О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е                                                                                                        № 508                                            София, 30. 12. 2008г.                      Върховният касационен съд на Република България,ГК,ІІІ г.о.,в закрито заседание на тридесети декември през две хиляди и осма година в състав:                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА                                                     ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА                                                                          СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА изслуша докладваното от съдията Бояджиева ч.гр.дело № 2100 по описа за 2008 година и за да се произнесе,взе предвид следното:     Производството е по реда на чл.278 ал.1 от ГПК във връзка с чл.274 ал.3 т.1 от ГПК. Постъпила е частна жалба от Ц. /Х. „С”с. Никудин,община „С”в пределите на Н. митрополия/епархия на Българската православна църква,представлявана от Н. митрополит Н. ,подадена чрез пълномощник адв. К от САК срещу определение № 167 от 25.02.08г.по в.ч.гр.дело № 608/07г.на Б. окръжен съд,с което е оставено в сила определение № 243 от 23.05.07г.,постановено по гр.дело № 311/07г. на Районен съд С. за прекратяване на производството . В изложението на основанията за касационна допустимост се сочи,че са налице хипотезите на чл.280 ал.1 т.1- т.3 от ГПК – решен от въззивния съд съществен правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС,както и решаван противоречиво от различните съдилища,от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото. Представени са определение № 403 от 12.11.07г.по ч.гр.дело № 2079/07г.на ВКС,ГК,ІІ г.о.;определение № 383 от 2.10.07г.по ч.гр.дело № 1680/07г.на ВКС,І г.о. и определение № 338 от 21.09.07г. по ч.гр.дело № 1615/07г.на ВКС,V г.о. По същество се излагат съображения за неправилност на атакуваното определение и се иска неговата отмяна. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК и е редовна по смисъла на чл.260 и чл.261 от ГПК. След преценка доводите на жалбоподателя и приложената практика на ВКС настоящият състав намира,че са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Повдигнатият процесуално правен въпрос за допустимостта на установителния иск по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ,ако е предявен от юридическо лице,в т.ч.вероизповеданията е съществен и е решаван противоречиво от различни състави на ВКС,което се установява от цитираните по –горе определения. Разгледана по същество,частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Предявен е иск от Ц. /Х. „С”с. Никудин за признаване за установено по отношение на ОСЗГ-с. Струмяни,че ищецът има право да възстанови собствеността си върху нива от 2 дка в землището на с. Н.,община С. и ливада от 1 дка в същото землище,които не са били заявени пред органа за поземлена собственост в срока по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ. С обжалваното определение въззивният съд е приел,че предявеният иск по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ е недопустим ,тъй като Българската православна църква и останалите вероизповедания не са субекти на възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10 ал.1 от ЗСПЗЗ,тъй като юридическите лица не са могли да членуват в ТКЗС и собствеността върху притежаваните от тях земеделски земи се възстановява по специалния ред на чл.29 от ЗСПЗЗ. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение споделя крайния извод на въззивния съд за недопустимост на иска по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ по отношение на религиозните общности,макар и по други съображения. Според §5 ал.1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията възстановява се собствеността на вероизповеданията върху одържавени,отчуждени,конфискувани или незаконно отнети имоти на основания,посочени в ЗВСОНИ,в отменения чл.21 от Закона за вероизповеданията,в ЗВСВНОИ по ЗТСУ,ЗПИНМ,ЗБНМ,ЗДИ и ЗС,в ЗСПЗЗ и в ЗВСГЗГФ,които са собственост на държавата, общините,обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл.61 от ТЗ и съществуват реално до размерите,в които са отчуждени. Собствеността върху посочените имоти се възстановява по право,с влизане в сила на закона – в този смисъл е разпоредбата на §5 ал.2 от ПЗР на ЗВ,която предвижда,че възстановяването на собствеността се извършва по реда на ЗВСОНИ с влизането в сила на този закон. Собствеността на вероизповеданията винаги се възстановява по право,включително върху имоти,за които съответния реституционен закон поначало предвижда реституцията да се извършва по административен ред. Действително съгласно чл.29 ал.1 от ЗСПЗЗ правото на собственост върху земеделски земи,отнети от Българската православна църква и другите религиозни общности,кооперации и други организации се възстановява по тяхно искане,което сочи на общия административен ред за възстановяване на собствеността по този закон. Доколкото обаче цитираната разпоредба и след изменението,обнародвано в ДВ,бр.99/22.10.02г.,предхожда по-новата по време норма на §5 ал.2 от ПЗР на ЗВ/обн. ДВ,бр.120/29.12.02г./следва да се счита за мълчаливо отменена и следва да се приеме,че реституцията в полза на религиозните общности,вкл.върху имоти,подлежащи на възстановяване по силата на ЗСПЗЗ,се извършва по право. Следователно ако религиозната общност е пропуснала да подаде заявление за възстановяване на собствеността й по административен ред ,след влизане в сила на Закона за вероизповеданията за нея липсва правен интерес от предявяване на специален установителен иск за установяване наличието на предпоставките за образуване на административно производство пред органа по поземлена собственост,след като реституцията не настъпва по административен ред. Без значение е,че възможността за подаване на заявление в сроковете по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ е била пропусната, т.е.пропускането на срока няма за последица преклудиране на правото да се иска реституция. По тези съображения религиозните общности разполагат с възможността да се ползват от ефекта на реституцията,макар и след пропускане на установените срокове за подаване на заявление до органа на поземлената собственост,ако са налице материалните предпоставки за това,предвидени в съответния реституционен закон. Предвид изложеното,обжалваното въззивно определение,с което е оставено в сила първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявен от религиозна общност иск по чл.11 ал.2 от ЗСПЗЗ поради недопустимост,като резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното Върховният касационен съд,състав на ІІІ г.о О П Р Е Д Е Л И :   ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 167 от 25.02.08г.по в.ч.гр.дело № 608/07г.на Б. окръжен съд на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 167 от 25.02.08г.по в.ч.гр.дело № 608/07г.на Б. окръжен съд,с което е оставено в сила определение № 243 от 23.05.07г.,постановено по гр.дело № 311/07г.на Районен съд- С. за прекратяване на производството. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.