Р Е Ш Е Н И Е № 96 гр. София, 08.06.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Стамболова ЧЛЕНОВЕ: Галина Захарова Петя Шишкова при секретар Кр.Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка Маринова, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 208/17 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по повод на постъпили касационни жалби от защитниците на подсъдимите Ж. И. П. и А. В. Д. срещу решение № 271/13.12.2016г., постановено по ВНОХД № 359/2016г. по описа на Варнеския апелативния съд, с което частично е изменена присъда № 66/16.06.2016г., постановена по НОХД № 1047/2015г. по описа на Окръжен съд–гр. Варна. С първоинстанционната присъда П. е признат за виновен в това, че на 14.11.2003г. в [населено място], в качеството си на пълномощник на [фирма], избегнал плащането на данъчни задължения за м.октомври 2003г. в особено големи размери – 357 021,17лв., като подал в ТДД-Варна, справка-декларация по ЗДДС, в която потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит по сделки с [фирма], а Д. в това, че в периода от 14.01.2004г. до м.март 2005г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител и собственик на [фирма], избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 37 680,03лв., като подал в ТДД-Варна справки-декларации по ЗДДС за данъчните периоди м.декември 2003г. и м.януари 2004г., в които потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит по сделки с [фирма], както и затова, че избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 791 248,83лв., като не подал годишни данъчни декларации за 2003г. и за 2004г., които се изискват по чл.51 от ЗКПО/отм./. На основание чл.257, ал.1, вр. чл.255, ал.1/редакция ДВ бр.62 от 1997г./, вр. чл.55, ал.1 т.1 от НК, за Д. и във вр. чл.26 ал.1 от НК, всеки от двамата е осъден на лишаване от свобода за срок от шест месеца, като изпълнението на наказанието на П. е отложено за изпитателен срок от три години, а за Д. е постановено изтърпяване в затвор при първоначален „строг“ режим. По отношение на втория подсъдим е приведено в изпълнение наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, наложено по НОХД № 4404/2002г. по описа на Варненския районен съд. С присъдата са отхвърлени гражданските искове, предявени от Министъра на финансите. Въззивната инстанция е потвърдила така постановената присъда в наказателно-осъдителната й част, но я е изменила, като е уважила гражданските искове срещу П. за сумата от 357 021,17лв., в едно със законната лихва от 14.11.2003г. до окончателното й изплащане, и срещу Д. за сумата от 828 928,86лв., в едно със законната лихва от м.март 2005г. до окончателното й изплащане. Подсъдимите са осъдени да заплатят и държавна такса. Срещу така постановеното решение са постъпили касационни жалби и от двамата подсъдими. В жалбата от Ж. П. чрез защитника му се твърди, че присъдата в гражданската й част е влязла в законна сила, поради което преразглеждането й е недопустимо, че не са изпълнени указанията на ВКС, дадени при предишното разглеждане на делото, че липсват мотиви относно субективната страна на деянието и по-специално относно съзнанието за противоправност. Неправилното приложение на наказателния закон се изразява в ангажиране отговорността на лице, което не е законен представител на дружеството, а само приносител на документи, попълнени от друг, отразяващи фактури, изготвени от друг. Жалбоподателят Д. счита, че давността за гражданския иск е изтекла, тъй като деликвентът е бил известен в момент, предхождащ повдигането на обвинението, както и че субективната страна на деянието не е обоснована надлежно в съдебните актове. По делото са постъпили писмени бележки от представител на гражданския ищец. В тях се изразява становището, че субектът на данъчната отговорност действително е станал известен по-рано, но субектът на деликтната – от момента на привличането на Д. и П. като обвиняеми. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия П. поддържа изложените в жалбата доводи. Акцентира върху недопустимостта на разглеждане на гражданския иск, след като вече има влязло в сила съдебно решение по него. Твърди, че не е съобразено постановеното в т.3 на ТР № 4/2016г. Защитникът на А. Д. поддържа, че гражданският иск е приет за съвместно разглеждане, след като погасителната давност за вземането е изтекла. Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Намира, че проверяваният съдебен акт е правилен и по отношение на предявените граждански искове. Подсъдимият П. моли да бъде оправдан. Подсъдимият Д. не се явява в съдебно заседание и не взима становище по съществото на делото. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Атакуваното решение следва да бъде оставено в сила в наказателната му част и изменено в гражданско-осъдителната. Доводите за нарушение по чл.348, ал.1, т.1 от НПК изразени от името на подсъдимия Ж. П., се основават преди всичко на работата, която той е извършвал срещу възнаграждение за [фирма] и за починалия М.. В това отношение въззивният съд е направил констатации, които касаторът намира за напълно точни. И в съдебното решение, и в касационната жалба се сочи, че П. е изпълнявал задачи от най-различно естество, възложени му от М., които по никакъв начин не са били свързани с вземането на управленски решения. Безспорно е установено и не се оспорва и това, че подадената от него справка-декларация е била попълнена от друго лице, фактурите с невярно съдържание, отразени в приложените дневници, също били изготвени от друг. Становището, че така установените обстоятелства придават на П. качеството на „прост приносител“, чиято наказателна отговорност не може да бъде ангажирана, правилно и обосновано е отхвърлено от въззивния съд. Изразеното в жалбата от името на П. становище, че пълномощникът може да носи отговорност само като съучастник на лицето, задължено по закон да подаде данъчна декларация с вярно съдържание, е неправилно. Наказателната отговорност е лична, съгласно чл.35, ал.1 от НК. Всеки отговаря за извършеното от него, независимо дали има съучастник, и независимо дали този съучастник е привлечен като обвиняем по делото, поради което не е налице неправилно приложение на материалния закон. Въпросът за отговорността на пълномощника е разрешен от ВКС в т.3 от ТР № 4/2016г. на ОСНК. Съгласно задължителната практика, той е възможен субект на престъплението, когато осъществява фактическото изпълнение на задълженията на търговеца, възложени му от съответния данъчен закон. Именно такъв е конкретният случай. От обективна страна, инкриминираното поведение на подсъдимия П. е насочено към осъществяване на правно регламентирани отношения на дружеството с данъчната администрация, т.е. той е представлявал дружеството, като данъчно задължено лице при изпълнение на задълженията му, вместо законния представител – управителя, на основание упълномощаване. Установените функции, възлагани на П. в рамките на мащабната дейност, извършвана от фирмите на М., не са основание за оневиняването му и от гледна точка на субективната страна на деянието. Взаимоотношенията на подсъдимия с данъчно задълженото лице не датират от инкриминираната дата 14.11.2003г. Той е бил упълномощен да представлява дружеството пред данъчната администрация още от 22.07.2003г. По-късно, на 03.11.2003г. е получил „генерално“ пълномощно от управителя му. Бил е оправомощен да се разпорежда и с банковите му сметки и фактически го е правил. Същевременно, подсъдимият е бил наясно с обстоятелството, че това дружество е част от разработената от М. престъпна схема, че в офиса до обменното бюро се изготвят фактури с невярно съдържание, че всъщност [фирма] не развива реална търговска дейност, както и че няма необходимия капацитет за това. Безспорно му е бил известен и смисъла на положения от него подпис, посочен кратко и ясно с текст в края на справката-декларация, а именно, че декларира, че посочената в колоните на формуляра информация е точна, както и че за неверни данни носи отговорност по чл.313 от НК. С оглед изложеното следва да се приеме, че П. е действал с ясното съзнание за противоправност и обществена опасност на поведението си. Както правилно е изтъкнал съдът, той е осъществил деянието, не поради това, че не е осъзнавал извършването на престъпление, а от користни подбуди – за да не изгуби източник на доходи. Възражението на защитата, че няма как да е знаел какви точно са данъчните задължения на дружеството, или в какъв размер е полагащият му се данъчен кредит, дори и да отразява точно действителността, следва да бъдат отхвърлени като основание за оневиняването му. Липсата на конкретни представи за размера на общественоопасните последици има значение единствено за определяне на умисъла като абстрактен, което е разновидност на прекия умисъл и не обуславя извод за несъставомерност на деянието от субективна страна. Доводите срещу въззивното решение в неговата потвърдителна част, изразени от името на подсъдимия Д., също са неоснователни. Изтъкнатото обстоятелство, че той не е съставил или подписал нито една от фактурите, отразяващи недействителни сделки, е ирелевантно, тъй като той не е привлечен да отговаря по такова обвинение. Неговата отговорност не е ангажирана за съставянето на фактурите, а за две справки-декларации, чиито автор е той, видно от името и подписа на декларатора, в които е заявил неистина пред данъчните власти, в резултат на което представляваното от него дружество се е освободило от погасяване на фискални задължения. Обективната съставомерност на неподаването на годишни данъчни декларации по ЗКПО/отм./ не се оспорва от касатора. Относно субективната страна на деянието са развити съображения, идентични с изложение в жалбата на П., а именно, че дейността всъщност е развивана от М., а той не е бил информиран за нея. Всичко изложено в тази връзка по повод на другия подсъдим се отнася и до Д., с допълнението, че субективните му представи включват и съзнание за още едно съществено обстоятелство – че декларира дейност, която не е възможно да е действителна, без едноличният собственик и управител на търговското дружество да знае за нея. Напълно неоснователни са и съображенията, че Д. е осъществил инкриминираната престъпна дейност под въздействието на принуда. Всъщност в жалбата не се сочат действия, с които да е осъществена такава принуда. Въззивната инстанция е обсъдила подробно мотивацията на подсъдимите и е направила точен извод за доброволността на решението им да участват в схемите за укриване на данъчни задължения. Няма никакво основание за извод, че когато се е съгласил да стане собственик и управител на дружеството, когато е подавал двете справки-декларации по ЗДДС, или когато не е изпълнил ангажимента за годишно деклариране, Д. е бил поставен пред алтернативата да претърпи някакви неблагоприятни последици в най-общ смисъл. Изборът му е бил свободен, съгласието му е резултат от желание за неправомерно материално облагодетелстване. В касационната жалба това, че подсъдимият е намерил начин да си осигури допълнителни доходи от престъпна дейност, включвайки се доброволно в създадената от М. организация, неправилно е квалифицирано като „материална зависимост“ от последния. С оглед изложеното, изводите на двете инстанции по същество, че подсъдимите са виновни в осъществяване на престъпленията по чл. 257, ал.1, вр. чл.255, ал.1/редакция ДВ бр.62 от 1997г./, вр. чл.55, ал.1 т.1 от НК, и във вр. чл.26 ал.1 от НК за Д., са правилни и законосъобразни. Възражението за наличие на влязъл в законна сила съдебен акт по отношение на предявения срещу Ж. П. граждански иск е основателно. С присъда от 20.02.2014г., постановена по НОХД № 1229/13г. на Варненския окръжен съд, предявеният от Министъра на финансите граждански иск срещу този подсъдим за сумата 369 568,50лв. е отхвърлен изцяло. Въззивното дело № 131/14г. на Варненския апелативен съд е образувано по жалби на П. и Д., като от гражданския ищец е постъпило възражение, но не и собствена въззивна жалба. Тъй като българската правна система не допуска т.нар. „прескачащо“ обжалване, на основание чл.412, ал.2 т.3 от НПК, първоинстанционната присъда в гражданско-оправдателната й част е влязла в законна с изтичане на срока за обжалване. Произнасянето втори път по същия граждански иск от страна на Варненския окръжен съд по НОХД № 1047/2015г. е било недопустимо, поради което апелативният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл.270, ал.3 от ГПК, да обезсили присъдата в тази й част и да прекрати производството по гражданския иск срещу Ж. П.. Като не го е сторила, а се е произнесла по същество по жалбата на гражданския ищец, въззивната инстанция е постановила недопустимо решение, което подлежи на обезсилване и прекратяване, съгласно чл.293, ал.4 от ГПК от касационната инстанция. Подсъдимият Д. също атакува решението в гражданско-осъдителната му част, но с различни аргументи – за изтекъл давностен срок. Началният момент, от който започва да тече давностният срок при деликти, е моментът на изискуемостта на вземането. По правило за деликтите, които съставляват и престъпления, това е датата на извършването им, но при данъчните престъпления съществува специфика, предвид това, че лицето, имащо право на обезщетение, винаги разбира, че е претърпяло вреди по-късно. Нормата на чл.114, ал.3 от ЗЗД въвежда изключение от принципа, като постановява, че при възникнали задължения от деликт, 5-годишната давност започва да тече от момента, в който деецът бъде открит. При преценката на основателността на тези доводи, касационният съд съобрази постановеното в ТР № 5/2006г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителната съдебна практика, въпросът кога деецът е станал известен, е фактически и се решава според конкретния случай. Няма специален ред за установяване на авторството, допустими са всички доказателствени средства. При деликти, съставляващи едновременно и данъчни престъпления, хронологично се открояват три момента: Първият е моментът на причиняване на вредите, който съвпада с укриването или неизпълнението на данъчните задължения; Вторият е моментът, в който укритото или неизпълнено данъчно задължение е установено; Третият е откриването на извършителя. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че давностният срок тече от първия от така изброените моменти. Тогава осъществяването на деликта все още не е известно никому, освен на самия извършител, включително и на лицето, претърпяло вредите, поради което не е възможно за него да тече какъвто и да било срок за предявяване на иск. Вторият момент съвпада с влизане в сила на данъчния ревизионен акт. Този извод следва от разпоредбата на чл.107, ал.2 от ДПК /отм./, действал към инкриминирания период, съгласно която с ДРА се определят данъчните задължения. Става въпрос за действителните задължения, неизпълнението на които всъщност води до вреди за фиска. Същите съображения са изложени и в ТР № 1/2009г. на ОСНК на ВКС, според което с ревизионния акт се признават права или задължения, регламентирани в закона по общ начин като основания, размери и субекти. Спорът по делото касае момента на откриване на извършителя, и по-конкретно, дали съвпада с откриване на нарушението или с привличането на лицето като обвиняем. В тази връзка, преди всичко следва да бъде отбелязано, че липсва установен изначално специален ред за установяване на авторството, като например постановление за привличане на обвиняемо лице. Въпросът в кой момент самоличността на извършителя е станала известна на пострадалия е фактически и следва да се решава според конкретния случай с всички допустими доказателствени средства. Изхождайки от тези принципни съображения, настоящият състав намира, че министърът на финансите е имал основанията и възможността да насочи гражданския иск към подсъдимия Д. още от момента, в който ДРА е станал необжалваем. Съгласно чл.108, ал.1 т.5 от ДПК/отм./ задължителен реквизит на акта са данните за данъчния субект. В случая тези данни категорично и недвусмислено са очертавали подсъдимия Д., като единствен възможен извършител на деликта. Става въпрос за еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, чийто единствен собственик е и едноличен управител и това е именно той. На двете инкриминирани справки-декларации, които са неразделна част от ДРА /чл.108, ал.7 от ДПК/ фигурира само неговото име. Още по-голямо основание гражданският ищец е имал да насочи претенцията си към подсъдимия за причинените вреди от неподаването на двете годишни данъчни декларации по ЗКПО/отм./ Няма кой друг, освен носителят на задължението за действие, да бъде отговорен за вреди, причинени от бездействие. Различно би било положението, ако съществуваха данни, че е възможно вредите да са резултат от действието на друго лице. Такъв е случаят с другия подсъдим П.. Той не е бил законен представител на дружеството, а лице, упълномощено да извърши конкретно действие. Неговото име не е фигурирало на данъчните документи, в бланката на декларацията все още е било вписано името на предишния собственик, поради което е била необходима графологична експертиза, за да се установи кой е подателят. Без съмнение, в тази ситуация извършителят е станал известен на гражданския ищец от момента на привличането му като обвиняем. Именно тази разлика не е отчел въззивният съд, като се е позовал в решението си на дело № 365/2016г. на ІІІ н.о. на ВКС, където подсъдимият е лице, различно от законния представител на данъчния субект. Възприемайки изложената позиция по въпроса от кой момент започва да тече 5-годишната погасителна давност, настоящата инстанция не е в състояние да се произнесе по съществото на жалбата от подсъдимия Д. срещу гражданско-осъдителната част на решението. Като инстанция по правото, ВКС не може да установява нови факти по делото /извън случаите по чл.354, ал.5 от НПК/, а моментът на влизане в сила на ДРА, с който са установени данъчните задължения на [фирма], предмет на обвинението срещу подсъдимия А. Д., не е изяснен. Нито в мотивите към първоинстанционната присъда, нито във въззивното решение се съдържат фактически изводи за това с кой акт данъчната администрация е констатирала задължението от 828 928,86лв. и кога той е станал необжалваем. За установяването на тези обстоятелства, Варненският апелативен съд следва да проведе въззивно съдебно следствие и да прецени дали възражението за изтекла давност е основателно. Налага се изводът, че двете съдебни инстанции не са допуснали съществени процесуални нарушения и са приложили правилно материалния закон при решаване на въпросите за вината и отговорността на двамата подсъдими в извършване на престъпленията, за които са обвинени. Недопустимото произнасяне по вече разрешен със сила на присъдено нещо граждански спор подлежи на корекция от настоящата инстанция чрез прекратяване на производството в тази му част. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане единствено по предявения срещу подсъдимия Д. граждански иск. С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1 т.1 и т.4, и ал.2, т.5 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ И ВРЪЩА ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ВЪЗЗИВНИЯ СЪД решение № 271/13.12.2016г., постановено по ВНОХД № 359/2016г. по описа на Варнеския апелативния съд В ЧАСТТА, с която подсъдимият А. Д. е осъден да заплати на държавата, чрез Министъра на финансите сумата от 828 928,86лв., в едно със законната лихва от м.март 2005г. до окончателното й изплащане и държавна такса. ОТМЕНЯ решение № 271/13.12.2016г., постановено по ВНОХД № 359/2016г. на Варненския апелативния съд и присъда № 66/16.06.2016г., постановена по НОХД № 1047/2015г. на Окръжен съд–гр. Варна, по отношение на произнасянето по предявения граждански иск от Министъра на финансите срещу подсъдимия Ж. П. срещу П. за сумата от 357 021,17лв., в едно със законната лихва от 14.11.2003г. до окончателното й изплащане, като ПРЕКРАТЯВА производството в тази част. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.