт.д. 125/19 г., РОС, с което е потвърдено решението на районен съд - Русе в останалата част.
В касационната жалба е изложил съображения за допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение на чл. 41, ал.2 от ТЗ. Счита, че неправилно не е приложил разпоредбите на общия граждански закон – чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 83 от ЗЗД.
По отношение на чл. 41, ал. 2 от ТЗ – обезщетение за прекратяване на договора следвало да се приложи моделът по чл. 40 от ТЗ. Позовава се на задължителното тълкуване на директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18.12.21986 г. относно координирането на правото на държавите – членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, извършено от СЕС по реда на чл. 267 от ДФЕС. Позовава се на решенията на СЕС по приложение на директивата Unamar C-184/12 Quenon C-338/14. Конкретно счита, че при прекратяване на договора за представителство чл. 17 от цитираната директива задължавала държавите-членки да въведат механизъм за обезщетяване на търговския представител като им предоставя възможност за избор единствено между две системи - обезщетяване в съответствие с критериите, посочени в § 2 от този член, т.е. система на обезщетение за клиентела или поправяне на вредите – система на обезщетение за вреди. Освен на посочените вече дела се позовава и на решенията по дела С-465/04, С-348/07 г.
Излага подробни съображения по чл. 17 от Директивата.
Освен това е посочил, че с директивата е изключена възможността за претендиране на обезщетение при прекратяване на договора за търговско представителство съгласно чл. 18 от Директивата. Тази норма била транспонирана с чл. 40, ал. 3от ТЗ . Според СЕС решение С-465/04 г. този режим имал императивен характер. Съгласно чл. 40, ал. 3, т.2 от ТЗ обезщетението за прекратяване на договора не можело да се търси когато договорът бил развален по вина на търговския представител. Поради това е направил извод, че обезщетението по чл. 41, ал. 2 от ТЗ, представлявало т.нар. обезщетение при прекратяване на договора по смисъла на чл. 17 от Директивата, респ. обезщетение по чл. 40, ал.1 и ал. 2 от ТЗ като същото следвало да се приложи и при чл. 18 от Директивата, респ. чл. 40, ал. 3 от ТЗ.
Излага подробни съображения за приложение на общите правила на ГПК във връзка с чл. 51 ал. 1 изр. 3 от ЗЗД.
Сочи основание за неправилност на въззивното решение – необоснованост. Нарушение на логическите и опитните правила и житейската логика.
Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения – отказ да бъдат допуснати относими доказателства и необсъждане на всички доводи на страните и аргументи.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1. По какъв начин и въз основа на какви критерии се определя „съответното”, по смисъла на чл.41, ал.2 от ТЗ обезщетение и как се изчислява неговият размер?
2. Представлява ли „съответното” обезщетение по смисъла на чл.41. ал.2 от ТЗ, обезщетение при прекратяване на договор за търговско представителство по смисъла на чл.40 от ТЗ, респективно чл.17 от Директива 86/653/ЕИО?
3. Представлява ли „съответното” обезщетение по смисъла на чл.41, ал.2 от ТЗ обезщетение за „клиентела” по смисъла на чл.40, ал.1 и ал.2 от ТЗ, респективно чл.17, параграф 2 от Директива 86/653/ЕИО?
4. Прилага ли се разпоредбата на чл.40, ал.3, т.2, предл. първо от ТЗ, респективно чл.18 от Директива 86/653/ЕИО, ограничаваща отговорността на търговеца (принципала), по отношение на отговорността за заплащане на обезщетение по чл.41, ал.2 от ТЗ?
5. Има ли значение основанието за прекратяване на договора за търговско представителство при определяне дължимостта и на размера на обезщетението по чл.41 ТЗ?
6. При определяне на обезщетението по чл.41, ал.2 от ТЗ, преценяват ли се и влияят ли на неговия размер, обстоятелствата, свързани с правоотношенията между страните по договора за търговско представителство, включително извършването на неправомерни действия и нарушения на договора от страна на търговския представител?
7. Отговорността на търговеца по чл.41, ал.2 от ТЗ безвиновна ли е?
8. Прилагат ли се общите правила на гражданското право при определяне на отговорността и обезщетението по чл.41, ал.2 от ТЗ?
9. Представлява ли обезщетение по чл.41, ал.2 от ТЗ такова за вреди?
10.В случай че обезщетението е за вреди, то тези вреди представляват ли и обхващат ли претърпяната загуба и пропусната полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението, и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението?
11.Представлява ли отговорността по чл.41, ал.2 от ТЗ договорна отговорност по чл.83 от ЗЗД?
12.Представлява ли отговорността по чл.41, ал.2 от ТЗ деликтна отговорност по чл.51 от ЗЗД?
13.Прилагат ли се разпоредбите на чл.51, ал.1, изр.3-то от ЗЗД, респективно на чл.86, ал.1 и ал.2 от ЗЗД при определяне на обезщетението по чл.41, ал.2 от ТЗ?
Дружеството-жалбоподател сочи и, че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл.280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като горепосочените въпроси № 1,8,9 и 10 са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 111 от 13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г., II т. о.; решение № 2040 от 14.10.2005 г. по гр.д. № 1342/2004 г., IV гр. о.; решение № 124 от 4.07.2013 г. по т. д. № 184/2011 г., II т. о.
Жалбоподателят сочи и, че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал. 1, т.2 ГПК, тъй като горепосочените въпроси № 1,4 и 5 са решени в противоречие с актовете на Съда на Европейския съюз: решение от 17.10.2013 г., Unamar, С-184/12, EU:C:2013:663, т. 39 и 40; решение от 16.02.2017 г., Agro Foreign Trade & Agency Ltd, C-507/15, ECLI:EU:C:2017:129, т. 30.
Както и обосновава, че по отношение на всички посочени правни въпроси следва да се допусне решението до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, тъй като всички посочени правни въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитие но на правото. Пълната липса на съдебна практика по правните въпроси, както и степента на сложност при тълкуване на нормата на чл. 41, ал. 2 от ТЗ, с оглед нейната комплексност, специфика и необходимост да бъде съобразена с целите, заложени в транспонираната директива 86/654/ЕИО.
Поставя и процесуалноправният въпрос – Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допсутими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“
Обосновава по отношение на този правен въпрос приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, по-конкретно противоречие с разрешения в постоянната практика на ВКС решение № 134/2013 г. по т.д. № 34/2013 г., II т.о.; решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г., II т.о.: решене № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г., II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. на ВКС по т.д.№ 2220/2015 г., II т.о., решение № 202 от 25.01.2018 г. по т.д.№ 1826/2016 г., I т.о.; решение № 8 от 19.01.2018г. по т. д. № 2435/2016г., II т.о и др.. Не било обсъдено приложението ан чл. 40, ал. 3 от ТЗ , евентуалното съпричиняване на вредите от страна на ищеца.

Моли да се отмени решението и искът да бъде изцяло отхвърлен.
Ответникът „Ар и Б Вардеви“ ООД чрез адв. С. М., оспорва основателността на депозираната касационна жалба. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Счита, че поставените въпроси по приложение на чл. 40 и чл. 41, ал. 2 от ТЗ не били неясни, било ясно, че при въведено в тежест на търговския представител ограничение след прекратяване на договора, му се дължало обезщетение за периода на ограничението като по отношение на размера на обезщетението законодателят бил предвидил, че следва да е съответно на размера на възнаграждението, което търговският представител бил получавал. Счита също, че цитираните от касатора разрешения на основание задължителните решения на СЕС следва да се приложат. Поради това, че и в решенията на СЕС се предвиждало обезщетение за клиентела, то това съответствало на разрешението, направено от въззивния съд и обуславяло извод за недопускане касационно обжалване.
Отрича наличието на сочените основания за неправилност на въззивното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана да обжалва решението страна. Касационната жалба срещу решение № 140 от 27.6.2019 г. по в.г.д. 125/19 г., Окръжен съд – Русе страна е подадена на 5.8.2019 г. по пощата. Съобщение с препис от решението е връчен на страната на 5.07.2019 г. Следователно подаването по пощата на касационната жалба на основание чл. 62, ал. 2 от ГПК, удостоверява спазване на преклузивния срок по чл. 283 от ГПК. Касационната жалба срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка е подадена също в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 18.12.2019 г. Срокът по чл. 283 от ГПК изтича на 18.01.2020 г. , неделя, неприсъствен ден. Касационната жалба е подадена по пощата на 20.1.2020 г., първият присъствен ден, и на основание чл. 60, ал. 6 от ГПК, е спазен срокът за подаване на касационна жалба по пощата съобразно чл. 62, ал.2 от ГПК. Препис от касационната жалба срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка е връчен на ответника на 17.03.2020 г. По силата на чл. 3, т. 1 и чл. 4 от ЗМДВИП, срокът е спрял да тече за периода от 13.03.2020 г. до един месец след отмяна на извънредното положение. На основание § 13 от ПЗР на Закона за здравето (ДВ бр. 44 от 13.5.2020 г.) сроковете, спрели да текат по силата на ЗМДВИП, продължават да текат от изтичане на 7 дни от обнародване на този закон, т.е. от 21.5.2020 г. и съгласно чл. 4 от ЗМДВИП с 1 месец след тази дата, т.е. 21.6.2020 г. В случая въпреки постъпилия отговор, предвид правото на процесуална защита на ответника по касационната жалба, именно това е срокът до който е следвало да се подаде отговор.Отговорът е подаден по-рано и е в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е отменил решението на Русенски районен съд и вместо него е признал за установено по отношение на „Еконт експрес“ ООД, вземането на „Ар и Б Вардеви“ ООД, Пловдив, въззивният съд е приел за безспорно, че по ч.гр.д. № 1754/2018 г. срещу жалбоподателя „Еконт експрес“ ООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 410 от ГПК, в полза на „Ар и Б Вардеви“ ООД за заплащане на сумата 23 654 лв., частичен иск от вземане в общ размер 34 178,62 лв. - обезщетение по чл.41 ал.2 във вр. с ал.1 ТЗ, дължимо поради ограничаване дейността на търговския представител „Ар и Б Вардеви“ ООД след прекратяване на договор за търговско представителство от 01.04.2016 г. и анекс към него, със законовата лихва от 19.03.2018 г. и държавна такса и деловодни разноски. Предмет на въззивното производство са въззивните жалби на „Ар и Би Вардеви „ООД и „Еконт експрес“ ООД срещу решението на първоинстанционния съд за установяване вземане на „Ар и Б Вардеви“ ООД срещу „Еконт експрес“ ООД, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в полза на „Ар и Б Вардеви“ за заплащане на сумата 23 654 лв частично вземане от общ размер в размер на 47 308 лв – обезщетение по чл. 41, ал. 2 вр. ал. 1 ТЗ дължимо поради ограничаване дейността на търговския представител „Ар и Б Вардеви“ ООД след прекратяване на договора за търговско представителство от 1.4.2016 г. и анекс, законна лихва от 19.3.2018 г. и държавна такса.
Според въззивния съд, търговските взаимоотношения между страните датирали от 05.09.2013 г., когато бил подписан първият договор за търговско представителство, който впоследствие бил заменен с договор за търговско представителство от 01.04.2016 г. Двата договора били сключени, на основание чл. 22 от Закона за пощенските услуги. Въззивният съд е установил в обжалваното решение, че „Еконт експрес“ ООД, в качеството му на лицензиран пощенски оператор, е овластил ответното дружество да предлага на трети лица от негово име и за негова сметка пощенски и куриерски услуги в свои офиси като част от пощенската мрежа на възложителя. Според въззивния състав, поетите договорености в договорите, сочат, че „Ар и Б Вардеви“ ООД бил търговски представител, поел задължение да сътрудничи на „Еконт експрес“ ООД в търговската му дейност-предлагане на неговите услуги. В същото време, дружеството-касатор, се задължило да дава необходимите сведения, документи, ноу-хау, търговска марка и всякаква информация за осъществяваното търговско представителство, както и да заплаща възнаграждение на ответното дружество. В договора била предвидена клауза в глава X за поверителност, според която „Ар и Б Вардеви“ ООД и всички свързани с него лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, били обвързани във връзка с предоставените изключителни права да станат част от мрежата на „Еконт експрес“ ООД, да не извършват универсални и неуниверсални пощенски услуги за срок от два месеца от прекратяването или развалянето на договора.
Въззивният съд поддържа в своето решение, че посочването на чл. 22 от Закона за пощенските услуги в сключените между страните договори, не ги прави различни по характер от договора за търговско представителство. Този закон бил посочен в процесния договор за конкретизация и индивидуализация на сделките и дейността, които „Ар и Б Вардеви“ ООД ще извършва в полза на дружеството – касатор, който притежава лицензия по ЗПУ. Записването в договора на чл. 22 от ЗПУ представлявало нормативно закрепена за пощенския оператор възможност да използва трети лица без лицензия за изпълнение на услугите. Поради това, въззивният съд е приел, че в този смисъл чл. 22 ЗПУ допълвал разпоредбите на Търговския закон за търговското представителство в смисъл, че в сферата на пощенските услуги било допустимо пощенски оператор да си служи с търговски представител в осъществяваната от него дейност, която подлежи на лицензиране чрез преотстъпване на дейностите по лицензията.
Според въззивния състав, по делото е безспорно установено и че „Еконт експрес“ ООД едностранно е прекратило договора със заповед на прокуриста от 22.12.2017 г., считано от 23.12.2017 г. Основанието за прекратяване било т.50, б.Б от договора. Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на настоящия жалбоподател за недължимост на претендираното от ответното дружество обезщетение поради виновно неизпълнение на договора за търговско представителство, довело до прекратяване на договора. Според въззивния състав, в процесния случай бил налице безвиновен фактически състав, който предвиждал обезщетяване на търговския представител за вредите, които понася от уговореното ограничение, което продължава да го обвързва и след прекратяването на договора за срок от два месеца. Съдът се е позовал на закона, който предвижда, че в случай на ограничителна клауза в прекратен договор за търговско представителство, се дължи „съответно“ обезщетение, като няма легално определение на понятието „съответно обезщетение“. Въззивният съд е приел, че обезщетението на търговския представител не следва да се изчислява съобразно пропуснати ползи по време на ограничителния период. Определил е, че „съответно“ по смисъла на закона би било обезщетението, което е осреднено месечно с оглед получения сбор от получени възнаграждения за целия период на действие на договора. Това била претърпяната загуба от търговския представител. Така е определил, че средното възнаграждение за месец било 17 089,31 лв, а за ограничителния двумесечен период 34 178,62 лв, до който размер е приел, че частичният иск за установяване на вземане в размер на 23 654 лв. Въззивният съд е отменил частично решението в отхвърлената част на исковете. Едновременно с това е потвърдено и решението в обжалваната от „Еконт експрес“ ООД част, с което е признато от първоинстанционния съд вземане на „Ар и Б Вардеви“ ООД срещу „Еконт експрес“ ООД в размер на 14 403,08 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е включен в предмета на спора и е обусловил изхода на спора. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, разрешен от въззивния съд и от значение за изхода на конкретното дело, като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По отношение на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, за наличието, на които съдът следи и служебно, следва да се посочи, че не се констатира наличието на вероятност тези основания да са налице.
По отношение на соченото основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че законодателят е предвидил, че въззивният съдебен акт се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност. „Очевидна неправилност“ като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, е необходимо да произхожда от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание. Всяка неправилност, при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК.
По отношение на поставените въпроси в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, за които жалбоподателят твърди, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По отношение на поставените правни въпроси от 1 до 4 включително – същите са теоретично поставени. Те не са съобразени с разрешението, дадено от въззивния съд. Правният въпрос следва да е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. Действително въпросът за това какво обезщетение следва да се присъди на „Ар и Би Вардеви“ ООД след прекратяване на договора между страните, е включен в предмета на делото. Действително прекратяването на дейността е факт и претенцията за обезщетение следва да се определи дали се основава на чл. 40 или на чл. 41 от ТЗ и какво е правното значение на чл. 41, ал. 2 изр. 2 от ТЗ. Но въпросът за приложението на правните норми, не може да обуслови извод за допускане касационно обжалване. Този правен въпрос е включен в правилното приложение на закона, по отношение на който не може да се прави преценка в производството по чл. 288 от ГПК.
