Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 316                                    гр. София, 26 юни 2009 г   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди и девета година, в състав:                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                 ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                                         БЛАГА ИВАНОВА   при секретаря Аврора Караджова        и в присъствието на прокурора Красимира Колова         изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 334 по описа за 2009 г   Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. Д. С. / чрез защитата му / срещу решение на Софийски апелативен съд № 112/30.03.09, по ВНОХД № 116/09, с което присъда № 34 от 19.11.08 на Кюстендилски окръжен съд, по НОХД № 198/08, е изменена в наказателноосъдителната част, като деецът е оправдан по чл. 20, ал. 1 ЗДП, както и в гражданскоосъдителната част, като е постановено заплащане на дължимата лихва по уважения граждански иск, считано от датата на настъпване на смъртта / 3.11.2006 г /, а присъдата е потвърдена в останалата част. С първоинстанционната присъда, подсъдимият Т. Д. С. е признат за виновен в това, че на 22.04.2006 г, в гр. К., Кюстендилско, при управление на МПС, е нарушил чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на Р. Д. И. , като след деянието е избягал от местопроизшествието, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 54 НК, е осъден на „лишаване от свобода”, за срок от три години, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК, за изпитателен срок от пет години, и на „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от една година и пет месеца, както и е осъден да заплати на гражданските ищци К. И. И., И. К. М. и Л. К. Н., обезщетение за неимуществени вреди, както следва: 20 000 лв, в полза на първия ищец, и по 12 000 лв, в полза на останалите двама, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането / 22.04.06 г /, като исковете им са отхвърлени до пълните предявени размери от по 40 000 лв. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК, както и се излагат доводи за необоснованост и за непълнота на доказателствата. Акцентира се на това, че първоинстанционната присъда е необоснована, тъй като е осъдителна, а обвинението не е доказано по несъмнен начин. Възразява се срещу извода, че задното дясно колело на автомобила, управляван от подсъдимия, е преминало през тротоара, на който е стояла пострадалата. Според защитата, игнорирано е становището на вещото лице Бисер К. , че произшествието не е настъпило на тротоара, а на пътното платно. Изтъква се наличие на противоречиви заключения по АТЕ, едното от които на вещото лице Чинова, ползвано при решаване на делото. Твърди се, че е било наложително провеждане на следствен експеримент, който е щял да установи мястото на удара / на пътното платно, а не на тротоара /. Сочи се, че липсват мотиви за субективната страна на деянието / коя от формите на непредпазливата вина се приема /. С жалбата се иска да бъдат отменени постановените съдебни актове / присъда и решение / и делото да бъде върнато за ново разглеждане на първата инстанция. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата, като поставя акцент на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, произтичащо от отказа да бъде проведен следствен експеримент. Гражданските ищци не вземат участие в касационното производство. Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.   Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Съгласно императивната норма на процесуалния закон, касационни основания са само тези, изчерпателно изброени в чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК , а именно: нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание, които се отнасят до проверявания по касационен ред въззивен съдебен акт. Пред настоящата инстанция не могат да се релевират други, извън посочените в НПК, касационни основания, каквито са необосноваността и непълнотата на доказателствата, особено, когато са отнесени не към въззивния, а към първоинстанционния съдебен акт. Отделен е въпросът доколко въззивната инстанция е спазила изискванията на чл. 14 НПК, правейки анализ на доказателствената съвкупност, както и дали е изпълнила задълженията си на последна инстанция по фактите да събере необходимите за правилното решаване на делото доказателства. При отрицателен отговор на поставените въпроси касационната инстанция констатира, че е налице нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, изразяващо се в опорочаване на формираното вътрешно убеждение по релевантните факти и неизпълнение на задължението за разкриване на обективната истина, което е основание за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същата инстанция. По настоящето дело обаче такова нарушение липсва. Оплакванията на подсъдимия, развити във въззивната му жалба, са аналогични с тези, изложени в касационната. Въззивният съд е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на първоинстанционния акт, съгласно чл. 314, ал. 1 НПК. В решението се съдържа отговор на направените възражения за необоснованост на първоинстанционната присъда и за недоказаност на обвинението по несъмнен начин, поради което неоснователно се твърди, че въззивният акт страда от процесуален порок по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Анализът на доказателствената съвкупност се отличава с обективност, всеобхватност и прецизност. Доказателствените източници не са тълкувани едностранчиво и превратно, а съобразно действителното им съдържание, изводите по фактите почиват на вярна интерпретация на събраните по делото доказателства, тоест, спазени са изискванията на чл. 14 НПК. Невярно е твърдението на защитата, че вещото лице Бисер К. , автор на АТЕ, е посочил пътното платно като място на удара. В цитираната експертиза се съдържа точно обратното заключение, а именно: че мястото на удара е на тротоара, където именно е настъпил ударът / посочено е, че при завиване на автомобила дясната му страна се е качила на тротоара и така се е стигнало до съприкосновение между автомобила и тялото на пострадалата /. Не съществува противоречие в становищата на вещите лица относно мястото на удара и механизма на произшествието, поради което неоснователно се твърди, че изводите на съда почиват на изолираното заключение на вещото лице Чингова. Не може да бъде споделен довода за нарушение на принципа за разкриване на обективната истина поради отказа на съда да проведе следствен експеримент. Съдът преценява необходимостта от събиране на поискани от страните доказателства, като се съобразява с принципа на чл. 13 НПК. Ето защо, не всеки отказ да бъдат събрани нови доказателства обуславя съществено нарушение на процесуалните правила, а само такъв, попречил за разкриване на обективната истина по делото. В случая, следственият експеримент е поискан във връзка с механизма на произшествието, който е изяснен напълно от доказателствената съвкупност / заключенията на АТЕ, КМАТЕ, показанията на свидетелите: Костадинова, Янева, С. /. В същото време, както правилно е отбелязал въззивният съд, такъв следствен експеримент би влязъл в противоречие с чл. 167 НПК. Неоснователно се твърди, че във въззивния акт липсва аргументация за субективната страна. В решението изрично е отбелязано, че деянието е извършено по непредпазливост, под формата на небрежност, тъй като деецът не е предвиждал настъпването на престъпния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди и предотврати. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. С оглед на установените релевантни факти материалният закон е приложен правилно. Налице е съставомерност по чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” НК и именно такава е възприетата от съдилищата правна квалификация. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. На подсъдимия е наложено наказание три години „лишаване от свобода”, което е минималното възможно, при условията на чл. 54 НК, а в същото време, не са налице основания за приложение на чл. 55 НК. Въззивният съд правилно е констатирал, че е налице нарушение на материалния закон относно срока на наказанието по чл. 343 г НК, който не следва да е по-кратък от срока на „лишаването от свобода”. Но доколкото въззивното производство е инициирано само по жалба на подсъдимия, липсвала е процесуална възможност за отстраняване на допуснато нарушение, както правилно е отбелязал и въззивният съд. Не са налице условия за смекчаване на наказателноправното положение на жалбоподателя, тъй като липсва основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава не може да бъде уважена. Изначално е невъзможно да бъде удовлетворено искането за отмяна на съдебните актове / въззивно решение и присъда / и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция, която, след като констатира недоказаност на обвинението, да оправдае подсъдимия, тъй като такова правомощие / и задължение / има изцяло въззивният съд.   Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И:   ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение № 112 от 30.03.2009 г на Софийски апелативен съд, по ВНОХД № 116/09. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: