Ключови фрази


1

8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 246

гр. София, 09.05.2022 г.



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1109 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Д. концепт“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 260010 от 2. 02. 2021 г. по в. гр. д. № 509/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав, с което е потвърдено решение № 810 от 11. 08. 2020 г. по гр. д. № 2446/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което по иск на Национална агенция за приходите с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК са обявени за относително недействителни по отношение на Държавата следните възмездни договори, сключени между „С. инвест строй“ ЕООД и „Д. концепт“ ЕАД: договор за покупко-продажба от 16. 01. 2014 г., обективиран в нотариален акт № 31/2014 г. на нотариус С. З., с който „С. инвест строй“ ЕООД е продало на „Д. концепт“ ЕАД следния недвижим имот: УПИ № 009167 - Магазин за мебели и ТП, масив 9 по ПУП на [населено място], находящ се в землището на [населено място], Община Родопи област П., целият с площ от 3, 467 дка ведно с магазин за мебели и ТП, построен до етап „груб строеж“ в описания УПИ, за сумата от 144 000 лв. с ДДС и договор за покупко-продажба от 16. 01. 2014 г., обективиран в нотариален акт № 32/2014 г. на нотариус С. З., с който „С. инвест строй“ ЕООД е продало на „Д. концепт“ ЕАД поземлен имот с идентификатор 11845.59.250 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-99/12. 11. 2008 г., целият с площ от 1 366 кв. м, с трайно предназначение на територията - земеделска и начин на трайно ползване - за стопански двор, който поземлен имот е с административен адрес [населено място], община Марица, област П. ведно с попадащите в поземления имот сгради за сумата от 16 000 лв. с ДДС.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно и моли същото да бъде отменено по изложени в жалбата съображения.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:„1. Петгодишният срок за предявяване на иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК преклузивен или давностен срок е и следва ли за спазването му съдът да следи служебно?; 2.1. Длъжен ли е съдът да се произнесе по наведеното възражение в рамките на фактическите твърдения на страните, съотв. налице ли е нарушение на диспозитивното начало, когато съдът основава решението си на факти, за които липсва твърдение на страната?; 2.2. При предявен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател, като елемент на фактическия състав на посочената норма, допустимо ли е съдът служебно да установява намерението за увреждане при разпределена доказателствена тежест за ищеца?; 2.3. Допустимо ли е при иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК съдът да постанови относителна недействителност на сделките за задължения на длъжника, които не са установени с влязъл в сила административен акт, респ. влязло в сила съдебно решение?; 2.4. Допустимо ли е да се уважи иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, ако длъжникът е разполагал и разполага с достатъчно имущество, от което кредиторът-взискател е можел да се удовлетвори?“. Първият от въпросите е въведен от касатора с твърдение, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на останалите формулирани въпроси касационният жалбоподател се позовава на разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпроса по т. 2.1. – с решение по гр. д. № 703/2011 г., IV г. о., решение по т. д. № 741/2009 г., I т. о., решение по гр. д. № 1163/2020 г., IV г.о., решение по гр. д. № 14/2013 г., II г. о., решение по гр. д. № 679/2017 г., II г. о. и решение по гр. д. № 1281/2010 г., III г. о.; по въпроса по т. 2.2. – с решение по гр. д. № 308/2011 г., III г. о., решение по т. д. № 410/2012 г., II т. о. и решение по т. д. № 534/2011 г., I т. о. и по въпроса по т. 2.3 – с решение по т. д. № 430/2009 г., I т. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не сочи практика на ВКС, на която да не съответства произнасянето на въззивния съд по въпроса по т. 2.4.
Ответникът по касационната жалба Национална агенция за приходите не е депозирал отговор на касационната жалба.
„С. инвест строй“ ЕООД, задължителен другар на жалбоподателя не взема становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Пловдивски апелативен съд е приел за установено, че: със заповед № 1306321 от 19. 12. 2013 г. на основание чл. 112 и чл. 113 ДОПК е възложено извършване на ревизия на ответника „С. инвест строй“ ЕООД за задължения за ДДС, данък по чл. 194, 195 и 204 ЗКПО, вноски за ДОО, ДЗПО за УПФ за наети лица за периода 2009 г. – 2013 г., като заповедта е връчена на 3. 01. 2014 г. на управителя на дружество чрез пълномощника П. С.; на 16. 01. 2014 г. /13 дни след връчване на заповедта/ между „С. инвест строй“ ЕООД, представлявано от С. К., като продавач и „Д. концепт“ ЕАД, представлявано от М. С., като купувач са сключени процесните договори за продажба на недвижими имоти, като продажните цени са заплатени от купувача по банков път съгласно представените по делото платежни нареждания от 21. 01. 2014 г.; след отчуждаването на процесните имоти със справки - декларации от 28. 01. 2014 г. управителят К. е декларирала пред НАП, че „С. инвест строй“ ЕООД не притежава недвижими имоти, дългосрочни и краткосрочни инвестиции и вземания от трети лица, като единственият му актив е товарен автомобил Мерцедес модел „Спринтер 313 ЦДИ“, рег. [рег.номер на МПС] с пазарна стойност към датата на сделките /16. 01. 2014 г./ от 12 255 лв. съобразно приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза. Въззивният съд е констатирал, че възложената ревизия е приключила с влязъл в сила на 02. 06. 2016 г. ревизионен акт №[ЕИК]/17.07.2014 г., установяващ публични задължения на дружеството в общ размер - главница и лихви към 17. 06. 2014 г. от 12 187, 07 лв. Посочил е, че липсват данни за налични суми по запорираните в хода на ревизионното производство банкови сметки на „С. инвест строй“ ЕООД, включително по банковата сметка, по която са постъпили продажните цени по процесните договори. В решението на апелативния съд е прието, че съгласно нотариален акт № 79/2014 г. на нотариус С. З., на 1. 09. 2014 г. – малко повече от 7 месеца след сключване на оспорените сделки „Д. концепт“ ЕАД е продало прехвърлените му от длъжника недвижими имоти на „П.-С.“ ЕООД. Въз основа на извършената от съда служебна справка в търговския регистър е констатирано, че „Д. концепт“ ЕАД е регистрирано в търговския регистър на 2. 01. 2014 г., като същото се е представлявало от М. С. – съпруга на П. Й. С., бивш управител на „С. инвест строй“ ЕООД и негов пълномощник при сключване на процесните сделки, а „П.-С.“ ЕООД е регистрирано в търговския регистър на 26. 08. 2014 г. и от 21. 02. 2018 г. като негов управител е вписан П. Й. С., като и трите дружества са с един и същ адрес на управление.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не е недопустимо, доколкото окръжният съд е разгледал предявения иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, като въпросът за свързаност на лицата по сделките е поставен единствено във връзка с преценката на намерението за увреждане. Посочил е, че преклузия за иска няма, а петгодишният срок е давностен и като такъв е свързан с основателността на предявения иск. Отказал е да разглежда възражение за изтекла погасителна давност, доколкото същото не е заявено до изтичане на срока за отговор на исковата молба, а едва с въззивната жалба. Изложил е, че фактическият състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в приложимата редакция преди изменението с ДВ, бр. 105/2020 г. включва обективен и субективен елемент, като в случая няма спор относно обективния елемент, доколкото процесните договори за продажба на недвижими имоти са сключени след връчване на ответника „С. инвест строй“ ЕООД на заповед за възлагане на ревизия, приключила с влязъл в сила ревизионен акт, установяващ публични задължения на това дружество в размер на 12 187, 07 лв. Изтъкнал е, че основателността на исковете за относителна недействителност следва да се преценява с оглед този размер на задълженията и конкретното намерение за увреждане с атакуваните договори, като е приел за основателен довода на въззивника, че без значение за увреждането на публичния взискател са негови вземания в размер на 91 094, 62 лв., които са извън установените с ревизионния акт и не произтичат от тях. Във въззивното решение не е споделен изводът на първоинстанционния съд, че процесните договори са сключени между свързани лица по смисъла на § 1 т. 3 от ДР на ДОПК, доколкото към датата на сключване на договорите не се установява свързаност между ответниците в никоя от хипотезите на цитираната разпоредба.
Въззивният съд е формирал извод за установено намерение на „С. инвест строй“ ЕООД за увреждане на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК след преценка на събраните по делото доказателства. Посочил е, че единственото имущество на това дружество - продавач по договорите, към датата на влизане в сила на ревизионния акт и към по-ранния момент - налагането на предварителните обезпечителни мерки /11. 03. 2014 г./ е товарен автомобил Мерцедес, чиято стойност не се установява да е в състояние да покрие задълженията му по акта, като същевременно непосредствено след връчването на заповедта за ревизията, с процесните договори той е отчуждил недвижимото си имущество, от което публичните вземания биха се удовлетворили, като приобретател на имотите е дружество, регистрирано непосредствено преди изповядването на сделките, което се е представлявало от съпругата на бившия управител на продавача П. Й. С.. Изтъкнал, че последното лице, макар и да не е представлявало продавача, е било пълномощник на действащия управител С. К. и в това си качество е представлявало дружеството в ревизионното производство, като е получило и заповедта по чл. 112 ДОПК. Въззивният съд е подчертал, че към датата на влизане в сила на ревизионния акт и към по-ранния момент - налагането на предварителните обезпечителни мерки получената по банков път цена на продадените имоти не е била налична в патримониума на длъжника. Съвкупната преценка на тези безспорно установени факти е обосновала заключението на съда, че длъжникът предвид предстоящата ревизия посредством процесните договори се е лишил от имущество с намерение да увреди публичния взискател за вземанията му по ревизионния акт. Наред с това, са изложени съображения, че косвени доказателства за намерението за увреда на публичния взискател са и последващите действия на купувача „Д. Концепт“ ЕАД, изразяващи се в продажбата на придобитите имоти на трето лице – „П.-С.“ ЕООД, чийто настоящ управител е отново лицето П. Й. С..
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед доводите на касатора за недопустимо произнасяне на въззивния съд, поставянето на въпроси №№ 1, 2.1. и 2.3 в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК и дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. В разпоредбата на чл. 216, ал. 2 ДОПК е предвидено, че относителната недействителност по ал. 1 се обявява по иск на съответния публичен взискател или на публичния изпълнител по реда на ГПК, без да е установен преклузивен срок, в рамките на който следва да бъде предявен иска по чл. 216, ал. 1 ДОПК. В този смисъл изтъкнатото от касатора подаване на исковата молба след изтичането на петгодишен срок от датата на сключване на оспорените договори за продажба на недвижими имоти, без да се прави позоваване на разпоредба, регламентираща преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 216, ал. 1 ДОПК, не сочи на вероятност атакуваното решение да е недопустимо.
Съгласно т. 9 на ППВС № 1 от 10. 11. 1985 г. когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. В последователната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и цитираните от касационния жалбоподател във връзка с обосноваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания въпрос № 2.1. се приема, че решението е недопустимо, когато съдът е разгледал непредявен иск. Съгласно тази практика предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай не са налице данни за отклоняване на съда от диспозитивното начало на процеса, тъй като произнасянето е по предявените искове по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за прогласяване за недействителни по отношение на държавата на процесните сделки – договори за продажба на недвижими имоти и съдът е разгледал исковете съобразно въведените от ищеца с исковата молба твърдения. Не сочи на вероятна недопустимост на произнасянето на съда обстоятелството, че въпреки извода си, че основателността на предявените искове следва да бъде преценявана с оглед установените с ревизионен акт от 17. 07. 2014 г. публични задължения на „С. инвест строй“ ЕООД, възлизащи на 12 187, 07 лв., Пловдивски апелативен съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение. Разбирането на касатора, че съдилищата недопустимо са се произнесли за сумата над 12 187, 07 лв., тъй като в исковата молба се твърди, че публичните задължения на дружеството възлизат на 91 094, 62 лв., не съответства на предмета на делото по конститутивния иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, в който не се включва вземането на публичния взискател, а потестативното право да бъдат обявени за недействителни сделки, сключени с намерение за увреждането му. С оглед доводите на касатора, следва да се изтъкне, че въззивният съд не е изследвал свързаност между страните по атакуваните сделки, а е извършил съвкупна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, за да формира извод относно намерението за увреждане като елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК.
Въведеният от касатора въпрос № 2.2. от изложението на основанията за достъп до касация се отнася до намерението за увреждане като елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и доказването му и е обуславящ правните изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС по този въпрос, на която се позовава и касаторът. В решение № 69 от 22. 06. 2012 г. по т.д. № 534/11 г. на ВКС, І т.о. е прието, че намерението за увреждане, като елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. С решение № 436 от 22. 12. 2011 г. по гр. д. № 308/11 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 27 от 28. 02. 2013 г. по т.д. № 410/12 г. на ВКС, ІІ т.о. са дадени разрешенията, че намерението за увреждане на публичния взискател-кредитор като елемент от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца; същото подлежи на установяване в производството по иска след обсъждане на всички факти и обстоятелства при сключване на атакуваните сделки. Както бе отбелязано, изводът на въззивния съд, че процесните сделки са сключени от длъжника с намерение за увреждане, е основан на съвкупната преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Неоснователни са доводите на касатора, че посочената преценка е свързана само със служебно установени при справка в търговския регистър обстоятелства. Аргументите на съда, базирани на констатациите в електронния търговски регистър, са изложени след формирания извод за наличието на субективния елемент по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и имат допълнителен характер, доколкото касаят последващата сделка с процесните имоти, сключена между ответника „Д. концепт“ ЕАД и трето лице, доказателства за която е представил именно ответникът. По изложените съображения не може да се приеме, че въззивният съд не се е съобразил с практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният въпрос в изложението на касатора е включен в предмета на делото, но същият е въведен, без позоваване на конкретна практика на ВКС, на която въззивният акт противоречи, поради което не би могло да се приеме за обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно, въпросът е обсъждан по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, като в решение № 149 от 12. 11. 2013 г. по т. д. № 422/12 г. на ВКС, І т.о. е прието, че увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е налице и ако не е доказано съществуването на разлика между продажната цена на недвижимия имот, предмет на атакуваната разпоредителна сделка, и средната пазарна цена на такъв имот. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън разпореденото, или че получената насрещна престация е равностойна на цената на недвижимия имот не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника- същият не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение. Съществуването на друго имущество предполага разполагането с инструмент за изпълнение на дълга, който не е използван от длъжника, поради което и кредиторът не следва да е задължен да установява цялостното финансово състояние на длъжника или разликата между продажната и действителната цена и само, когато длъжникът не разполага с друго имущество или същото е недостатъчно, да упражни правото си по чл. 135 ЗЗД. Това разрешение е приложимо и в разглеждания случай, още повече, че наличието на друго имущество на длъжника не е посочено като обстоятелство, изключващо правото на кредитора да иска обявяване на недействителност на сделки по реда на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. С оглед на горното не би могло да се приеме, че изводите на въззивния съд в обжалваното решение са направени в отклонение от практиката на ВКС, което изключва допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260010 от 2. 02. 2021 г. по в. гр. д. № 509/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.