По отношение на правни въпроси 5 и 6. Въззивният съд е приел, че по отношение дължимото обезщетение на търговския представител от значение е само прекратяване на договора за търговско представителство, като без значение е основанието за това и станало ли е на основание виновно поведение на представителя. Наличието на други вреди следвало да се предявят от търговеца в друго производство. Вземането на търговския представител било по силата на закона, на фактическите основния, предвидени в чл. 41 от ТЗ – именно само прекратен договор и ограничителна клауза за извършване на дейност, предвидена в същия договор. При преценка на тези предпоставки е приел, че е налице безвиновна отговорност на търговския представител за вредите, които понася от уговореното ограничение, което продължавало да го обвързва и след прекратяване на договора за срок от два месеца. Следователно въззивният съд е приел, че е налице обективна отговорност и размерът на обезщетението е съответно – равно на изплатеното месечно възнаграждение на търговския представител – което реално е загубил за периода на ограничението. Изчислил е осреднено месечно възнаграждение за период от 21 месеца и получената сума е изчислил за месец съответно до двумесечния период. Следователно обуславящ по отношение на установения размер на вземането е посоченият от въззивната инстанция механизъм за определяне на обезщетението и мотивите за обективната отговорност на търговеца-принципал за заплащане на обезщетение - липса на изключване на право на обезщетение при наличие на твърдение за прекратяване на договора за представителство поради виновно поведение от страна на търговския представител, обусловило прекратяване на договора. Също така поставеният правен въпрос е включен в предмета на спора, тъй като ответникът по иска и касационен жалбоподател изрично е посочил, че е налице виновна отговорност на ищеца за прекратяване на договора за представителство и сочи, че тази отговорност изключва правото на обезщетение. Въззивният съд е приел, че обезщетението се дължи независимо от основанието за прекратяване на договора. Следователно поставените правни въпроси отговарят на изискването да е общо основание за допускане касационно обжалване.
Разрешението, дадено от въззивния съд за дължимост на обезщетение, определено по реда на чл. 41 от ТЗ, която норма транспонира норми от директива 86/653 ЕИО на Съвета от 18.12.1986 г. относно координирането на правото на държавите-членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители на Съвета, следва да се прецени дали съответства на задължителното тълкуване, на основание чл. 267 от ДФЕС, на Съда на Европейския съюз в постановените от него решения при приложение на тази директива. Поради това и при наличие на правна норма, с източник директива (транспонирана в законодателството на държавата членка), тълкуването, направено от Съда на Европейския съюз в неговите решения, по силата на чл. 267 от ДФЕС, е задължително за всички държавни органи и субекти на територията на всяка Държава членка.
Следва да се посочи, че решенията на СЕС, които съдът сочи като допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК действително са релевантни и са задължително тълкуване по приложение на правото на възнаграждение за търговския представител. Така също на настоящия съдебен състав е служебно известно решение С-203/2009 г. на СЕС, в което, т. 38, 39 и 44, СЕС е посочил, че „ съгласно член 18, буква а) от Директивата посоченото в този член обезщетение не се дължи, когато принципалът е прекратил договора „поради“ виновно неизпълнение от страна на търговския представител, което би оправдало незабавното прекратяване на договора за представителство по силата на националното право.“ По-нататък в решението се изследват предпоставки, при които продължава да се дължи обезщетение, а именно с оглед основанието и моментът на прекратяване на договора за търговско представителство и е посочено, че правото на обезщетение съгласно чл. 17, параграф 2, буква а, второ тире от директивата, е оправдано с оглед всички обстоятелства.
С оглед на така даденото разрешение, настоящият съдебен състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставения поставените 5 и 6 правни въпроси от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, които обобщено, обосновават общо основание за допускане касационно обжалване като съобразно правомощието си, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ги уточни.

На основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, следва да се допусне касационно обжалване на решение № 140 от 27.6.2019 г. по в.г.д. 125/19 г., поправено с решение № 288 от 3.12.2019 г. на Окръжен съд – Русе по следния правен въпрос: „Има ли значение основанието за прекратяване на договора за търговско представителство при определяне дължимостта и размера на обезщетението по чл. 41 от ТЗ?“

При така направения извод на останалите правни въпроси от 7 до 13 и посочения процесуалноправен въпрос, за приложение на правилата на гражданското право към процесните правоотношения и основанието на отговорността, както и границите й, ще бъде даден отговор със съдебното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Р. България

О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 140 от 27.06.2019 г. Окръжен съд – Русе по в.т.д. № 125/2019 г. , поправено с решение № 288 от 03.12.2019 г. по същото дело

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на „Еконт експрес“ ООД в едноседмичен срок от връчване на препис от настоящето определение да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд, определена на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК, в размер на 473,08 лв.
При неизпълнение на задължението в срок ще бъде върната касационната жалба.
Да се изпрати препис от определението на касационния жалбоподател.
След внасяне на таксата делото да се докладва на Председателя на Второ Търговско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в срок, делото да се докладва за прекратяване на производството по касационната жалба.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: