Р Е Ш Е Н И Е № 418 София, 18 октомври 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети октомври 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1433/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. Г. Т. срещу въззивно решение № 52 от 10.05.2012 г., постановено от Варненски апелативен съд по ВНОХД № 15/2012 г. , с което е била потвърдена първоинстанционна присъда № 106 от 07.12.2011 г., постановена от Варненски окръжен съд. С първоинстанционната присъда подс. Т. e бил признат за виновен в извършването на шест отделни престъпления, както следва : три по чл. 257 ал.1 /отм./ вр. чл. 256 /отм./ НК, извършени в периоди съответно 01.10.2000г.-31.10.2000г., 01.12.2000г.-31.12.2000 г., 01.01.2001г.-31.01.2001г., както и три по чл. 257 ал.1/отм./вр. чл. 255 ал.1 /отм./ от НК, извършени съответно на 13.11.2000 г., 14.01.2001г., 14.02.2001 г. За всяко от престъпленията е било наложено наказание на осн. чл. 55 ал.1 т.2 и ал.2 от НК лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца, отложено на осн. чл.66 ал.1 от НК за срок от четири години, както и наказание глоба в размер на 3000 лв. На осн. чл. 23 от НК на Т. е било определено едно общо наказание за шестте престъпления - лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца, отложено на осн. чл.66 ал.1 от НК за срок от четири години, към което е присъединено наказанието глоба в размер на 3000 лв. Осъден е да заплати на държавата, представлявана от Министъра на финансите, обезщетение в размер на 159460,84лв., представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закон. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира порок при изготвянето на въззивното решение, което не съдържа никакви аргументи относно направените доводи от защитата във въззивната жалба и в съдебно заседание пред апелативния съд. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за неправилна правна квалификация на престъпленията и липса на произнасяне по искането за приложение на чл. 26 от НК. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия поради липса на виновно поведение, а алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд или изменение на въззивното решение с приложение на чл.26 от НК. Пред касационната инстанция защитата на подс. Т. поддържа жалбата с изложените в нея съображения и направени искания. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата, като счита, че липсват мотиви във въззивното решение относно приложимия материален закон, както и не се изложени никакви съображения относно позоваването на защитата на ТР №1/2009 г. на ВКС. Предлага на съда да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е основателна. При провеждане на въззивното производство са били допуснати съществени процесуални нарушения, довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Прегледът на въззивното решение сочи на допуснато съществено процесуално нарушение при неговото постановяване. Въззивният съд е бил сезиран с жалба от подсъдимия Т., в която се изтъкват доводи за липса на състав на престъпление по чл. 255 /отм./ и чл. 256 /отм./, тъй като не е изяснен по несъмнен и категоричен начин предмета на престъпленията – размерите данъци, които подсъдимият е следвало да внесе, но е избегнал плащането им, както и е осуетил установяването на техните размери. В допълнението към въззивната жалба изрично защитата се е позовала на задължителните указания, дадени от ВКС в ТР №1/2009 г. относно правната квалификация на тези престъпления, като е поискала съобразяването на приложимия материален закон с тези указания. Въззивният съд е изготвил съдебно решение по реда на чл. 338 от НПК, което обаче не отговаря на изискванията на чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК. В същото съдът е посочил съдържанието на въззивната жалба и съдържанието на присъдата, която се обжалва. Цялото съдържание на въззивното решение представлява дословно възпроизвеждане на мотивите към първоинстанционната присъда, без да съдържа каквито е да е аргументи в отговор на доводите на жалбоподателя. Въззивният съд всякога е длъжен да даде отговор на възраженията и доводите на страните, независимо дали ги счита за основателни или не и дали ги уважава или не. Този именно отговор е израз на задължението му на въззивна инстанция, която е и контролна такава – да провери изцяло законосъобразността на първоинстанционната присъда. Резултатът от тази проверка не може да е голословен и формален. Той винаги трябва да бъде обективиран по делото – в мотивите на въззивния съдебен акт, така че да стане достояние на страните, а страната, която е изтъкнала довода, да узнае и проследи начина на формиране на волята на съда, по силата на която аргументите са или не са уважени. В настоящето дело при изготвянето на въззивното решение това не е сторено. Въззивният съд на стр. 5 от решението си буквално е приел, че „сумата, платена като ДДС, възлизала на 40 996 лв. и била посочена в СД по ДДС като следващ се данъчен кредит за м. октомври 2000 г.”, на стр.6 – „неправомерно е ползвал данъчен кредит в размер на 87 904,84 лв., като в подадената СД по ЗДДС за м. декември 2000г. е отразено право на ДДС в размер на 87 904,84 лв.”, както и „неправомерно е ползвал данъчен кредит в размер на 30 560 лв., а в подадената СД по ЗДДС посочил за данъчния период 01-31.01.2001 г. данъчен кредит в размер на 30 560 лв.”. При направен довод, че заявеният неправомерен данъчен кредит не сочи непременно на това, че е налице изпълнително деяние „избягване плащането на данъчни задължения” в съответните размери, въззивният съд е следвало да изложи своите аргументи защо счита, че в случая са налице обективните и субективни признаци на съставите на двете престъпления - по чл. 257/отм./ вр. чл. 255 /отм./, както и по чл. 257 /отм./ вр. чл. 256 /отм./ от НК. Вместо това в решението си на л.7 съдът се е задоволил с формални изрази по съставомерността на деянията, без да посочи в изчерпателен отговор защо счита, че доводите на жалбоподателя не са основателни. Общият изказ, който е използван в решението, не може да се счита за изпълнение на задължението му по чл. 339 ал.2 от НПК. Изводът, че „подсъдимият е намалил общата сума на начисленото от него ДДС и е формирал разлика от ДДС за получаване” не кореспондира по никакъв начин с фактическите констатации, посочени по-горе, поради което аргументирането на правните изводи се явява напълно голословно и формално. Вярно е, че оценъчната дейност на съда, решаващ делото, е въпрос на вътрешно убеждение на самия съд, но тя не може да остане скрита за страните по делото, а следва да бъде обективирана в мотивите към съдебния акт. Изискването за мотивиране на съдебните актове, както и специалните изисквания към тях с оглед стадия на наказателното производство, на който се постановяват, е предвиден от законодателя, за да е гаранция срещу произволно и необосновано формиране на субективната увереност на съда относно фактите по делото, както и гаранция за това, че това вътрешно убеждение може да бъде проследено от страните, за да се разбере как е била формирана волята на съда, а от друга страна, за да може да бъде поставено на контрол от следващата инстанция. Простото деклариране на несъгласие с доводите на защитата на подсъдимия, без да се изследват в пълнота и да им се даде мотивиран отговор, сочи на необективно, невсестранно и непълно изследване на всички обстоятелства по делото, а то вече е нарушение на принципа, уреден в чл. 14 от НПК. Основателен е и другият довод, съдържащ се в касационната жалба – неправилно приложение на материалния закон, доколкото са били налице основания за приложение на чл. 26 от НК. Подс. Т. е бил признат за виновен да е извършил шест престъпления в реална съвкупност – три от тях за това, че в определени периоди с цел осуетяване на данъчни задължения в особено големи размери е водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание /чл. 257 вр. чл.256 от НК /отм./, а другите три – че е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размер като потвърдил неистина в справки-декларации по ЗДДС за същите периоди /чл. 257 вр. чл. 255 /отм./. По същество обаче инкриминираната му дейност се е осъществила в периода от 01.10.2000 г. до 14.02.2001 г. по повод възникнали между него и държавата периодични данъчни правоотношения. Подаването на данъчна декларация по чл. 100 от ЗДДС /отм./ е задължение на данъчнозадълженото лице по повод на развиващо се правоотношение между него и държавата за определен данъчен период. Съгласно чл. 100 от ЗДДС /отм./, настоящ чл. 125 от ЗДДС, то е изпълнимо в 14-дневен срок, следващ данъчния период. Именно чрез декларацията лицето информира данъчния орган за сформирането и определянето на данъчната основа за съответния период, дължимия данък и евентуално приспадане на данъчен кредит, за да се определи наличието или не на изискуемо данъчно вземане на държавата. Затова правнорегламентираното задължение за извършване на определено действие – подаване на справка-декларация с вярно съдържание е регламентирано да се осъществи в определен ред и в определени срокове – до 14 число на месеца, следващ данъчния период, за който се отнася. С изтичането на всеки данъчен период задълженото лице дължи определено поведение – да съобщи правнозначими за съответния период обстоятелства и да ги обезпечи с доказателства. Когато данъчнозадълженожто лице нарушава неколкократно законоустановените си задължения към фиска, то осъществява през известни периоди един и същ престъпен състав с цел постигането на определен един и същ резултат. Ако са налице и останалите предпоставки на чл. 26 ал.1 от НК – непродължителност на периодите от време на извършване на деянията, една и съща обстановка и еднородност на вината, ще е налице продължавано престъпление, което включва отделните деяния, а не отделни престъпления. В този смисъл са и указанията, съдържащи се в т.2 на ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС по т.д. №1/2009г. По делото е правено изрично искане пред въззивния съд с допълнението към въззивната жалба за прилагане на указанията на ВКС и преквалификацията на престъпленията. Апелативният съд не е взел никакво отношение към тези искания, поради което възниква сериозно съмнение относно правилността на приложеното материално право от тази инстанция. Доколкото приложението на правилния материален закон в случая зависи от преюдициалния въпрос за съставомерността на деянията на подсъдимия, за което е нужна нова оценка на фактическите констатации, касационният съд не би могъл сам да приложи правилния материален закон. По настоящето дело това не е възможно и поради обстоятелството, че във въззивното решение липсва каквото и да е произнасяне по този изрично наведен от страната довод, което да бъде поставено на касационен контрол. Тъй като по конкретното дело не е даден отговор на нито един от доводите на защитата от въззивната жалба, е било допуснато съществено нарушение на чл. 14 и чл. 339 ал.2 от НПК, съставляващо касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК, което е довело и до нарушение по смисъла на чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Налице е основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. При новото разглеждане процесуалният недостатък на отмененото въззивно решение следва да бъде преодолян чрез цялостен самостоятелен задълбочен анализ на доказателствената съвкупност по делото и изготвяне на прецизен въззивен съдебен акт, отговарящ на изискванията на чл. 339 от НПК. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.4 вр. ал.3 т.2 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 52/10.05.2012 г., постановено по ВНОХД № 15/2012г. на Варненски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд от стадия на допускане на доказателства. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: