Р Е Ш Е Н И Е № 32 Гр. София, 27 февруари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 66/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. А. Ф. И. против присъда № 44/30. 11. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 740/2017 год. по описа на Окръжен съд – Русе. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на твърдението за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила се изтъква, че въззивната инстанция е игнорирала забраната на чл. 116, ал. 1 от НПК присъдата да почива единствено на самопризнания, като същевременно е пренебрегнала всички останали доказателства и доказателствени средства. Поддържа се, че вследствие неспазването на правилата за анализ и оценка на доказателствата е направен незаконосъобразен извод за съставомерността на деянието от обективна и субективна страна. Изложени са и доводи, че окръжният съд е подценил смекчаващите отговорността обстоятелства и преди всичко факта, че подсъдимият е предприел действия да завърши образованието си, за да може да се снабди със свидетелство за правоуправление на МПС. При условията на алтернативност касаторът настоява за отмяна на присъдата и за оправдаване, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. А. И. се солидаризира с аргументите на защитника си и моли жалбата му да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 134/03. 10. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 1053/2017 год., Районният съд – Русе е признал подс. А. Ф. И. за невинен в това на 01. 05. 2017 год. в [населено място] в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство за управление с Наказателно Постановление № /номер/09.02.2017г. на Началник на група към ОД МВР - Русе, сектор „Пътна полиция“, в сила от 16. 03. 2017 год., извършил такова деяние, като управлявал МПС – л. а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , без съответно свидетелство за управление, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдава по обвинението за престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и с присъда № 44/30. 11. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 740/2017 год. по описа на Окръжен съд – Русе, е отменен. Подсъдимият е признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим, както и на глоба в размер на 1 000 лева. Касационната жалба е основателна. Следва да бъдат споделени аргументите на защитата, че аналитичната дейност на Русенския окръжен съд не съответства на изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, а събраните доказателства и доказателствени средства не са подложени на внимателна проверка за достоверност и достатъчност. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че настоящият съдебен състав не поставя под съмнение суверенното право на въззивната инстанция предвид правомощията ѝ на съд по фактите да кредитира едни доказателствени източници и да направи извод за неистинност на други; не се оспорва и принципното положение, че касационният съд не може да подменя вътрешното убеждение на долу стоящите съдилища, като пререшава въпроса за правдивост и убедителност на един или друг доказателствен източник. В същото време в правомощията на ВКС като съд по правото неизменно се включва проверката дали са спазени процесуалните правила за формиране на вътрешното убеждение, а внимателният прочит на материалите по делото води до категоричен извод, че окръжният съд е допуснал нарушения в тази насока при отсъствието на които би могъл да достигне и до друг извод досежно доказаността на обвинението и съставомерността на деянието. За да приеме, че подсъдимият е знаел за наказателното постановление, с което е санкциониран за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление, респ., че обвинението е доказано по несъмнен и категоричен начин, контролираната инстанция се е позовала единствено на обясненията на И. пред разследващ орган, приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Безспорно, законът не въвежда забрана самопризнанията да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда, дори и когато подсъдимият впоследствие ги е отрекъл, но в подобна хипотеза с още по-голяма сила важи изискването на чл. 116, ал. 1 от НПК те да не бъдат единственото доказателствено средство в подкрепа на обвинението. Вместо да извърши проверка дали останалите доказателства и доказателствени средства са в съответствие с обясненията от досъдебната фаза на процеса, както го е задължавал чл. 116, ал. 2 от НПК, окръжният съд е приел, че „подсъдимият няма процесуална възможност да лиши от доказателствена стойност събрани и приобщени по съответния ред доказателства и не може да се откаже от дадените обяснения, като ги обезсили с последващи такива”. Избраният от въззивната инстанция подход не само влиза в директно противоречие с чл. 116 от НПК. Той не държи сметка за двойствената природа на обясненията като доказателствено средство и като средство за защита, от която произтича отсъствието на задължение подсъдимият да съобщава винаги и само истината под страх от наказателна отговорност. Освен това декларативното възприемане на коментираното доказателствено средство е свързано и с нарушаване на забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК за придаване на предварително установена сила на това доказателствено средство. В опит все пак да анализира обясненията на подсъдимия въззивната инстанция е приела, че с оглед малцинствената група, към която принадлежи И., е нелогично родственикът му да не му съобщи за полученото наказателно постановление. По този начин съдът е направил недопустимо предположение и незаконосъобразно е извел като критерий за правдивост на твърденията на подсъдимия етническата му принадлежност вместо да провери дали те са подробни, ясни, изчерпателни и дали се намират в корелация с други доказателствени източници. В нарушение на принципите, закрепени в чл. 13, 14, 107, ал. 3 и чл. 305, ал. 3 от НПК контролираната инстанция е игнорирала всички останали доказателства по делото. Не са обсъдени показанията на полицейските служители, спрели И. за проверка и не е извършена преценка доколко в тях се съдържат данни дали К. П. и П. А. в конкретния случай са събрали информация лично от подсъдимия за предходни негови административни наказания по ЗДвП, включително и за санкционирането му за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление. Не са анализирани и тези на Й. Д., извършил връчването на инкриминираното наказателно постановление на неустановено лице. В съответствие с изискването за обективност, всестранност и пълнота съдът е следвало да обърне внимание на заявената от свидетеля липса на спомен дали в конкретния случай е уведомил подсъдимия, че трябва да му връчи документи, или директно се е свързал с близки на И.. Анализът на това обстоятелство е бил наложителен именно с оглед преценката за наличие на доказателства, подкрепящи самопризнанието в подготвителната фаза на наказателния процес. Въззивната инстанция е пренебрегнала и заключенията на двете графически експертизи, съгласно които подписът върху разписката за връчване на наказателното постановление не е положен от подс. И.. Няма спор, че с оглед препращането към НПК по отношение на връчване на призовки и съобщения, ЗАНН не е задължавал длъжностното лице (в случая свид. Д.) да връчи наказателното постановление лично на подсъдимия, но това обстоятелство няма онова значение, което му е придадено от окръжния съд. Контролираната инстанция не е осмислила, че в рамките на наказателния процес въпросът за личното получаване на наказателното постановление не се изследва с оглед спазване на процедурата по ЗАНН, каквито правомощия съдът, разглеждащ дело за престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НПК, безспорно не притежава. В случая това обстоятелство е свързано с установяване субективната страна на деянието и съставомерността му по чл. 343в, ал. 2 от НПК. Ето защо и позоваването на Тълкувателно решение № 1/07. 06. 2017 год. по тълкувателно дело № 1/2016 год. е некоректно. Съдът е неглижирал и доказателствата по делото, че в рамките на административно-наказателното производство срокът за атакуване на наказателното постановление е бил възстановен и към момента на произнасяне на въззивната инстанция решението по н. а. х. д. № 1096/2017 год. за проверка на инкриминираното наказателно постановление (съобразно наличните доказателства) все още не е влязло в сила. В тази връзка като недостатък на проверявания от ВКС съдебен акт следва да се изтъкне вътрешното противоречие, в което е изпаднал окръжният съд – от една страна е отправил упрек към първата инстанция, че се занимала с връчването на наказателното постановление, считайки погрешно, че районният съд е проверявал законосъобразността на процедурата, а от друга – недопустимо е извършил собствена проверка на определението на Русенския районен съд за възстановяване срока за обжалване на наказателното постановление и го е прогласил за незаконосъобразно. Изложеното дава основание за извод, че въззивният съд е допуснал нарушения на процесуалните правилата за проверка и оценка на доказателствата по делото и за формиране на вътрешното му убеждение. Тези нарушения са съществени по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и имат за последица отмяна на проверявания съдебен акт без да бъдат обсъждани останалите доводи на касатора, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 вр. ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 44/30. 11. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 740/2017 год. по описа на Окръжен съд – Русе. ВРЪЩА делото на Русенския окръжен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебно заседание. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.