Р Е Ш Е Н И Е № 160 С о ф и я, 24 октомври 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 с е п т е м в р и 2016 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 658/2016 година. Производството пред касационната инстанция е образувано по протест на прокурор от Софийска градска прокуратура против въззивна присъда № 18 от 26.01.2016 г., постановена по ВНОХД № 4974/2015 г. на Софийски градски съд, с която е отменена първоинстанционната осъдителна присъда от 04.06.2015 г. по НОХД № 2588/2012 г. на Софийския районен съд и подсъдимият К. А. Д. от Л. е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.194, ал.1 от НК. Представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа подадения протест. Подсъдимият Д., редовно уведомен, не взема лично участие в касационното производство, като чрез защитника си адв.А.С. от САК моли новата въззивна присъда да бъда оставена в сила. Върховният касационен съд провери атакуваната въззивна присъда в пределите на чл.347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 04.06.2015 г., постановена по НОХД № 2588/2012 г. Софийският районен съд е признал подсъдимия К. А. Д. от Л. за виновен в това на 20.08.2005 г. в София да е отнел чужди движими вещи на обща стойност 1 231,00 лв от владението на Т. Ц. Ц., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои и на основание чл.194, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 6 месеца лишаване от свобода, което на основание чл.66, ал.1 от НК е отложил за изпълнение с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. Разпоредил се е с веществените доказателства по делото и е възложил в тежест на подсъдимия направените по водене на делото разноски в размер на 25 лева. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.С. с оплакване за незаконосъобразността и необосноваността й, при допуснати съществени процесуални нарушения и с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна присъда. С въззивна присъда № 18 от 26.01.2016 г., постановена по ВНОХД № 4974/2015 г. на Софийския градски съд атакуваната първоинстанционна осъдителна присъда е отменена и подс.Д. е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.194, ал.1 от НК, със съответните последици от това. С касационния протест се навеждат като основания за неправилност на новата въззивна присъда тези по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК, като се претендира неправилен доказателствен анализ и неправилно приложение на материалния закон и отмяната й с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира протеста за подаден в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.2 от НПК на касационна проверка, поради което е допустим, а разгледан по същество за ОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения : Доводите на протестиращия прокурор визират преди всичко несъответната, превратна оценка от въззивния съд на доказателствените материали в тяхната взаимна и обща причинно-следствена връзка за обосноваване на несъмнен и категоричен извод за авторството на деянието в лицето на подс.Д. и то като кражба на инкриминираните вещи, оспорвайки позоваването на съда на разпоредбата на ал.8 вр.ал.4 на чл.281 от НПК относно показанията на св.П.П. за постигане на този извод за съпричастността на подсъдимия с деянието и вината му, в разрез с множеството косвени доказателства по делото, довело до съществени нарушения на процесуалните правила при формиране на вътрешното му убеждение и до неправилно приложение на правото. Защитникът на подсъдимия се солидаризира единствено със съображението на градския съд, че няма как да се вложат в основата на осъждането му отречените в съдебното производство показания на св.П. от досъдебното производство, при липса на подкрепа от други доказателства и настоява за оставяне в сила на оправдателната присъда. ВКС намира, че извършената въззивна проверка на първоинстанционната присъда от СГС и достигнатият от него извод за невинността на подс.Д. са несъответни на процесуалните правила за постигане на обективната истина въз основа на всестранен, обективен и пълен анализ на данните по делото. Въззивният съд основателно е утвърдил почти всички фактически изводи на районния съд, но като се е задоволил само бланкетно да отбележи за „категорично установено” на въпросната дата, време и място и по описания от св.Ц. и св.П. начин да са били отнети инкриминираните вещи, че едната от тях - лаптопът със зарядното устройство на св.П. е бил продаден с посредничеството на св.П. (за което кредитира показанията му от 13.02.2006 г. на ДП, прочетени по реда на чл.281, ал.5 вр.ал.1, т.2 от НПК) на св.А.З. от подс.Д. в дома на последния и че след възникнал неотстраним дефект в компютъра и претенциите на св.З. да му се възстанови платената за него сума, при последвалите заплахи от подсъдимия предпочел да сигнализира органите на МВР и да го предаде с протокол за доброволно предаване. Впоследствие бил извършен огледа му като веществено доказателство и проведено разпознаването му от св.П., като за законосъобразното му извършване според изискванията на НПК съдът с основание се е съгласил с изводите на СРС и също е отхвърлил наведеното наново възражение от защитника. Възприел е частично и показанията на св.П. от 23.05.2006 г. на ДП, прочетени пак при условията на чл.281, ал.5 вр.чл.1, т.2 от НПК за пътуването им с подсъдимия на въпросната дата до „Студентски град” в София до бл.№ 3, което последният е признал в обясненията си пред СРС в с.з. на 06.06.2013 г., когато единствено се е явил лично в производството пред СРС, пред когото то е протекло при условията на чл.269, ал.3, т.4, б.”а” от НПК, като през останалото време подс.Д. бил във Франция, но със знание за воденото срещу него наказателно производство, декларирано и от защитника му в молба от същата дата (л.91 от НОХД). В тези си обяснения обаче той е очертал друга картина на пребиваването им в столицата и последвалите събития със св.З., в разрез с показанията на св.П.. Това е налагало въззивният съд да подложи наново техните твърдения на прецизен анализ за достоверност, което обаче не е сторил. Вместо това СГС е счел за недостатъчно за установяване авторството на деянието в лицето на Д. и осъждането му само въз основа на този втори разпит на св.П., коментиран обаче от СГС като инкорпориран в доказателствената съвкупност на основание по чл.281, ал.4 от НПК (което не е вярно, защото то е станало със съгласие на защитника в хипотезата по ал.5 на чл.281 от НПК при задочно производство за подс.Д. по посочените причини и знание), водещо според въззивния съд до забраната на ал.8 на чл.281 от НПК на основата само на тези показания да се постанови осъдителна присъда. В тази връзка е отрекъл те да имат подкрепата на показанията на св.Ц., св.П., св.З., присъстващото по делото веществено доказателство и пътя на озоваването му в купувача З., след което е разгледал няколкото „хипотези”, според които те са могли да бъдат отнети било от подсъдимия, било от св.П. или от някое неизвестно лице или че подс.Д. „може да ги е закупил” от неизвестно лице, включително процесният лаптоп да му е бил даден впоследствие от св.П. да се разпорежда с него. На тази основа е направил извод за липса на преки доказателства за авторството на деянието, а съвкупността от косвени – за неподкрепяща по несъмнен и категоричен начин обвинителната теза, включително за възможна манипулация от страна на св.П.. Този му извод е в основата на оправдателната присъда, но той е изведен в нарушение на правилата на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, защото: За разлика от въззивния съд, районният съд се е отнесъл с необходимото внимание основно към показанията на св.П. като възможен извършител, и към обясненията на подс.Д., като негова защитна позиция. В това отношение преценката им за достоверност зависи не само от вътрешната им логичност, вкл.житейска, последователност и синхрон с останалите доказателства по делото. Тук ВКС има основание да допълни, че за очертаване на картината на случилото се на 20.08.2005 г. в ст.531 на общежитието в бл.3 в „Студентски град” въобще не са обсъдени констатациите в огледния протокол (който е крайно нечетлив) за хаоса в нея, говорещо за бързо извършени действия на извършителя на кражбата, а не за часовете, посочени от обвинението (като и св.П. говори на ДП за присъствие на Д. в общежитието за минути). От друга страна, не е обърнато достатъчно внимание на един отразен в обвинителния акт факт, че наред с другите вещи е бил откраднат и портфейла на св.П. с лични документи, който впоследствие бил намерен захвърлен с личната му карта и върнат няколко дни след това от мъж от кв.Л. в София, където бил открит (за което обстоятелство обаче св.П. не е разпитан детайлно). За последния факт говорят св.Ц. (с.з. от 10.12.2012 г. пред СРС) и св.П., като е възможно и той да е откраднал вещите (за да го знае), но това е само едно от „предположенията” на въззивния съд, без връзка с каквито и да е преки или косвени доказателства. Това обстоятелство изключва „съмнение” те да са придобити по законен начин и това да не е било известно на Д., още повече при изявлението му пред св.П., че са „купени на ниска цена”. Няма никакви данни двамата първоначално да са тръгнали от Л. за София за покупка на нещо, обратно – уговорката им била да се срещнат с „момичета, с които да си прекарат весело”, за каквито изобщо не се споменава от тях вече пред съда, а говорят за посещение на „пицария и/или видеотека” или просто са се „изчаквали” пред общежитието. На последно място, неоснователно е възражението на защитата, че не са били положени усилия при разследването да се открият отнетите GSM-ми по съобщен техен IMEI, видно от справките на л.40-44 от ДП, но без положителен резултат. Всички тези обстоятелства, съобразени обаче от районния, но загърбени от градския съд сочат проверката на последния на първоинстанционната и мотивировката на въззивната му присъда за несъответни на изискванията на чл.314 от НПК, свързано с посочените общи принципи за извеждане на обективната истина по делото, при неправилно позоваване и на забраната по чл.281, ал.8 вр.ал.4 от НПК, а оттам за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на градския съд. Относно правилното приложение на закона ВКС намира само да допълни, че то следва от правилното извеждане на правнорелевантните факти, като както осъдителната, така и оправдателната присъда не може да почива на предположения, така и не може да се постанови оправдателна присъда, когато фактите сочат за извършено друго присвоително престъпление от дееца, особено когато то се поглъща от първоначалното обвинение (виж и Р № 195/19.05.1997 г. по н.д.№ 656/96-І н.о.). Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.4 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 18 от 26.01.2016 г., постановена по ВНОХД № 4974/2015 г. от Софийския градски съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО на същия съд за новото му разглеждане от друг негов състав от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :