РЕШЕНИЕ № 208 гр. София, 29.06.2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на тринадесети юни две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева 2. Велислав Павков при секретаря Цветанка Найденова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1261 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЮЦДГТ - С., против решение № 397/11.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 656/2015 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд - Пловдив. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. В открито съдебно заседание поддържа писмения си отговор, чрез своя процесуален представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 339/06.04.2016 г. на състава на ВКС. Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е свързан с възможността адвокатското възнаграждение да се определя на база цената на предявения иск, определена въз основа на чл.55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, т.е. ¼ от данъчната оценка на недвижимия имот в случаите, в които исковата молба е предявена при действието на ГПК /отм./, като касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, aл. 1, т.2 ГПК - противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата. По отговора на правния въпрос, обосновал касационното обжалване, състава на съда приема следното: Безспорно е, че цената на иска се определя към момента на неговото предявяване в съда, по действуващите към този момент процесуалноправни разпоредби. Когато искът е предявен при действието на ГПК /отм./, цената на предявен иск с предмет защита на вещни права върху недвижим имот се определя по правилото на на чл.55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, т.е. ¼ от данъчната оценка на недвижимия имот. В случаите, в които адвокатското възнаграждение се определя въз основа не на договорено между страните такова, а на основание Наредба №1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение, във вр. с чл.36, ал.З ЗА, възнаграждението следва да се определи въз основа на така определената цена на предявения иск. Разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от наредбата, цитирана по-горе, предвижда размера на адвокатското възнаграждение да се определя въз основа на материалния интерес по делото. Няма легална дефиниция на термина „материален интерес”. Разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК /в редакцията към момента на обнародване на кодекса/ съдържаше термина „интерес”, предвид ограничението на процесуалната възможност за касационно обжалване. Съдебната практика по приложението на разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК /в тази редакция/ се обедини около становището, че под „интерес” в този случай следва да се има предвид цената на предявения иск, определен по правилата на действуващите към момента на предявяване на иска процесуални норми. Настоящия състав на ВКС счита, че под материален интерес, съгласно разпоредбата на чл.7 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение следва да се разбира цената на иска, определен към момента на неговото предявяване. Това е размера, върху който се дължат държавни такси, това е и размера, по който се определя минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение в случаите, в които се прави възражение за прекомерност на същото, като в последния случай е налице едностранчива и постоянна съдебна практика на ВКС. Предвид последното, логично е да се приеме, че и това ще е размера, върху който да се определи размера и на адвокатското възнаграждение в случаите, в които то не е договорено предварително, като обратното тълкуване, според настоящия състав би довело до липса на предвидимост при определяне на възнаграждението. По касационната жалба, съдът приема следното: Съдът е разгледал положителен установителен иск с правно основание чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 422 от ГПК и 36, ал.З от ЗА. Приел е, че адвокатското възнаграждение според чл. 36 от ЗА се определя въз основа на писмен договор, а при липсата на такъв законодателят в чл. 36, ал. 3 е предвидил това да става съгласно наредба на Висшия адвокатски съвет. Съдът е съобразил действуващата към момента на правоотношенията между страните Наредба № 1 от 09.07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е приел, че според разпоредбите на чл. 7, ал. 2 от същата размерът на възнаграждението е обусловен от материалния интерес на дело. Приел е, че под материален интерес следва да се приеме, че това е стойността на имуществената претенция. По отношение на исковете с предмет права върху определени движими или недвижим вещи че не следва да се дава знак на равенство между категориите цена на иска и материален интерес, тъй като първата е въведена, като критерии от страна на законодателя за определяне размера на дължимата ДТ, съответната родова подсъдност, а не като такъв за определяне цената на дадена правна услуга. По тези съображения, въззивният съд е приел, че цената на иска не следва да се приравнява на материалния интерес според разпоредбите на спомената по- горе Наредба още повече, че тя безспорно не е равна на стойността на спорното имущество. Приел е, че по близки до процесната категория отношения са тези между клиент и нотариус. Предвид изложеното, съдът е приел, че водещо в отношенията между клиент и адвокат при определяне интереса по един вещен спор е пазарната цена на дадена вещ, като при липсата на такава отношенията се уреждат на база данъчната оценка на имота. Решението на въззивният съд е неправилно. С оглед отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, неправилно въззивният съд е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи върху пълния размер на данъчната оценка на недвижимите имоти, вещните права върху които са били предмет на защита по гражданския спор, в рамките на който пълномощникът е осъществил защита без договорено предварително възнаграждение. Видно от данните по делото, предявения иск е при действието на ГПК /отм./, поради което цената на предявените обективно съединени искове следва да се определи въз основа на данъчните оценки на имотите, по правилото на разпоредбата на чл. 55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, т.е. ¼ от данъчната оценка на недвижимия имот. Така определена, общата цена на предявените искове е в размер на 578 169 лева, т.е. дължимото адвокатско възнаграждение, изчислено на основание чл.7 от Наредба № 1 от 09.07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. чл.36, ал.З ЗА е в размер на 12013,38 лева. Доколкото не се налагат нови съдопроизводствени действия по делото, то настоящия състав счита, че следва да се постанови решение по съществото на спора, като установителния иск се уважи, като се признае за установено дължимостта на посочената по- горе сума. Върху тази сума следва да се определят и дължимите разноски в заповедното производство, дължими от ответника по делото, като държавната такса, която ще се дължи като разноски в това производство, е в размер на 240,27 лева, а дължимото адвокатско възнаграждение за един адвокат е в размер на 873 лева, определено въз основа на цитираната по-горе наредба. С оглед изхода на спора, в полза на страните следва да се присъдят направените по делото за всички инстанции съдебни разноски, съразмерно с уважената част на иска, респ. отхвърлената. Ответникът ще дължи разноските за първата инстанция на ищеца, съразмерно с уважената част на предявения иск, доколкото с писмения си отговор е оспорил иска изцяло, като евентуално е направил искане да се признае за установено по отношение на него, че дължи сумата, за която и настоящия състав счита, че искът е основателен. Предвид основателността на касационната и въззивната жалба, в полза на ответника ще следва да се присъдят направените разноски за тези две инстанции в пълния им размер. Предвид изложеното, разноските следва да се присъдят по компенсация. Общия размер на направените пред първата инстанция разноски от ищеца по делото е в размер на 2 884,08 лева, като съразмерно на основателната част от предявения иск ще следва да му се присъдят 721,02 лева, а разноските, съразмерно с отхвърлената част на иска, пред първата инстанция, следва да се в полза на ответника в размер на 1447,50 лева /от общата сума от 1930 лева, т.е. за тази инстанция следва да се присъдят разноски по компенсация в полза на ответника в размер на 726,48 лева. Към тази сума следва да се прибавят като дължими разноски в полза на ответника и направените от него разноски за въззивната и касационна инстанции, като общия размер на дължимите разноски за трите инстанции в полза на ответника възлизат на 7205,64 лева. Водим от горното, състав на ВКС Р Е ШИ: ОТМЕНЯ решение № 397/11.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 656/2015 г. от ІІ-ри състав на Апелативен съд - Пловдив, като вместо него постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на С. А. Г. с адрес [населено място], [улица], съществува вземане към „Южноцентрално държавно предприятие” ЕИК[ЕИК] [населено място], бул.’’Б.” №14 за сумата 12013,38 /дванадесет хиляди и тринадесет лева и тридесет и осем стотинки/ лева, до размера на която е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.03.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като сумата, която ще се дължи като разноски в това производство, е в размер на 240,27 лева, а дължимото адвокатско възнаграждение за един адвокат е в размер на 873 лева. ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК от С. А. Г. с адрес [населено място], ул.’’Д. С.” №1, за разликата до пълния предявен размер. ОСЪЖДА С. А. Г. с адрес [населено място], [улица] да заплати на „Южноцентрално държавно предприятие” ЕИК[ЕИК] [населено място], бул.’’Б.” №14 на основание чл.78, ал.З вр. ал.8 ГПК, сумата 7205,64 /седем хиляди двеста и пет лева и шестдесет и четири стотинки/ лева. Решението е окончателно. Председател: Членове 1. 2.