1 Р Е Ш Е Н И Е №.160 София, 14 април 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП Петър Долапчиев като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 667/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия И. Г. С. и защитниците му адвокати Г. Г. и С. С., срещу въззивно решение № 31 от 11.03.2019г. на Апелативен съд – Варна, постановено по внохд № 16/19г., в които се релевират следните оплаквания: - в жалбата на подсъдимия оплакванията са във връзка и с трите касационни основания по чл.348 от НПК. Искането е за изменение на въззивното решение, като се намали размера на наказанието лишаване от свобода до три или по-малко години, и се приложи чл.66 от НК, както и за оправдаване на подсъдимия относно обвинението за нарушаване на привилата за движение по пътищата по чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП и чл.43, т.3 от ЗДвП; - в жалбата на защитниците на подсъдимия – адвокати Г. и С., която е бланкетна, оплакванията са за допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наказанията. В допълнение към жалбата се изложени аргументи в подкрепа на заявените касационни основания по чл.348, ал.1, т.2 и 3 от НПК. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на първата инстанция, а алтернативно за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и приложението на чл.66 от НК. В срока по чл.351 от НПК частният обвинител Г. И., чрез повереника си адв.И. Т. е депозирал възражение, в което излага аргументи за неоснователност на касационните жалби, както и становище за оставянето им без уважение. В съдебното заседание пред ВКС, адв.Р. - защитник на подсъдимия поддържа касационната жалба по съображенията изложени в нея. Пледира за уважаването й в съответствие с направените в нея искания. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбите следва да бъдат оставени без уважение. Намира за неоснователни твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия. Счита, че допуснатата в диспозитива на обвинителния акт фактическа грешка по никакъв начин не е затруднила подсъдимия да упражни правата си, тъй като фактическата обстановка е ясно формулирана. Твърди, че материалният закон е приложен правилно, както и че наказанието е справедливо определено. Повереникът на частните обвинители А. А. и Р. А., адв. С. Н., моли атакувания съдебен акт да бъде потвърден, а жалбите оставени без уважение. Изразява становище, че е недопустимо пред настоящата инстанция да се правят възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, които не са били направени в хода на разпоредителното заседание. По отношение формата на вината, намира въззивния акт за правилен. Също така счита, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, тъй като наложените на подсъдимия наказания от апелативната инстанция, са законосъобразно и справедливо определени. Частният обвинител Г. И. и повереникът му адв. Т. Д., редовно призовани, не се явяват. Депозирали са писмено становище, в което аргументират тезата си за неоснователност на касационните жалби, респективно правилност и законосъобразност на въззивното решение, като молят същото да бъде оставено в сила. Подсъдимият И. С., редовно призован, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 30 от 27.11.2018г., постановена по нохд № 33/18г., Окръжен съд – Шумен е признал подсъдимия И. Г. С. за виновен в това, че на 29.03.2017г. на път I - 2 Русе - Варна, при км. 93+700, при управление на л.а. “/марка/” с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение – чл.6, т.1 от ЗДвП, вр. чл.47, ал.3 от ППЗДвП и чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДвП; чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП; чл.43, т.4 от ЗДвП вследствие на което причинил пътнотранспортно произшествие между управлявания от него автомобил и л.а.“/марка/” с рег. [рег.номер на МПС] , по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице З. И. и П. Петкова, поради което и на основание чл.343, ал.3, б „б“, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, като го е оправдал по обвинението, че е предприел изпреварване на специален автомобил “М. Л.” с рег. [рег.номер на МПС] . На основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените разноски. С въззивно решение № 31 от 11.03.2019г., постановено по внохд № 16/19г., Апелативен съд – Варна е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда в частта досежно определените наказания, като е увеличил техния размер както следва: лишаването от свобода от три на четири години и лишаването от право да управлява МПС от четири на пет години. В останалата й част присъдата е била потвърдена. И в двете касационни жалби се прави оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, а именно противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт, което е ограничило правото на защита на подсъдимия. Твърди се, че в диспозитива на обвинителния акт е посочено, че подсъдимият с управлявания от него лек автомобил е предприел маневра изпреварване на специален автомобил “М. Л.” с рег.номер Н 9242 ВВ, а в обстоятелствената част е посочен влекач “М.- ТГХ” с рег.номер А 7900 МР с прикачено към него полуремарке “Магиар СР”с ДК [рег.номер на МПС] . Това оплакване е било направено и пред апелативния съд, който го е отхвърлили аргументирано. Същото отново се заявява пред настоящата инстанция, която намира за необходимо да посочи, че не се налага разглеждането му по същество и обсъждане на подробната аргументация изложена в жалбата на защитниците. Това е така по следните съображения: на 14.03.2018г. първоинстанционният съд е провел разпоредително заседание, в което са обсъдени въпросите по чл.248, ал.1 от НПК, сред тях и този по т.3 на цитирания текст – допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници; в това заседание защитниците на подсъдимия са направили своите възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, включително и касаещи обвинителния акт, както и искане за връщане на делото за ново разглеждане; исканията им са били отхвърлени от съда; сред изтъкнатите пороци на обвинителния акт, защитниците не са включили горепосоченото процесуално нарушение, което в последствие релевират пред решаващите съдилища/ пред първата инстанция в хода на съдебните прения/, както и пред настоящата инстанция. Тези констатации, преценени в контекста на разпоредбата на чл.248, ал.3 от НПК, съгласно която в съдебното заседание пред касационната инстанция не могат да се правят възражения за допуснати нарушения на процесуални правила по ал.1, т.3 на същият текст, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание, са основание да не бъде разгледано по същество посоченото по-горе оплакване за допуснато процесуално нарушение, касаещо съдържанието на обвинителния акт. Предвидената преклузия в нормата на чл.248, ал.3 от НПК е абсолютна по отношение на страните в процеса, но не и за контролиращите съдебни инстанции - въззивна и касационна, които при служебно констатирани съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, допуснати на досъдебното производство, имат правомощието да върнат делото в разпоредително заседание. Ето защо, правилно въззивният съд е констатирал, че първата инстанция с постановеното оправдаване на подсъдимия по обвинението да е предприел изпреварване на специален автомобил “М. Л.” с рег. [рег.номер на МПС] , е отстранила неточността в диспозитива на обвинителния акт, както и че правото на защита на подс.С. не е било нарушено. В допълнение на изложените аргументи следва да се посочи, че подсъдимият се е защитавал срещу едно ясно и точно фактическо обвинение, предвид обстоятелствената част на обвинителния акт, където са посочени конкретни данни досежно механизма на реализиране на пътно транспортното произшествие и участници в него. На следващо място, настоящият състав намира за частично основателни твърденията на подсъдимия в касационната му жалба за допуснати нарушения на материалния закон. Основателно е оплакването, че подс.С. не е нарушил всички инкриминирани правилата за движение по пътищата, както са приели долните инстанции, а те са: чл.6, т.1 от ЗДвП, във вр. с чл.47, ал.3 от ППЗДвП и във вр. с чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДвП; чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП и чл.43, т.4 от ЗДвП. По отношение на нарушението на чл.6, т.1 от ЗДвП, във вр. с чл.47, ал.3 от ППЗДвП и във вр. с чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДвП, твърденията на касатора относно процесуалната техника на изписване на връзката между текстовете от закона и правилника/твърди се, че водещи следва да са специалните текстове/, са без значение във връзка с правото на защита. Същественото е, че събраните по делото доказателства установяват по несъмнен начин, че с действията си подсъдимият е нарушил правилата за движение по чл.47, ал.3 от ППЗДвП – наличие на знак “В 24” – “Забранено е изпреварването на автомобили и мотоциклети с кош” и чл.63, ал.2, т.2 от ППЗДвП – “Двойна непрекъсната линия - М2. На пътните превозни средства е забранено да я застъпват и пресичат”, и това негово поведение е в причинна връзка с настъпилия резултат – смъртта на двамата пострадали. Разпоредбата на чл.6, т.1 от ЗДвП – “Участниците в движението съобразяват своето поведение с пътните знаци и пътната маркировка” създава общо правило за поведение, което не може да бъде самостоятелно инкриминирано, като пораждащо задължения за подсъдимия като водач на МПС. Съдебната практика и доктрината са последователни в разбирането си, че бланкетният състав на престъплението по чл.343 от НК следва да бъде запълнен само с норми, визиращи конкретни правила за движение по пътищата, които не са били спазени от дееца. Възраженията на касатора, че подсъдимият не е нарушил разпоредбите на чл.42, ал.2, т.2 от ЗДвП- “Водач, който изпреварва е длъжен, когато при изпреварването навлиза в пътна лента, предназначена за насрещно движение, да не създава опасност или пречки за превозните средства, движещи се по нея” и чл.43, т.4 от ЗДвП – “Изпреварването на моторни превозни средства, с изключение на мотопеди и мотоциклети без кош, е забранено при използването на пътна лента за насрещно движение, когато изпреварващият не може да се върне безпрепятствено в напусната пътна лента”, са основателни. Двете разпоредби се намират в глава втора, раздел девети от ЗДП – “Изпреварване” и са част от правилата за извършване на маневра “изпреварване”, но когото тя е допустима, а не забранена. В случая за подсъдимия е била налице абсолютна забрана за извършване на маневра “изпреварване”, визуализирана чрез пътен знак “В24” и двойна непрекъсната линия, поради което не може да му бъде вменено нарушаването на правилата за движение по инкриминираните два текста на ЗДвП. Така направените констатации обаче, не налагат корекция на атакувания съдебен акт. От една страна, настоящата инстанция не притежава правомощия за оправдаване, извън тези по 354, ал.1, т.2 от НПК, пред каквато хипотеза не сме изправени. От друга страна, не се изисква и промяна в правната квалификация на деянието, тъй като единствено се прецизира запълването на бланкета, което може да има значение само във връзка с наказанието. По- нататък основателно е и оплакването на подсъдимия за допуснато нарушение на материалния закон от въззивната инстанция с приемането на по-тежка форма на непредпазливост – самонадеяност. Този състав намира за процесуално недопустима приетата от въззивния съд промяна относно формата на вината, която е непредпазливост - от небрежност в самонадеяност. Принципно за въззивната инстанция подобно изменение по отношение формата на непредпазливостта е допустимо, с оглед правомощието й по чл. 337, ал.1, т.2 от НПК да приложи закон за същото, еднакво или по - леко наказуемо престъпление, но без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. В настоящият случай подобна промяна относно елемент от субективната страна на престъплението, е недопустима, тъй като обстоятелствената част на обвинението не съдържа факти, които да обуславят извод за това, че подсъдимият е осъществил деянието при форма на непредпазливостта “самонадеяност”. Данните, на които се позовава съдът в акта си: за наличието на движение в двете посоки; предприетото изпреварване при забрана, както и останалите данни относно скоростта на движение на автомобилите и изобщо досежно механизма на ПТП, описани в обвинителния акт, не сочат, че подс.С. е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е смятал да ги предотврати. Също така, заявеното от него в обясненията му, е по отношение на факти, които не се съдържат в обвинителния акт. Ето защо, невярно е приетото от въззивния съд, че данните от обстоятелствената част на обвинението, така както са инкриминирани, позволяват да се направи изменение относно формата на вината. Не е основателно и възражението за явна несправедливост на наказанието. В акта си въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства, на степента на обществената опасност на деянието и тази на дееца. Приел е за правилно установени от първостепенния съд на следните смекчаващи обстоятелства – чистото му съдебно минало, младата възраст – 27 години и изразеното съжаление за извършеното. Тези обстоятелства според настоящия състав притежават характеристиките на смекчаващи вината, с изключение на младата възраст. Подсъдимият към момента на извършване на деянието е бил на 27 години, което в житейски аспект действително е млада възраст, но от гледна точка на наказателното право тя не следва да се приема за такава. За да се цени възрастта на дееца като млада, следва същата да е в значителна степен близка с границата на непълнолетието, когато моралните императиви на личността не са достигнали своята устойчивост. Правилна е преценката на апелативния съд за това, че не могат да бъдат ценени като смекчаващи вината обстоятелства – липсата на данни за противообществени прояви на подсъдимия и процесуалното му поведение в хода на наказателното производство, като този състав изцяло споделя изложената аргументация, поради което не се налага преповтарянето й. Съдът не е пренебрегнал и е дал своята оценка на здравословното състояние на подсъдимия, като правилно е приел, че същото не следва да се ценни сред смекчаващите обстоятелства, тъй като събраните доказателства не установяват влошаване на здравето му. Ето защо, неоснователно е оплакваното на касатора затова, че контролираната инстанция е пренебрегнала здравословното състояние на подсъдимия, като обстоятелство, имащо отношение при определяне на наказанието. Като отегчаващи обстоятелства долните инстанции са отчели причинените имуществени вреди, които в случая не са съставомерни, както и броя на нарушените привила за движение по пътищата. В допълнение въззивният съд е приел сред отегчаващите обстоятелства – формата на вината - самонадеяност и неотчетените от първия съд данни за предходни нарушения на подсъдимия на правилата за движение по пътищата, санкционирани по административен ред. С оглед на гореизложеното относно формата на вината, същата неправилно е ценена сред отегчаващите обстоятелства. Правилно обаче предходните нарушения на ЗДП са оценени като отегчаващо обстоятелство, като в допълнение следва да се посочи, че едно от тези нарушения е за неспиране на знак „стоп”, което по естеството си е със завишена степен на опасност за останалите участници в движението. Предвид горното приетата от контролирания съд ниска степен на обществена опасност на дееца, не подлежи на корекция. Споделя се и извода на долните съдилища, че деянието осъществено от подсъдимия се характеризира с висока степен на укоримост. Същата е изводима от механизма на реализиране на ПТП, допуснатите нарушения на правилата за движение, макар и само в рамките на два текста от ЗДП, но свързани с извършването на маневра “изпреварване” в пътен участък, при абсолютна забрана, което е изключително укоримо, като опасно поведение за участниците в движението. Така направените констатации не водят до промяна в съотношението между смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, още повече, че при тяхната преценка няма място за механичен формален подход, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. В настоящия случай значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл. 54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, обуславят отмерването на законосъобразни и справедливи по размер наказания - лишаване от свобода в размер на четири години и лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години, които са съответни на целите по чл.36 от НК. Предвид изложеното, съставът на касационната инстанция намира, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 31 от 11.03.2019г., постановено по внохд № 16/2019г. по описа на Апелативен съд – Варна Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: